Първото дете е имало цялото внимание като бебе и до появата на второто. Второто няма да го има. Просто голямото така е свикнало. Чувствата на майката са разбираеми, но всъщност изместването на центъра е нещо полезно, ако е въведено правилно. И по-големият брат/сестра, и по-малкият такъв са огромна ценност. Хубаво е децата да бъдат научени на това, като биват приобщавани, а не учени, че другият им отнема нещо.
- Публикувана: 2 юли 2025, 21:15 ч.
- Последно мнение: 11 юли 2025, 00:29 ч.
Появата на второто дете и чувството на вина
Така е, съгласна съм. Но никой не се е родил научен как да го направи това.
Понякога именно в старанието си да не допуснеш грешка, не избираш най - добрия подход. Трябва да си счупиш главата няколко пъти.....това е опита. И това важи за цялото възпитание на всяко едно дете от ден 1.
За щастие има литература и човек може да прочете, да получи съвети и т.н, но пак прилагайки теорията, тя някак трябва да се напасне с индивидуалността на конкретното семейство, с характера на конкретните деца и т.н.
А това че второто дете няма да има времето, което първото е имало с майка си, не е по вина на първото и то не бива да бъде някакъв аргумент тип "аз бях много години с теб, сега е ред на брат/сестра ти".
Не вярвам да има родител, който съзнателно да учи голямото си дете, че по - малкия му брат/сестра му отнемат нещо, но въпреки това, то го усеща като отнемане и детронация. Успех на родителя е, ако може да промени това усещане и да създаде хармония между децата, ни едва ли това е така лесно както е на теория.
Човешките отношения са сложни и проблематични, и няма как еднозначно да се отговори кое е правилно и кое не. Няма как да се посочат конкретни постъпки от страна на майката които да гарантират успех.
Понякога именно в старанието си да не допуснеш грешка, не избираш най - добрия подход. Трябва да си счупиш главата няколко пъти.....това е опита. И това важи за цялото възпитание на всяко едно дете от ден 1.
За щастие има литература и човек може да прочете, да получи съвети и т.н, но пак прилагайки теорията, тя някак трябва да се напасне с индивидуалността на конкретното семейство, с характера на конкретните деца и т.н.
А това че второто дете няма да има времето, което първото е имало с майка си, не е по вина на първото и то не бива да бъде някакъв аргумент тип "аз бях много години с теб, сега е ред на брат/сестра ти".
Не вярвам да има родител, който съзнателно да учи голямото си дете, че по - малкия му брат/сестра му отнемат нещо, но въпреки това, то го усеща като отнемане и детронация. Успех на родителя е, ако може да промени това усещане и да създаде хармония между децата, ни едва ли това е така лесно както е на теория.
Човешките отношения са сложни и проблематични, и няма как еднозначно да се отговори кое е правилно и кое не. Няма как да се посочат конкретни постъпки от страна на майката които да гарантират успех.
С всички мои "празни" приказки просто исках да кажа, че според мен не си пренебрегнала голямото дете за да се чувстваш виновна. За малко няма да си казвам мнението, явно не ти помага,а това все пак е форум за взаимопомощ. Грешката е моя, явно не се изразявам както трябва.Да са ти живи и здрави и всичко най- хубаво.
Мила, това е съвсем нормално. При второ дете има травма и при майката и при първородното от детрониране. Моите са със сравнително малка разлика. Първите дни вкъщи ревах, защото баткото беше почнал да пълзи от желание за внимание, да иска да спи в бебешкото креватче и да кърми...голяма ревност беше. Аз по-трудно се привързах към второто си дете, заради всичко това. Но сега ги обожавам и двамата, те се обичат много, изобщо всичко е за добро. Между две деца с малка разлика винаги има конкуренция. Аз само съжалявам, че не се осмелих за трето.
Така е, съгласна съм. Но никой не се е родил научен как да го направи това.
Понякога именно в старанието си да не допуснеш грешка, не избираш най - добрия подход. Трябва да си счупиш главата няколко пъти.....това е опита. И това важи за цялото възпитание на всяко едно дете от ден 1.
За щастие има литература и човек може да прочете, да получи съвети и т.н, но пак прилагайки теорията, тя някак трябва да се напасне с индивидуалността на конкретното семейство, с характера на конкретните деца и т.н.
А това че второто дете няма да има времето, което първото е имало с майка си, не е по вина на първото и то не бива да бъде някакъв аргумент тип "аз бях много години с теб, сега е ред на брат/сестра ти".
Не вярвам да има родител, който съзнателно да учи голямото си дете, че по - малкия му брат/сестра му отнемат нещо, но въпреки това, то го усеща като отнемане и детронация. Успех на родителя е, ако може да промени това усещане и да създаде хармония между децата, ни едва ли това е така лесно както е на теория.
Човешките отношения са сложни и проблематични, и няма как еднозначно да се отговори кое е правилно и кое не. Няма как да се посочат конкретни постъпки от страна на майката които да гарантират успех.
Понякога именно в старанието си да не допуснеш грешка, не избираш най - добрия подход. Трябва да си счупиш главата няколко пъти.....това е опита. И това важи за цялото възпитание на всяко едно дете от ден 1.
За щастие има литература и човек може да прочете, да получи съвети и т.н, но пак прилагайки теорията, тя някак трябва да се напасне с индивидуалността на конкретното семейство, с характера на конкретните деца и т.н.
А това че второто дете няма да има времето, което първото е имало с майка си, не е по вина на първото и то не бива да бъде някакъв аргумент тип "аз бях много години с теб, сега е ред на брат/сестра ти".
Не вярвам да има родител, който съзнателно да учи голямото си дете, че по - малкия му брат/сестра му отнемат нещо, но въпреки това, то го усеща като отнемане и детронация. Успех на родителя е, ако може да промени това усещане и да създаде хармония между децата, ни едва ли това е така лесно както е на теория.
Човешките отношения са сложни и проблематични, и няма как еднозначно да се отговори кое е правилно и кое не. Няма как да се посочат конкретни постъпки от страна на майката които да гарантират успех.
Разбира се, че никой не роден е научен и че е нужен индивидуален подход.
Вярно е, че рядко някой родител съзнателно ще вмени вина на което и да е от децата, но това често се случва подсъзнателно, чрез действия и бездействия. Понякога дори оставяйки едното за да изтърчиш при другото, да му подскажеш, че ето виж, аз сега ще крада мигове с теб, защото си ощетен. А "кражбата" набива усещане, за нещо тайно и нередно, нещо, което трябва да се вземе от един (лишаване), и да се даде на друг (който е лишен от него). Усеща се като противопоставяне, което тръгва в главата на майката и се прехвърля на децата.
Не е никак лесно, разбира се. За мен винаги опира до разговори. Говори ли се с голямото дете, как се чувства, как възприема ситуацията (без осъдителност и предположения, които да му внушават чувства, които може да няма)? Как е въведен новият член на семейството, какво се прави двете деца да се приобщят и ангажират едно с друго, не да се делят? Как може една дейност с едното дете да включи и другото? Как можем да имаме индивидуално време с детето без да се усеща като драматичен момент на вземане от едното за да дадем на другото?
Много неща са в главата. Давам пример. Не се оставя второто дете при бащата, за да се компенсира първото. Давам момент на бащата да прекара време с първото, а аз прекарвам време с второто. Не звучи ли доста по-добре?
Да, аз никога не бих оставила едно дете на баба, тати, стринка и тн, за да се грижа за новото бебе, според мен е ужасно. Не бих и сложила първото в градина, за да се грижа за второто. Тези неща за мен са много травмиращи. Но вече е и въпрос на условия за гледане. Ние сме ги гледали заедно през цялото време, но беше и пандемия, тоест всички си стояхме заедно.
Има и друго. Понеже аз винаги съм страдала, че все ми набиваха в главата "Ти си по-голяма, затова трябва да си еди какво си" много избягвах с моя по-голям син да се държа като по-голям. Той много обичаше шишето с мляко и заради това така и не го научих да пие с чаша, а всяка вечер им давах и на двамата шише с мляко да заспят. Така на три годинки големият ми син не можеше като хората да се облича и чак в градината го научиха да се облича и да пие от чаша , защото, за да не ревнува, се държах с него като с малкия му брат и това го дърпаше назад. Де що логопед е имало, много ми се е карал за това. Сега той знае, че е батко, че е по-голям, че изискванията към него няма как да са като към братчето му.
Малкият ми пък е една идея по-глезен, но пък повече го бутаме напред, защото темпото се определя от баткото... Плуване, ски, бойни изкуства, на всичко малкият тръгна по-малък от батко си, защото ги хвърлих заедно. Питаха ме дали той е ходил по-добре по планини от брат си мна същата възраст, аз казах, че не знам, защото тръгнахме по върхове, когато баткото стана на 5, а малкият на 3, просто защото баткото вече можеше наистина добре да ходи. Малкият на 3-4 годинки имаше много сериозни екскурзии по тази причина. Брат му беше вече много силен и издържлив, та му се наложи и той да стане...
Та вече съм се примирила, че няма как да дам едно и също детство и на двамата, гледам да им давам любов и внимание и на двамата, да имам индивидуално време и с двамата, но всякакво ощетяване откъм внимание, заради братчето, се компенсира от богатството да имаш брат. Аз ппц съм фен на големи семейства и смятам, че ако обичаш децата си всеотдайно, дори да не си перфектен, всичко ще е наред.
Сега се тревожа, обаче, че се бият. Играят 15 минути и се почва с битките...И то почва без причина, ей така да има спаринг.
Както казах, единствено съжалявам за липсата на трето дете.
Има и друго. Понеже аз винаги съм страдала, че все ми набиваха в главата "Ти си по-голяма, затова трябва да си еди какво си" много избягвах с моя по-голям син да се държа като по-голям. Той много обичаше шишето с мляко и заради това така и не го научих да пие с чаша, а всяка вечер им давах и на двамата шише с мляко да заспят. Така на три годинки големият ми син не можеше като хората да се облича и чак в градината го научиха да се облича и да пие от чаша , защото, за да не ревнува, се държах с него като с малкия му брат и това го дърпаше назад. Де що логопед е имало, много ми се е карал за това. Сега той знае, че е батко, че е по-голям, че изискванията към него няма как да са като към братчето му.
Малкият ми пък е една идея по-глезен, но пък повече го бутаме напред, защото темпото се определя от баткото... Плуване, ски, бойни изкуства, на всичко малкият тръгна по-малък от батко си, защото ги хвърлих заедно. Питаха ме дали той е ходил по-добре по планини от брат си мна същата възраст, аз казах, че не знам, защото тръгнахме по върхове, когато баткото стана на 5, а малкият на 3, просто защото баткото вече можеше наистина добре да ходи. Малкият на 3-4 годинки имаше много сериозни екскурзии по тази причина. Брат му беше вече много силен и издържлив, та му се наложи и той да стане...
Та вече съм се примирила, че няма как да дам едно и също детство и на двамата, гледам да им давам любов и внимание и на двамата, да имам индивидуално време и с двамата, но всякакво ощетяване откъм внимание, заради братчето, се компенсира от богатството да имаш брат. Аз ппц съм фен на големи семейства и смятам, че ако обичаш децата си всеотдайно, дори да не си перфектен, всичко ще е наред.
Сега се тревожа, обаче, че се бият. Играят 15 минути и се почва с битките...И то почва без причина, ей така да има спаринг.
Както казах, единствено съжалявам за липсата на трето дете.
Аз изцяло разбирам авторката на темата.
В момента чакаме второ дете и въпреки че първото ни вече е доста голямо - 7,5г, мисълта как точно ще протекат първите месеци ме притеснява много. Поставям се на нейно място и знам, че няма да й е лесно. Може би и за това чак след толкова време се навих за второ дете.
Ще я спра от занималня на училище.
В момента чакаме второ дете и въпреки че първото ни вече е доста голямо - 7,5г, мисълта как точно ще протекат първите месеци ме притеснява много. Поставям се на нейно място и знам, че няма да й е лесно. Може би и за това чак след толкова време се навих за второ дете.
Ще я спра от занималня на училище.
При мен помогна много осъзнаването, че вече няма да има такова индивидуално време за детето. Не може да кажеш на малкото дете да се махне, за да имате индивидуално време с каката/баткото. По-разумната стратегия е на приобщаване. Намиране на начини да играят близо едно до друго, без да си пречат, заедно гледане на книжки, албуми, храня ги винаги заедно.
Дори докато кърмех, това винаги е било до голямото дете, докато го храня с лъжицата, докато му чета, докато играе в парка. Важно ми беше да не е момент, в който то е излишно, а напротив. И на гърне съм я слагала с едната ръка, докато бебето ми суче и го държа с другата. Не беше въобще лесно, но мина. И мисля че имаше ефект.
Голямото беше още бебе когато родих малкото, така че разговори и обяснения много не помагаха. С действията си гледах да и показвам.
Дори докато кърмех, това винаги е било до голямото дете, докато го храня с лъжицата, докато му чета, докато играе в парка. Важно ми беше да не е момент, в който то е излишно, а напротив. И на гърне съм я слагала с едната ръка, докато бебето ми суче и го държа с другата. Не беше въобще лесно, но мина. И мисля че имаше ефект.
Голямото беше още бебе когато родих малкото, така че разговори и обяснения много не помагаха. С действията си гледах да и показвам.
С всички мои "празни" приказки просто исках да кажа, че според мен не си пренебрегнала голямото дете за да се чувстваш виновна. За малко няма да си казвам мнението, явно не ти помага,а това все пак е форум за взаимопомощ. Грешката е моя, явно не се изразявам както трябва.Да са ти живи и здрави и всичко най- хубаво.
Много малко хора разбират тази гледна точка. Не е в теб проблема.
Съсредоточават се върху голямото дете, защото 'то разбирало', което не е лъжа по принцип, но е и ключ към успешно съжителство с новия член на семейството.
И аз не разбирам защо приятелката ми си оставя бебето с 30мин сън за цял ден, за да е по площадки с 5 годишното, като то може да си ходи на градина при приятелите (не става дума за лятото и сборни групи, а по принцип) или да излезе с баща си на въпросната площадка или бащата да бута бебето да спи - ама не. И после се оплаква, че нощите били кошмар....ами с преуморено бебе как да са...
За мен например съня на бебето беше най- важен, за да можем всички да спим добре, и беше над всичко друго.
Но хора разни и в това няма нищо лошо.
Коментарът ми е извън темата, но просто да кажа, че те разбрах.
От няколко дена се каня да отговоря и чак сега сядам пред компютъра. 
Rozi4kaa, много мерси, че сподели личен опит. Някак си е успокояващо да знаеш едно, че не си сам и друго, че има някаква светлина в тунела. Бебечо е на 3 седмици, а аз имам чувство, че не съм спала от 10 месеца.
В момента не изпитвам никаква вина към малкото си дете, защото то на този етап не е лишено от нищо. Нито от гушкане и успокояване, нито от чисто физиологичните си нужди.
Голямото за жалост тези дни все по-често чува "ей сега; след малко; изчакай". Няма как да не ми стане тъжно, защото детето в крайна сметка иска да поиграем, да прочетем още една приказка за лека нощ или просто да ми разкаже нещо. И да, в тези мометни ми се плаче, защото баткото е на 5 и едва ли още дълго ще ме търси и ще има нужда от мен. Сигурно преди да се усетя, ще е вече в пред-тинейджърските си години и последният човек, който ще иска да види, ще съм аз.
Почвам да си мисля за последния път, в който го носих на ръце, последния път, в който спах гушната с него и тнт и направо сълзите ми текват сами. Сега даже не мога да си спомня вчера какво ми разказваше докато оправях бебето за лягане.
И да, някой беше написал, че за тези неща се мислело по-рано. Аз съм едиснтвено дете и винаги това много ми е тежало. Наистина вярвам, че едно от най-хубавите неща, които мога да дам на синът си е брат му. Просто не очаквах тъгата и вината да ме връхлетят с такава сила и изобщо не бях готова за тях.
PS: За детската градина, ние също мислехме баткото да е на накакъв хибриден модел на хонеде по няколко пъти в седмицата в сменеси групи. Бебчо обаче го изписаха с лек шум на сърцето от незаворило се каналче и кардиоложката препоръча колкото се може по-дълго да го държим далече от среща с вируси и бактерии, като визираше това, което баткото може да донесе от градината. Общо взето до септември сме си тимата плътно заедно в нас. На баби и дядовци разчитаме от дъжд на вятър или като цяло в някои по-наложащи ситуации.
Rozi4kaa, много мерси, че сподели личен опит. Някак си е успокояващо да знаеш едно, че не си сам и друго, че има някаква светлина в тунела. Бебечо е на 3 седмици, а аз имам чувство, че не съм спала от 10 месеца.
В момента не изпитвам никаква вина към малкото си дете, защото то на този етап не е лишено от нищо. Нито от гушкане и успокояване, нито от чисто физиологичните си нужди.
Голямото за жалост тези дни все по-често чува "ей сега; след малко; изчакай". Няма как да не ми стане тъжно, защото детето в крайна сметка иска да поиграем, да прочетем още една приказка за лека нощ или просто да ми разкаже нещо. И да, в тези мометни ми се плаче, защото баткото е на 5 и едва ли още дълго ще ме търси и ще има нужда от мен. Сигурно преди да се усетя, ще е вече в пред-тинейджърските си години и последният човек, който ще иска да види, ще съм аз.
Почвам да си мисля за последния път, в който го носих на ръце, последния път, в който спах гушната с него и тнт и направо сълзите ми текват сами. Сега даже не мога да си спомня вчера какво ми разказваше докато оправях бебето за лягане.
И да, някой беше написал, че за тези неща се мислело по-рано. Аз съм едиснтвено дете и винаги това много ми е тежало. Наистина вярвам, че едно от най-хубавите неща, които мога да дам на синът си е брат му. Просто не очаквах тъгата и вината да ме връхлетят с такава сила и изобщо не бях готова за тях.
PS: За детската градина, ние също мислехме баткото да е на накакъв хибриден модел на хонеде по няколко пъти в седмицата в сменеси групи. Бебчо обаче го изписаха с лек шум на сърцето от незаворило се каналче и кардиоложката препоръча колкото се може по-дълго да го държим далече от среща с вируси и бактерии, като визираше това, което баткото може да донесе от градината. Общо взето до септември сме си тимата плътно заедно в нас. На баби и дядовци разчитаме от дъжд на вятър или като цяло в някои по-наложащи ситуации.
Ще се включа и аз с пресен опит в темата. Бебето е на 8 месеца, каката е на 6 години, ралзиката им е 5 години и половина. Аз намирам тази разлика за много приятна и сравнително “лесна”. Въпреки това, аз също бях изненадана колко е трудна логистиката и емоционалната пренастройка с 2 деца вместо с 1.
Голямата винаги е била самостоятелна, но и ние с баща ѝ от бебе сме се стараели да ѝ отделяме време за игри. Като беше на 1-2 години, разглеждахме и четяхме бебешки книжки и редяхме формички. На 3-4 години заедно редяхме пъзели, решавахме книжки със задачи и играехме на ресторант. На 5-6 поне веднъж в седмицата играехме на Барбита и оцветявахме книжки заедно. От 4 месечна ѝ четем приказки за лека нощ. Тя ходи на ясла от 1г6м, в последствие и на градина и си има много приятели там.
Преди бебето да се роди много я бяхме подготвили с информация какви грижи иска едно бебе, как тя ще помага, как мама и тате ще се грижат повече за него, защото е малко и нищо не може още. Предполагам и вие сте ги говорили същите неща. Голямото дете от началото е привързано към братчето си, помага ми доста, занимава се с него, когато я помоля. В първите месеци беше трудно и аз се чувствах по същия начин като Рокет, защото голямата беше свикнала мама винаги да играе с нея, когато тя си поиска. Отне 2-3 месеца да свикне, че няма как постоянно да си играем докато бебето е с нас, играех с нея, докато татко ѝ си е вкъщи и може да вземе бебето, докато малкият спи и т.н. Понякога съм зарязвала чистене и готвене и съм сядала на пода да играем. На мен също ми е приятно, не го правя само за нея. Тя обаче спря постепенно да иска толкова внимание и сега се занимава основно сама, рисува, играе, излизаме навън на площадки или да кара колело/ролери като сме заедно и времето позволява. Малко ми е носталгично, че вече не си играем толкова заедно вкъщи, но все пак е лято, пък и тя расте и сега си търси повече приятели, отколкото време с нас. Постоянно си каним приятелки от градината на гости или тя отива на гости при тях и така всички са доволни.
В заключение - става значително по-лесно, нормално е да имаш такива чувства в началото. Просто приеми, че в момента си в режим на “оцеляване” и напасване с двете деца, скоро ще си намерите баланс. Може да се разбирате с таткото да взима бебето за няколко часа и да излезете с баткото да правите нещо само двамата, дори и само за сладолед и разходка в парка. Така ще се чувствате, че имате време заедно необезпокоявани.
Голямата винаги е била самостоятелна, но и ние с баща ѝ от бебе сме се стараели да ѝ отделяме време за игри. Като беше на 1-2 години, разглеждахме и четяхме бебешки книжки и редяхме формички. На 3-4 години заедно редяхме пъзели, решавахме книжки със задачи и играехме на ресторант. На 5-6 поне веднъж в седмицата играехме на Барбита и оцветявахме книжки заедно. От 4 месечна ѝ четем приказки за лека нощ. Тя ходи на ясла от 1г6м, в последствие и на градина и си има много приятели там.
Преди бебето да се роди много я бяхме подготвили с информация какви грижи иска едно бебе, как тя ще помага, как мама и тате ще се грижат повече за него, защото е малко и нищо не може още. Предполагам и вие сте ги говорили същите неща. Голямото дете от началото е привързано към братчето си, помага ми доста, занимава се с него, когато я помоля. В първите месеци беше трудно и аз се чувствах по същия начин като Рокет, защото голямата беше свикнала мама винаги да играе с нея, когато тя си поиска. Отне 2-3 месеца да свикне, че няма как постоянно да си играем докато бебето е с нас, играех с нея, докато татко ѝ си е вкъщи и може да вземе бебето, докато малкият спи и т.н. Понякога съм зарязвала чистене и готвене и съм сядала на пода да играем. На мен също ми е приятно, не го правя само за нея. Тя обаче спря постепенно да иска толкова внимание и сега се занимава основно сама, рисува, играе, излизаме навън на площадки или да кара колело/ролери като сме заедно и времето позволява. Малко ми е носталгично, че вече не си играем толкова заедно вкъщи, но все пак е лято, пък и тя расте и сега си търси повече приятели, отколкото време с нас. Постоянно си каним приятелки от градината на гости или тя отива на гости при тях и така всички са доволни.
В заключение - става значително по-лесно, нормално е да имаш такива чувства в началото. Просто приеми, че в момента си в режим на “оцеляване” и напасване с двете деца, скоро ще си намерите баланс. Може да се разбирате с таткото да взима бебето за няколко часа и да излезете с баткото да правите нещо само двамата, дори и само за сладолед и разходка в парка. Така ще се чувствате, че имате време заедно необезпокоявани.
Според мен е чудесно, че по-голямото дете е с вас, а не на детска градина. Със сигурност му обръщаш много повече внимание, отколкото сама си даваш сметка. Времето лети, така е, много бързо растат.Аз лично не бързам, напротив радвам им се, наслаждавам се на всеки етап, защото знам че всичко е временно и се променя. Не вярвай на тия митове, че като станел тийнейджър нямало да те поглежда. Казват даже, че момчетата са по-привързани към майките си. Радвай се на децата си и знай, че проблемът е в твоята глава. Нека детето да не разбира за твоите терзания, защото това ще му повлияе негативно.
Нямам две деца , но много искам. Моето е още бебче на 7 мвсеца и постоянно се питам същото, как ли ще е като дойде второто, дай Боже. Питам се същите въпроси. Бебчо имаше ужасни колики и плачеше доста. Не мога да ви дам много съвети, но следвам доста майки с две и повече деца. Всички съветват да си купите слинг за първите 2-3 месеца и еегономична раница за по-натам. Моето бебче само това го спасяване. Чувства се сигурно и спинка, успокоява коликите, а вие имате 2 свободни ръце за баткото. Пробвала съм и бебето спи дори и на шум, тоест може да си играете с баткото, да му четете приказки и така. За слинг си бях взела Neko еластичен, много удобен. Ергономична раница Isara quick full buckle след третия месец.
https://www.instagram.com/p/DLwfoNvoZEV/?utm_source=ig_web_copy_link
Точно по темата ,на руски, но можете да ползвате опция транслитериране веднага. Ами не било шум за нищо, има си проблем при приемане на новия член на семейството - бебе. Проблем за големия.
Като си помисля колко пъти съм казвала ,ти си по-голям, чувствам се виновна.
Интересно ,че точно този "голям" с 15.5 месеца точно се смята за любимо дете.
Същото смята и малкия, дори че нямам любимци.
Май с времето се заличават тези първоначални трепети.
Точно по темата ,на руски, но можете да ползвате опция транслитериране веднага. Ами не било шум за нищо, има си проблем при приемане на новия член на семейството - бебе. Проблем за големия.
Като си помисля колко пъти съм казвала ,ти си по-голям, чувствам се виновна.
Интересно ,че точно този "голям" с 15.5 месеца точно се смята за любимо дете.
Същото смята и малкия, дори че нямам любимци.
Май с времето се заличават тези първоначални трепети.