Учтиви, но фалшиви

Заговоряне на "ти" е дразнещо.
Проява на липса на култура, възпитание и познания.

Ох, това ми припомни случка от онзи ден - тръгнала съм към Изипей с бележка под мишница , на която съм написала номерата, по които трябва да плащам някакви вноски, ама под тях съм написала и сумите.
За едната, понеже трябваше пак да ровя, за да я видя с точност бях написала - 122 лева и нещо, щото нали знам, че и без това те си ги знаят, за моя информация си е. Да, ама в крайна сметка връчих бележката на жената, и толкова смешно ѝ стана това и нещо, каза, че ѝ е оправило деня И на мен ми стана смешно и хубаво, че не ми се скара, че не съм пунктуална, така да се каже
Обичам да се държат хората с мен добре и недръпнато, стремя се и аз да съм такава.
Разбирам, че готовността да се впусне някой да те спасява не можеш и няма как да я очакваш от всички,
разбирам, че понякога тази готовност се струва на някои хора като навлизане в лично пространство, и горе-долу съм се научила да отсявам ситуациите.
При всички положения предпочитам учтиви и усмихнати хора пред натопорчени и натаралежени по техни си причини, които не се опитват да си овладеят настроенията и го отнася някой невинен гражданин

Изказване на мнение не е даване на акъл!
С изненада разбирам тук, а и в реалния живот, че някои хора така го приемат.

В случай, че мнението е поискано. Ако ли не, задръж го за себе си.
Всеки има мнение, въпроса е да не се натрапва излишно.

Харесвам и предпочитам фалшива учтивост, да.
Нищо не струва един поздрав, кимване, усмивка при среща с друг човек, кратка обща приказка за разминаване.

Много дълбок смисъл не ми е нужно да влагам до къде е допустимо лицемерието, то е навсякъде вече, онези времена от баби и дядовци са безвъзвратно отминали.

Не ми е нужно при събирания с приятели да се излагат лични мнения за другите, с времето стават никому неудобни, предпочитам време прекарано за отпускане от ежедневието с общи приказки, и без това в годините приятелството става добро познанството малко или повече.
Такива споделяници с приятел, винаги внимавам какво и как казвам, не знам утре как ще бъде използвано споделеното, същото и за колеги. Един или двама са хората, с които да имам да си кажа нещо лично.

Не считам, че познатите ми/приятели влагат умисъл в лицемерието, просто са си такива, някъде при възпитанието от деца, забавлявам се, научавам се във времето да заобикалям като предупредителна лента и гледам според предназначението, няма как  да променя друг.
Имаме близък приятел, който като се ожени и му честитих, ми каза, че сега е много щастлив, по-нататък щял да събере компанията да почерпи, което в превод означава - на кукуво лято , не се връзвам, като се развали нещо по двигатели ще го оправи с предимство

Това за канене на гости без да се цели наистина е култово, имаме си го, където от 15 години ни кани да му видим райграса, последно му предлагаме, че вече се е износил да ни покани да помогнем да засее нов.

Ценя много и такива, където държат да ми покажат и кажат колко са успешни и накрая нали са приятели обобщават - приятелството е аз ти давам, ти ми даваш такива са ми унагледен учебник по използвачество и лицемерие, първо гледам слънцето, после тях

Ох, аз в момента съм на ръба да спра с учтивостта и фалша и да кажа на едни двама човека директно в лицето какво смятам за тях, ей така наизпроводняк. Бясна съм им и още преди няколко дена си бях обещала с жената да не комуникирам до края на живота си. Сега, обаче, и мъжът се прояви.
Безспорно има голяма доза удовлетворение да кажеш директно в очите на някого колко е зле. Но дишам дълбоко и си давам време, за да преценя на спокойна глава дали има смисъл да се занимавам изобщо да обяснявам на някого колко е зле преди да го изрежа от живота си, или просто да го изрежа мълчаливо.
И в двете има някакъв смисъл, но в крайна сметка какъв е смисълът да казвам на някого колко е зле, той е прекалено зле, за да го осъзнае.

Аз не се обяснявам много, просто се отдръпвам. Не виждам смисъл да казвам на някого какво ми е причинил, след като според мен той вече го знае. На никого не бих доставила удоволствието да му обяснявам как точно ме е накарал да се почувствам с лошото си отношение към мен. Ако по някаква причина не е възможно пълно прекъсване на контакт, ограничавам го максимално. Продължавам да се държа възпитано, но повече не позволявам сближаване.

Нарциса, така зададено аз си го интерпретирам това "уважителни, но фалшиви" като "мазни, но лицемерни".
Не знам дали точно такива хора имаш предвид.
И свързвам това поведение с едни определни хора, с които всички сме се срещали в живота (в работен колектив примерно, но не само), а именно онези, които са на вид много любезни, услужливи, усмихнати, уж много милички, но лицемерни и клюкари.
Държат се супер добре с теб, първи приятели са ти, мазно, мазно, обаче всеки момент могат да ти направят интрига и в момента, в който излезеш от стаята ще бъдеш сигурен, че ставаш тема на разговор.
Познавам много хора, които обичат да натъртват на това "аз съм истински", "ще ти кажа всичко в лицето", "няма да те излъжа","аз не си мълча, аз всичко си казвам" и т.н.
Но така и не успях да разбера кое в това твърдение е толкова за гордост.
Защото има разлика да си искрен, истински, неподправен, да дадеш честно мнение или съвет и да бъдеш откровен простак.
И тази граница често е много тънка.
Обикновено тези " истинските " много се гордеят с това си "качество", но често прекрачват границите на другия.
Защото човек трябва да премисля какво и как говори, къде го говори, да цени и уважава чуждите чувства и достойнство и "да има цедка на устата" малко или много да се съобразява.
Аз приемам, че всичко хора сме различни и в това общество не може всеки да си говори каквото си иска и да си мисли, че другия насреща ще подскача от радост като му каже:"ти навсякъде другаде си добре, ама си имаш задник" примерно.
Не може всичко на всеки да се казва "право куме в очи".
Аз предпочитам да замълча искреното си мнение, но да не обидя човека насреща. Защото съм много емоционална и ранима и винаги изхождам от това как ли другия ще се почувства ако му кажа еди какво си.
Или да го поднесеш поне с финес, а не по груб начин.
Във времето съм установила, че точно тези много услужливи, любезни хора, много искрените и "казващите си всичко направо" са най-големите клюкари, манипулатори и интриганти.
Често това са хора, които прикрито зад маската на "откровеността " си целят да те засегнат и уязвят.
И да го кажа най-меко, това са простовати хора и неособено интелигентни.
Видиш ли, тя ще ти го каже "за твое добро", ще ти изстреля в очите точно какво мисли, а утре ще иде и ще клюкари пред другите за теб.
Научила съм се да страня от такива хора.
А около себе си в колектив съм имала и сега имам не малко от тях в обкръжението си.
Много внимавам, защото ги усещам на интуитивно ниво и знам, че в един момент ще ме захапят дори и нищо да не съм казала, направила и т.н.
Има разлика да казваш всичко добронамерено и искайки да помогнеш на човека, и да го правиш като подмазване, сервилничене, лицемерно.
В преобладаващ женски колектив разбирам и усещам това повече от всякога през последните години. И гледам да си трая, да не се сприятелява много, да не коментирам ежедневните теми(чисто клюкарски), пък нека да кажат, че съм надут суртук.
Имам късметът отдалече да ги разпознавам такива хора и много внимавам в общуването си с тях.
За обясняването ако някой ме е наранил-никога не го правя, не го искам от другия, не обсъждам как постъпил, защо постъпил така, какво казал, защо го казал.
Имам голямо чувство за чест и гордост.
И знам кога съм права, кога съм сбъркала.
Обяснение бих искала само от много близък - в роднинския кръг най-вече. Извинение поднасям също само ако действително знам, че съм сгрешила към някой човек.
Ще се извиня веднага. Но няма да се извиня посмъртно, щото някой си е решил, че е засегнат от мое действие или поведение ако аз не смятам, че е така.
В работна среда дребнави сръдни, интриги, случки и злободневни неща отминавам без думичка да кажа. Дори и да съм се почувствала засегната. Мълча си като пукел.
И да са ме наранили ще си мълча до край. Ако нещо много не ми прикипи.
Може би се дължи на плахост, ниско самочувствие или гордост, не знам.
Осъзнавам, че и това не е много ок, защото така има риск да ме мачкат.
Обаче не мога да се хабя за глупости и всячески избягвам скандали и конфронтации.
Гледам да си премълчавам винаги.
Ако усетя някакво такова отношение леко започвам да се отдръпвам.
Обикновено когато имам силна интуиция за някой човек като гореописания пример тя във времето се потвърждава като истина.

Нормално е да се нагаждаш според средата, особено като не си израснал там и свикваш с порядките. Което не значи, че нямат абсурди по отношение но поведението. Преразказвам, кажете вие вярно ли е - във ФБ една жена написа, че нейна приятелка, живееща в Канада, споделила, че там е лош вкус жена да похвали външността на друга, защото освен sexual harassment, намеквало, че си гей... И че в университета, където преподавала, младежите не смеели да се погледнат и да си кажат някоя дума извън служебните отношения.

Не съм запознат с това явление в югоизточните щати, запознатите с други райони на "там" да кажат какво знаят.

Клиентите ми са само чужденци и това, което аз разбирам под учтив, но фалшив, е че всеки мейл го почваме с - как си, надявам се че си добре, всяка среща я почваме с как сте, как изкарахте уикенда и прочее глупости. Нито те, нито аз наистина се интересуваме как сме и какво сме правили през уикенда.
За мен е учтиво да ме поздравят, да са любезни и да се държат с уважение. Учтиво, но фалшиво е да ми се правят, че много се вълнуват от битието ми.
Учтиво, но фалшиво е и колегите ми американци да изпадат в бурен възторг, щото съм отговорила на клиента. Неестествено е, неадекватно ми изглежда, ти правиш нещо елементарно, те почват да ти обясняват колко си невероятна.
За тях пък ние сме странни борсуци. Наскоро казах на една колежка англичанка, че много й благодаря за усилията и оценявам помощта й, но моля следващия път това да се комуникира с мен, а не с клиента, и тя се оплака на тийм лийда ми, че се държа грубо и неуважително.

Та ето тези неща разбирам аз като фалшиви и пресилени. Не, че ми харесва идеята да криеш грубостта си зад искреност, това е голяма тъпня.

Явно съм се изчанчила, но ми се струва направо невъзпитано да се видя с колега, шеф или фризьор и да не попитам първо едно "как си"...
Това, което не бих правила е да направя фалшив комплимент-тоест нещо много да не ми харесва и без да ме питат да кажа, че е мн хубаво. Това не бих направила, но да казвам хубави неща, да питам как е някой и тн, без непременно супер да ме интересува, да правя комплименти, да се отнасям уважително към култури, които не харесвам особено, да не давам акъли, за мен е въпрос на възпитание.

За чужденците пък е абсолютна простащина да им се врежеш директо с “Дай ми документите, МА!”
Те много се засягат ако не им поръчаш нещо любезно, защото за тях е въпрос на чест да не се отнасяш с тях все едно са ти слуги.
Българите обичат да скъсят дистанцията бързо и да си праскат после както им е удобно, докато западняците си пазят личното пространство така.
Този тип отношения според мен имат по- голям шанс да оцелеят във времето, защото всеки се старая да не прекрачва границите на другия.

На никого естествено няма да кажа, дай тука всичко, ма. Има си начини да си любезен, да помолиш учтиво, аз винаги казвам моля, бихте ли могли един какво си, пожелавам приятен ден, седмица, уикенд, благодаря и тн.
Разбира се, спазвам етикета, щом за тях е важно, питам как са или пиша, че се надявам че са добре, но за мен това си е чист фалш и глупотевини.

 Имала съм чудесни работни отношения с български клиенти без да се питаме през два мейла как сме.
Но съм приела, че това си е някаква културна особеност.

Да започнеш среща с непринуден разговор (дали за времето, уикенда, шега колко трудно е намерена удобна възможност за срещата), не е фалшива любезност, а разчупване и разведряване на обстановката. Не е нужно едни хора да се гледат сериозно и набурсучено през цялото време. Със същата цел по време на презентации, обучения и т.н. като се вмъкнат леки шеги, се бори естественото отегчение заради липсата на диалог, а не защото презентаторът е страшен шегобиец.