Колко истина е твърде много истина?

Аз съм информатик - сух, директен и честен. А и целящ винаги някакво равновесие в отношенията.
Преди исках да е всичко честно, директно и точно в отношенията. Примерно не обичам и не харесвам да се преувеличава. Ама имам много роднини, които живеят в една хипербола. И всичко се преувеличава и драматизира, изкривява. Неща, които мен ме побъркват.
За съжаление имам две много близки роднини, които откровено лъжат, за да се изкарат жертви. Че някой ги е бил обидил и т.н. Когато обаче почнеш да разпитваш обидения и обиждащия на едно място, излиза, че обиждащият не е казал такова нещо, ама на обидения не му харесало и че не бил казал нищо и го възприел като обида. И това се случва често в последните години. И стана Лъжливото овчарче - на тези хора не им вярвам за нищо, което не мога да проверя от независим източник.
Другото, което е, че както казах, съм за честни и равнопоставени отношения. Т.е. оставям другата страна да води нивото на отношенията, но отговарям реципрочно. Което често не се харесава на хората - да се държиш с тях, както те с теб.
Пример пасивно-агресивни въпроси, засягащи лични проблеми.
Когато детето беше на 2,5 години и беше с памперс (наше си решение), един от горе описаните хора идва при мен и пак в типично хиперболизиращ стил уж ме пита: "Е и като се ожени ли ще е с памперс това дете?". Абсолютно безсмислен въпрос, който според мен навлиза в личното пространство на хората и не трябва да се задава. Затова и гледам в такива ситуации да си пазя границите и съвсем спокойно, без да се ядосвам или да избухвам, отговорих:
"Оставям на теб да си отговориш дали наистина ще е с памперс и като се ожени. Приеми ги и като своеобразен тест за интелигентност"
Една седмица не ми говориха. Да можеше да не отговарям така, но ако не ми беше зададен така въпросът, то и нямаше да отговоря.

Възпитан човек съм, може би - прекалено възпитан за тукашните ширини. Имах строга баба, израсла в чужбина, за която етикетът и доброто поведение в обществото бяха издигнати в култ. Разбира се, през пубертета "разчупих" голяма част от принципите, в които бях възпитавана, и тръгнах по свой път, но с времето осъзнавам все повече колко много ми е помогнало доброто възпитание в живота.

Казвам го, защото за мен повечето хора, които се самоопределят като "напълно искрени", "прями", "директни", "болезнено откровени" и подобни, всъщност са груби, невъзпитани, и обслужват собствени проблеми и комплекси с поведението си. Интересно е също така, че упражняват "честността си" обикновено пред хора, които са по-слаби и уязвими по някакъв начин, но рядко са "директни" с шефове, властимащи, или доминантни родители и партньори.

Разликата между "лъжа и лицемерие" и деликатност, е огромна, но за съжаление трудна за разбиране.
Има хиляди начини да се изкаже една истина, без да е частична, но и без да е "твърде много". Изисква съвсем малко предварително замисляне и емпатия към отсрещния, който и да е той. И граници в отношенията могат да се поставят без конфронтация и без обиди. Така че след години, при нужда и промяна на обстоятелствата, да можеш да погледнеш отново този човек в очите, без лоши чувства.

Вкъщи всичко се изговаря на момента. Кой кого с какво издразнил, кой каква глупост свършил - казва се тук и сега, без натрупване, без задържане на напрежение. Това пак е от "наследството" на баба ми - никога да не лягаме сърдити и с лоши мисли, защото нощта засилва негативните емоции и от нищо става нещо.
След близо 24 години заедно, мога да кажа, че с мъжа ми си знаем и кътните зъби, и понякога няма нужда да казваме неща, само по изражението на лицето знаем какво мисли другият и се разбираме без думи. Но това не се е случило просто ей така. С течение на времето, с думи и действия, сме си заслужили взаимно доверието и лукса истината никога да не е "твърде много".

По принцип съм откровена, честна съм, не обичам да лъжа. В някои случаи съм по-деликатна, в други по-серт, в зависимост с кого говоря.
Вкъщи не се крие нищо. Понякога се случва нещо да не е казано или да сме забравили да го кажем, но това са някакви дребни неща от ежедневието. За сериозните всичко се казва.
Лицемерието не го обичам и не съм лицемерен човек като характер, но съм се убедила че сякаш то е необходимо в някои случаи. Същото е като с нахалството. Надявам се да не бъда разбрана погрешно.

Точно. Хората, които постоянно търсят някаква истина или някой виновен, и според мен избиват комплекси. Защото абсолютна истина няма - всеки си има своя.

Много е лесно да се обобщи, че всичко си казваме като не ни е в момента на главата. Но това е ПО ПРИНЦИП. На практика никой няма полза да се казва абсолютно всичко. Каква полза, ако споделя, че някое гадже е имало по-голям член?  Или ако той ми каже, че целулитът ми днес си личи особено (като да не знам и сама). Има си неща, които е по-добре да си останат заровени или да се премълчат. Иначе и ние така - всичко важно споделяме

Лицемерие не означава да премълчиш нещо.Лицемерие значи пред мен да се държиш приятелски и да говориш едни думи, а зад гърба  ми да се случва обратното.

По принцип съм честна и открита. Но също така, особено за минали истории, аз разказвам моята страна на нещата, която може да не е баш истината и фактите.

Що се отнася до сегашното, моментното ми положение, гледам да го комуникирам достатъчно честно и ясно. И ми е изключително неприятно, ако някой ме лъже на тази тема - как се чувства, работа, финанси и прочие.
Синът ми е много скрит, много трудно казва каквото и да е и ми е много трудна комуникацията с него.

Именно. Когато си лицемерен обикновено не казваш истината за някои неща. Примерно две съседки се засичат пред входа и едната казва на другата колко добре изглежда, облечена хубаво... А на следващия ден същата я чуваш да говори на своя приятелка: " Тая на какво приличаше вчера...'! Тук не мисля че говорим само за премълчаване, а като цяло за неказване на истината. Което не означава да кажеш на съседката, че изглежда зле в очите ти, а просто да не казваш нищо. Мен примерно не ме касае кой как изглежда, то си е негова работа.
Аз лично много мразя когато някой ми каже: "Виж се, много си отслабнала", "Защо си подстрига косата, с дълга ми харесваше повече", "С това червило ми изглеждаш странно"... И аз какво да направя, знам си че съм отслабнала, и като ми го кажеш какво!? Ще се жените ли за мен, че ви интересува толкова как изглеждам!? На вас може да ви изглежда, че нещо не ми седи както трябва, а друг да мисли обратното. Ей тия черти в хората ги ненавиждам, но за това си има друга тема.
Иначе, хората от които понякога премълчавам нещо са родителите ми. Вече когато се наложи, няма накъде.

Ако реша, че нещо е важно, няма да замълча. Но не смятам, че е нужно отстрещният да знае за всяка чернова на мисъл, която ни е минала през главата. Чист ексхибиционизъм е това за мен и липса на хигиена. И може би така минавам за прикрита по критериите на някои...

Възможно е да съм го писала във форума някога. Бях споделила нещо на приятелка, като я помолих да не го повтаря никъде. Е, тя си хвана едно гадже - сигурно два месеца изкараха. И му разказала всичко за моята ситуация, защото видиш ли, нямало как да има тайни от него. А нещото изобщо не засягаше тях или техни познати по какъвто и да е начин.
Подобно една друга приятелка разказваше всичко на партньорите си - кой къде я погледнал, какво й казал, тя какво си помислила, пък какво отговорила. И така се получаваше от мухата слон. Все пак как да си сигурен, че не е важно, докато тя напоително ти обяснява подробности.

Ама това не е истина! Това е мнение!
Истината са фактите.
Аз съм учила медии, та знам разликата между мнение и факт.

Аз ще дам пример за моята искреност и кога премълчавам.
Приятелка си боядиса косата в различен цвят. Близките й, майка й включително й казала, че не й отива. Аз съм на същото мнение, но й казах, че е важно тя да се чувства добре и да носи това, което й харесва.
Аз вярвам в това, че ако й кажа отново “не ми харесваш с тая коса” нищо няма да постигна.

Мъжът ми обаче търпи моята критика, ако сме на пазар и иска да си купи нещо, което не му седи добре, аз му казвам. Той разчита на това, че е по-добре да съм искрена, отколкото да ходи зле облечен.

Ако приятелката ми ме беше питала с коя коса я харесвам повече преди да си боядиса косата, щях да й кажа коя харесвам повече искрено. При свършен факт да й го казвам, няма нужда, решила е това, важното е да се чувства добре.

Истината сама по себе си като върховна ценност, независимо от последствията, за мен стои по-ниско от това да не наранявам хората, особено пък най-близкия си човек.
Поради тази причина съм деликатна и не приветствам "бруталната откровеност". Освен това човек може да бъде честен и открит без да е брутален, има десетки начини да кажеш нещо по внимателен начин без да нараняваш някого.

hechicera_, да каже човек на някого постфактум - прическата ти е грозна, дрехата не ти отива, защо си купи тая къща - за мен не е откровеност, а грубост. Преди това, ако те питат за мнението, естествено, че може да го споделиш, пък те да си решат какво да правят нататък.

И изобщо това са незначителни неща. Много важно какво е облякъл или каква е косата, не тези неща определят човека.

Аз доколкото схващам от първия пост – става въпрос за сериозни истини между партньорите, а не дали на моята приятелка ѝ е добре косата с бретон или без бретон.
//
Открит и директен човек съм – не съм за замитане и замълчаване. Така де факто под прикритието на щадене на другия, му изземваш правото да реши за себе си информирано.
Спестявам само на деца или болни хора. Другите не ги щадя – имат механизми за справяне всички.
Повечето хора спестяват или лъжат, защото не им се занимава после с последствията и как реагира човека отсреща. Предпочитат да си кютат.
Говоря за истини, които биха променили кардинално животите им, а не кой какво ял, пил, с кого, дали му е добре новата коса. Това са по-скоро маниери на възпитание – да не си налагаш мнението и да не шляпаш директно – ах, колко зле ти е тази прическа/цвят на косата.
Поднасям подобни истини елегантно, но не лъжа. Само хора, за които не ми пука.
Ако ми пука – истината по деликатен начин.

Дори и на
хора, за които не ми пука, не мога да “плесна истини”, защото за мен това е липса на такт.

И аз мисля, че става въпрос за сериозни неща. Аз гледам да съм по-умерена, не знам дали успявам. Но мой приятел беше казал на жена, с която се разделяше (след като тя го питала и настояла),  всичко, което не харесва по нея, по тялото й, лицето й и я беше съсипал. Тоест не знам в някои случай кой е виновен. Той беше казал, че не иска да е лицемерен. И по принцип не се пита за неща, които не искаш да чуеш. Но аз съм била питана от момче преди доста години като бях студентка, беше един перуанец, дали го смятам за красив. Той беше толкова срамежлив и неуверен, че не могъл да ми каже, че ме харесва, и още го мислеше, и аз го излъгах, казах, че мисля че е хубав и трябва да бъде по-уверен и директен. И година по-късно го видях женен за много хубаво момиче, не знам дали имам някакви заслуги, но смятам, че има моменти, в които благородната лъжа не е някакво лицемерие и няма нужда да съсипваш някой човек. При положение, че ние нямаше как да бъдем заедно и ни деляха континенти, иначе ако беше някой преследвач или бяхме на едно и също място нямаше да го кажа така, но пак щях да опитам да съм деликатна, примерно не си мой тип.