Включвам се и аз с моята история, която може и да не е е нещо специално или невиждано в наши дни, за съжаление.
На 27 години съм, от малък град в северозападна България, работя в София.
Към момента нямам приятелка...както не съм и до сега.
През тийнейджърските си години бях буен и шумен, но не съм се радвал на особено внимание от момичетата.
На 17 години вследствие на несподелени чувства изпаднах в депресия и се самоизолирах, което пък даде силно отражение в следващите години на социалните ми умения до степен, че трябваше да ги придобивам отново и да започвам от А и Б.
От 20 години нататък бързо разбрах, че с връстничките ми няма да се получат нещата - те не си поплюват никак, кпгато трябва да ударят черния печат на някого, а ако той е подходил и по - плахо, става мишена на сериозни подигравки.
Някак това ми повлия и на привличането към тях и неусетно започнах да се интересувам от по - големи от мен жени.
Общуването с тях беше далеч по - градивно и приятно, с много повече теми за обсъждане...но освен като приятел, душеприказчик, а понякога - по - малък брат или син, те не са ме възприемали.
Случвало се е например, когато отправя покана за среща, те да реагират едва ли не като обидени, или ме питат къде в комуникацията са сгрешили, че съм останал с впечатление, че можем да имаме връзка.
Изтощен и обезверен от неуспеха си, аз постепенно прекъснах контактите си с тях, изтрих си всякакви дейтинг апове и социални мрежи и вече общувам с жени само навън и то предимно служебно и по същество.
Вече имам страх от типа " парен каша духа " и не мога да намеря в себе си смелост да опитам пак след всички тези години на провали и унижения.
Ако тук, сред все пак предимно дамска аудитория открия грешката/грешките си(главните), може би ще намеря и надежда.
Защото без жена до мен се чувствам безполезен на света в края на деня, независимо как и колко го крия с пластмасови, насилени усмивки денем...
На 27 години съм, от малък град в северозападна България, работя в София.
Към момента нямам приятелка...както не съм и до сега.
През тийнейджърските си години бях буен и шумен, но не съм се радвал на особено внимание от момичетата.
На 17 години вследствие на несподелени чувства изпаднах в депресия и се самоизолирах, което пък даде силно отражение в следващите години на социалните ми умения до степен, че трябваше да ги придобивам отново и да започвам от А и Б.
От 20 години нататък бързо разбрах, че с връстничките ми няма да се получат нещата - те не си поплюват никак, кпгато трябва да ударят черния печат на някого, а ако той е подходил и по - плахо, става мишена на сериозни подигравки.
Някак това ми повлия и на привличането към тях и неусетно започнах да се интересувам от по - големи от мен жени.
Общуването с тях беше далеч по - градивно и приятно, с много повече теми за обсъждане...но освен като приятел, душеприказчик, а понякога - по - малък брат или син, те не са ме възприемали.
Случвало се е например, когато отправя покана за среща, те да реагират едва ли не като обидени, или ме питат къде в комуникацията са сгрешили, че съм останал с впечатление, че можем да имаме връзка.
Изтощен и обезверен от неуспеха си, аз постепенно прекъснах контактите си с тях, изтрих си всякакви дейтинг апове и социални мрежи и вече общувам с жени само навън и то предимно служебно и по същество.
Вече имам страх от типа " парен каша духа " и не мога да намеря в себе си смелост да опитам пак след всички тези години на провали и унижения.
Ако тук, сред все пак предимно дамска аудитория открия грешката/грешките си(главните), може би ще намеря и надежда.
Защото без жена до мен се чувствам безполезен на света в края на деня, независимо как и колко го крия с пластмасови, насилени усмивки денем...
Лесно е да се каже.