Появата на второто дете и чувството на вина

Може би не става ясно, че се опитвам да кажа, че няма да стане скоро по-добре. Това е новото нормално и всички ще трябва да свикнат. Включително по-голямото дете.

В момента приемаш всичко свръхемоционално и ще е така по е още няколко месеца. Имай го предвид.
Не е толкова зле положението, колкото ти изглежда. Баткото разбира и ако му обясняваш и включваш в грижите ще е по- поносимо.
Вземи си слинг, бебето в него и с баткото по площадки и т.н. Не се затваряй у дома, че депресията дебне.

Успех, дръж се и ако има кой да удари едно рамо не се дърпай.

Е да, ясно е, че всичко става бавно, но няма до тинейджърска възраст да трябва да приспиваме бебета през час-два, нали, и да се притесняваме да излезем заедно навън, защото бебето ще реве или нещо подобно.
Трябва малко по-оптимистично да се подхожда към нещата. Първата година с бебето за мен е най-трудна и смятам, че след това ще става по-лесно, ще може да се заиграват заедно, като проговори още повече и тн..... Няма да чакаме чак докато станат на 15 🙂

Може да си права. Но за мен става по-леко когато децата станат самостоятелни. И отново мога спонтанно да изчезна за уикенда без да трябва да мисля и да ги организирам тях. Спорила съм и преди в подобни теми, но лично за мен можеш и бебе на 3 месеца да го оставиш с адаптираното мляко да го гледа леля му, по същия начин както оставяш и 3 годишно. Даже тия на три години са по-опасни, защото бебето на 3 месеца го намираш където си го оставил.

Аз не искам да споря, абсолютно съм съгласна, че става по-лесно като са големи. Но за нас с бебета и малки деца това е след цяла вечност и лично аз предпочитам да гледам в по-близък план кога идва мааалко по-лесното 🤭
Иначе бебетата както и големите хора са доста различни, моето не можех и на мъжа ми да го оставя за повече от 2 часа, защото нито мляко нито кърма искаше от шише, търсеше си цицата. Лели също нямам/или поне такива, които имат желание да са в помощ. Та... Всеки според ситуацията си.

Много харесвам децата на възраст между 5-10 г, не са тодлъри вече и можеш да общуваш с тях, но в същото време са още малки, а не тийнове, можеш да ги гушкаш и още го има детското в тях, и още слушат.
Онзи ден вземахме племенниците на 7 и 9, да си починат родителите, а и да прекараме време с тях. Ами страхотно е винаги, родителите могат да ги оставят на друг, по-лесно им е, вечер спят. Няма нужда да се чака да станат толкова големи, че вече да не са деца...трябва пълноценно да се изживее и детството и да се радваш на децата си като малки. Като имаш бебе ще мислиш за близкия период на по-лесно, не след 20 г, трябва да се живее в настоящето.

Моите са с 3г6м разлика. В началото беше много тегаво, та чак дни ми се губят. Моето решение беше раница. Бебето вътре и внимание към баткото. Другото - той ходеше на градина и си имаше неговия режим, играеше с приятели. Вкъщи колкото сготвя и оправя толкова. Вечер и уикенди помагаше таткото.

Става по-лесно, да. Просто трябва време да се намести динамиката в семейството. Някъде след годинката на малката при нас се случи това и аз успявам да намеря баланса, за да не се чувства ощетено някое дете.

Аз съм с едно дете и съм наясно, че съветът ми не е от личен опит, но все пак ще го напиша.
Невъзможно и не много полезно за детето е да го превръщаме в "центъра на света". От малко трябва да е наясно, че всеки човек има различни ангажименти, м/у които балансираме - дали служебни, дали свързан с друг член на семейството, приятели, лични нужди, домашни задачи и т.н., няма значение.
Започнах работа от вкъщи, когато дъщеря ми беше на 2+ г. Планирах си времето, така че да работя, когато тя спи, но понякога се налагаше и в други часове на деня. Ако в този момент поиска да играем, обяснявах, че ще го направим по-късно и не виждам нищо лошо в това. Да, децата трябва да растат с усещане за сигурност, че родителите винаги ще откликнат на нуждите им, но в моите разбирания това се отнася за базови, сериозни неща като здравословен проблем, например. Останалото - според ситуацията.
Детето ви е вече на възраст, в която разбира. Опитайте с подход като към възрастен човек. Индивидуално е, но много от децата искат да са големи и придобиват самочувствие, когато им възлагат отговорности (естествено, съобразени с уменията и безопасността). Така няма да е изолирано, докато вие се занимавате с бебето, ще се чувства полезно и ще е заето със задачата.

И аз съм само дете, първо внуче, много обгрижвано, но въпреки че израснах в една къща с моите родители, баба, дядо и прабаба, никога не съм си и помисляла, че на секундата като поискам нещо, ще скочи някой да го направи. Не съм имала неприятни емоции от това, намирах го за напълно нормално. Полезно е за изграждането на самостоятелност и за придобиване на умения за общуване, необходими и за света извън дома. 

Проблемът може и да е заради новата ситуация. Въпреки че се адаптирам бързо, изпитвам силен дискомфорт първите дни след всяка промяна. Когато мъжът ми тръгна на работа след раждането, първия ден щях да откача от страх и объркване. Но тревогите и анализирането само отнемат от времето, в което можем да отвхрълим нещо или да оставим мозъка ни да си почине. Ти вече имаш опит с грижи за бебе, действай по инстинкт, без да подлагаш всяко нещо на анализ.

Опитах се да чета за тези курсове за сън и да прилагам съветите, но при мен беше по-скоро затормозяващо, отколкото полезно.

Накратко - ако махнеш чувството за вина и следваш нуждите (базовите) на децата си, а не готови съвети, ще си по-сигурна в себе си.

Ще напиша и своя опит, макар твърде пресен, но чудесно разбирам през какво преминаваш.
Голяма част от пишещите вече им е далеч от главата драмата на този период и от разстоянието на времето спомените избледняват.
Аз родих преди 3 месеца, голямото ми дете е на 6г и половина. Освен, че като цяло следродилния период ми е труден, това което преживявам с голямото дете наистина не го очаквах. Много болезнено преживях това, че той остана на "заден" план.
На всички е ясно, че майката си обича и двете деца, но определено бебето обсебва времето. И голямото страда.....независимо колко самостоятелно е било преди това. Аз също бях научила детето, че всеки у дома има задължения и лично пространство.  Можех да работя докато той си е вкъщи без проблем. Но това няма нищо общо с чувството на изместване, което то изпитва когато се прибереш с вързопа в ръце. Това, че майката е погълната от грижата за друго същество, голямото дете го преживява много тежко.
Лично аз исках да не съм погълната и  кърменето го зарязах, но въпреки това и моето бебе заспиваше и спеше върху мен. Така се приспиваме вечер, през деня вече е по - самостоятелна. Не бих казала, че това е някаква фиксация, защото първите седмици бебето е най - уязвимо и незряло и е важно да получи спокойствието от което има нужда, за да се развие нормално нервната му система. А това е именно чрез изграждане на някакъв режим - интервали на спане и бодърстване и т.н., както и топлината на майката.
Постоянно ми се ревеше. Първите две седмици мъжа ми беше вкъщи и реално използвах всяка минута да бягам при големия.....ама буквално, бях се превърнала в луда. Сутринта ставах и бягах в другата стая докато той още спи, за да направя ситуацията да изглежда така, както преди да се появи сестра му. Бягах, лягах и го хващах за ръка, така както го събуждах за градина преди. Чаках да заспи, да я преместя и бягах да му чета приказка както преди........
Исках просто всичко да е както преди, да не усеща разлика, само че реалността беше друга.....няма как всичко да е както преди, защото в семейството е настъпила промяната в обстоятелствата и реално съм изглеждала нелепо. Съответно детето плачеше на моменти "вече не съм най - малкия", "искам да съм най - малкия", "вече няма да имаш време за мен" и такива фрази при които аз се разплаквах, той също.
В резултат на това, големия започна да издевателства над мен, за което аз бях виновна с поведението си. Какво имам предвид - започна да иска всяка минута внимание по нездравословен начин. Примерно - налей ми вода, дай ми бананче, измий ми лицето. Особено в моменти когато обслужвам сестра му.
И един ден на мъжа ми му писна, защото виждаше че подхода ми нещо куца и нещата ескалират със всеки ден в сълзи, сополи, депресия. Мен и без това ме обзе доста тежка депресия след прибирането след болницата и тази ситуация с голямото ми дете ме досъсипваше буквално. И той една вечер избухна и обясни на сина ни, че вече е голям, че обръщаме внимание и на двамата, просто малкото бебе има нужди които и той е имал като бебе, че ние го харесваме като голям  и трябва да се гордее с възрастта си. И сякаш от тогава малко се оправиха нещата, отделно ме нахокаха мен за поведението ми. И бяха прави.....аз съм родител и трябва да се "държа", не да подсилвам със собствената си слабост страховете и тъгата на детето.
Та.....вече 3 месеца по - късно се чувствам по - добре, макар че пак има трудни моменти, чувство на вина, че не се справям достатъчно добре и "по равно".
Не го карам да прави неща по обслужването на бебето, само ако той иска. Имай предвид, че ако първоначално детето го приеме за игра, то тя бързо му омръзва. Така че не го виждам като някакъв дълготраен похват.
Това което често му повтарям е, че с баща му се радваме че той вече е голям, защото означава че сме го порастили и че сега се опитваме да успеем да направим същото и със сестра му. Че той е голям и нещата които правим с него са различни и са за "големи". Пускам му често клипове с него от бебе, както и разглеждаме снимки.
При вас още не е минало никакво време. Много е тежък този период докато се намести някакъв режим и предвидимост в ежедневието. Но това ще стане, просто търпение.  Аз просто си повтарях "всяко начало е трудно" и "няма да е все така". И в действителност сега са различни нещата, днес примерно тя спи от по 3-4 часа едната дрямка и още две по час. Цялото време е за големия - говорим, слушаме музика, правихме занимания по английски. Ако трябва да съм честна още ми е трудно със съвместяването на цялата къщна работа, карам го ден за ден като правя най - важните неща за деня, но вече се чувствам в пъти по - добре. Нямаме никаква помощ от баби, дядовци и лели. Станах много по - организирана. Големия го пускам три дни на градина, после четири е вкъщи с нас. От една страна да играе с приятелите си на градината, от друга да не е цяла седмица там, като че все едно не го искаме с нас. В 4те дни в които е вкъщи - четвъртък и петък излизаме с бебето на разходки и пазар преди обяд, а следобяд тя спи доста и правим домашни неща. Освен това вече заспива сама и я оставям в съседната стая. Събота и неделя  таткото ни е вкъщи и разпределяме вниманието и заниманията, задължително излизам сама с големия събота и неделя.
Сега 3 месеца по - късно, мисля че сина ми свикна с новия член на семейството. Наблюдавала съм дали ще има някакви смущения - напикаване, кошмари, влошаване на съня или пък на концентрацията при учене. За щастие няма никакви смущения и пак си е слънчевото и лъчезарно дете, което ми говори че може би се е адаптирал на този етап успешно. Според мен най - удачното нещо е говорене, да изговаря какво чувства, дори на моменти да се страхуваш какво ще каже и да не искаш да го чуеш, нека си го изговори.

Аз чувствах същата вина, но за съжаление с основание. Второто ми дете се роди със сериозен проблем, оперираха го на триседмична възраст, после трябваше да го отглеждам в колкото е възможно близко до стерилната среда заради некроза на тъканите, сещаш се колко бях изперкала да чистя и дезинфекцирам след тежко секцио и всичко останало. Та не знам дали ще ти помогне моят съвет, но той е - радвай се на бебчето, че е здраво и че имаш време и възможност да си с двете деца, а не само с бебето по болници. Дано не звуча назидателно, защото съм далеч от тази мисъл, просто се радвай, че си с двете си деца тук и сега. Ще се справиш!

Чета ви ,и често казано не ви разбирам!
А не смятате ли ,че ощетявате малкото бебе? То наистина има нужда от вас 24 часа, а не 5-6 годишното дете. Бебето е било до вчера в корема ви, то се нуждае от туптенето на вашето сърце за да се чувства спокойно и да се развива добре. Да оставиш кърмене за да може да обръщаш повече внимание на 6 годишно ми се струва абсурдно, за да му четеш приказка , ми то на тази възраст сигурно и само може да чете вече. Това дете те е имало само за себе си 5-6 години ,така както малкото никога няма да те има. Много правилно е постъпил мъжът на Розичка. За детето появата на бебето може да не е бил голям проблем, всъщност тя го е превърнала в такъв.
С това не искам  да ви нападам или нещо подобно, просто аз наистина не виждам никаква причина за това ваше чувство за вина. Основните нужди на детето все пак да задоволени. Не е нужно и него да кърмите ( образно казано), то няма нужда от това. То вече е батко или кака и трябва да се гордее с това. Ми ако имахте 5-6 деца, не сте слънце да огреете навсякъде, особено когато не е нужно.
Не се обвинявайте -вие сте добра майка и без да сте 24 часа ангажирана с 6 годишно дете.
И още нещо към Розичка- а баткото не иска ли да ходи на градина цяла седмица или вие не искате? Аз като дете много обичах да ходя на градина. В къщи ми беше скучно и с голямо желание ходих на градина.
С моята сестра имаме 5 години и половина разлика и помня, че когато тя се роди аз бях супер горда и се чувствах все едно аз съм станала майка. Много я гледах и се грижех за нея. С това искам да кажа, че по- скоро драмата е твоя ( ваша, на майките) , отколкото на децата.

Ами......някъде по - средата е истината.
Лично аз не смятам че е добре, грижите да се свеждат само до основните нужди, нито за едното, нито за другото дете. Както малкото, така и голямото имат по - важни нужди от това да са нахранени и напоени. Затова и това и кърменето не ми е било фикс идея.
При нас вече нещата са в пъти по - гладки, но просто в началото паниката и желанието "да се справя" ме подведоха по някакъв грешен път.
Това за четенето е само пример - при  други семейства може да са други ежедневни дейности. Просто неща, които са спрели да се практикуват, заради появата на бебето.....
Детето знае че съм в майчинство и в момента е в сборни групи с деца от 1-ва, 2-ра група. Много от децата, дори без майките им да са в майчинство, излизат в дълги ваканции при баба. Нормално е понякога да иска да е вкъщи и да бъде също "ваканция", особено при положение че 4 години е ходил без прекъсване целогодишно. Това са вече субективни обстоятелства на всяко семейство и частни случаи които няма какво да се разискват и да им се търси отговор. А камо ли да се изтъкват примери как някой като дете обичал да ходи на градина.....аз също обичах, сина ми също обича, но сега когато имам възможност мога да го оставям за два дни  с нас. На мен ми е приятно, на него също, драма няма с градината. Просто разказах сегашното ни ежедневие, което е в пъти по - добре и приятно откогато бебето беше на 3 седмици. Посочих на момичето това за дните на градина и вкъщи, за да види че може да се справя и с двете си деца едновременно, дори и без помощ, и че този момент ще дойде.....просто сега е много рано.

Е какво - става на 5-6г дете и край, да му се покрият основните нужди и всичко е точно? Няма нужда от свое време с майка си ли? То е по-малко значимо от бебето ли? Ами не е така. Освен ако майката не желае да настрои голямото срещу малкото и да предизвика агресия, ненавист и ревност от страна на голямото дете.

Да разбирам, че всяко семейство има свой начин на живот и различна динамика. Не става въпрос да спреш да се занимаваш с детето си, но за мен има приоритети и в момента това е бебето, дори само за няколко месеца. Сама казваш, че преди е ходил на градина по цяло лято защото ти вероятно си била на работа . Сега твоята работа е да гледаш бебето, все пак не си във ваканция.
Само и единствено ме учудва фактът, че се чувстваш виновна спрямо голямото дете, но не и спрямо бебето. Дори само казваш, че си "зарязала кърменето за да не си погълната" и си бягала да четете приказка и слушате музика. Сигурно си била в нещо като депресия и здраво са те треснали хормоните, за да си смяташ, че това е по- важно, при положение,че бащата е бил вкъщи и детето не е било неглижирано.

Няма да влизам в обяснителен режим на човек, чиито публикации в темата не са полезни на никого. Може да продължиш да се "учудваш" на този или онзи факт от разказа ми, на който си решила на наблегнеш и за който не знаеш никакви подробности.
Дали и в каква депресия съм била отново не е акцент на разговора, но нищо, ти може да продължиш да предполагаш. И как разбра, че след като таткото е у дома голямото дете не е неглижирано.......само питам
как го разбра. Аааа, сетих се, пак го предположи. Представи си, това може да не е вярно - или по - скоро, това да не си неглижиран от баща си, не е същото като да не си неглижиран от майка си. Ама нищо, ти може да продължиш да ръсиш празни приказки на килограм, хич не ми пречиш. Впрочем, когато не си в обувките на някого то друго не ти остава, освен да се чудиш и предполагаш.
А понеже виждам, че ти боде очите кърменето, има достатъчно теми и цели раздели във форума, където може да си чешеш езика и да се възмущаваш на такива като мен
Явно по тази тема освен да се чудиш, няма какво да кажеш.