Здравейте, мъж съм.
Ще спестя някои детайли, за да не се разбере кой съм от жена ми или майка ѝ. Или поне ще опитам... То надолу стана доста конкретно, ако го открие в интернет, ще разбере, че става въпрос за нас.
Към нея, ако открие темата случайно или не: Ако четеш това: правя го за добро, за нас, нашето семейство, и за теб!
Трябва ми механизъм, трябва ми помощ, за да успея с това.
За жена ми: уважавана професия, скоро е завършила университет. Няма и година откакто работи първата си работа, по специалността. Не е имала сексуален опит преди мен. Имала е разочарования от изневери и "номера" преди мен, детайли не знам и не ми и трябва да знам (само основни неща знам). Нали като си с нов партньор, идеята е че си на чисто и си представяш най-добрата версия на себе си.
За мен: уважавана професия в друга сфера, години опит, отдалечена работа. Малък опит с жени - 3. Аз търся семейство, дом, спокойствие, да гледаме деца, перспективност, да се забавляваме, да пътуваме, да се радваме на живота. Стремя се да не съм нервен, да водя диалог с другите и най-вече като общувам с някой: уважение.
И тук започва "оплакването" ми:
Женени сме от скоро. По стечение на обстоятелствата (нейната работа), се наложи да се преместим в друг град (временно). На мен това не ми харесва, съобщил съм го и съм казал, че го правя, за да я подкрепя. Работата ми позволява. Казал съм, че ще изтърпя необходмия период от време. Имам собствен апартамент в оригиналния град, който си изплащам. Родителите ми имат също имот, в който сме добре дошли при нужда. Срещнали сме се в оригиналния град, още от началото се знае, че сме там, не сме говорили за перманенти премествания. Ако беше така, нямаше да продължаваме. Знае се, че не искам на други места да пребивавам.
Аз съм по-голям от нея с няколко години. В 30-те съм. Преди години, имах проблем с моята майка, която сякаш се опитваше много да ме контролира. Но с цената на някои скандали, безброй говорене, известно време трудности, се справих с това. Отделих се и съм абсолютно самостоятелен. С нищо не завися от тях, дори им помагам финансово. Сега сме в добри отношения - чуваме се всеки ден или през ден, виждаме се, не се караме за нищо. Чудесно.
Винаги се опитвам да бъда максимално интелигентен - да анализирам ситуацията, да взема предвид чувствата и мненията на страните в разговора и нито да искам да наложа моето мнение, нито да позволя откровено глупави решения.
Няколко пъти вече се случи да слушам жена си и нейното мнение, което е било различно от моето и наложено на сила (имам предвид: много се чувстваше права и налагаше нейния вариант), и сгреших, някои неща с финансови последствия. Въпреки това, не натяквам. Забравил съм го и го вадя наяве само ако се скараме и стане напечено. Знам че натякването не е ОК и не трябва да го правя. Тези пъти, в които тя е сгрешила, вече са 4-5 откакто сме заедно, вече сякаш започва да се научава, че не винаги е права и че понякога трябва да послуша мен. Аз от своя страна, винаги правя проучвания когато трябва, примерно, нещо да се закупува или някакъв ремонт да се прави - технологията на изпълнение, материали, всичко проучвам и говоря с няколко различни източника, за да се вземе най-добрата информация. Това важи ако е нещо сериозно или скъпо, не за всяко дребно нещо.
Тя сякаш иска да е мъж.
Не ми позволява да си вляза в роля. Но всъщност това е на моменти - струва ми се, че е заради нейната майка. Мисля си, че когато си говорят 2-те или имат някаква комуникация, се променя и става изключително критична, търси ми грешки, за най-малкото нещо се хваща и прави скандал. Това съм го наблюдавал, виждал съм го - обаждане или чат, и след това идва и става различна. Аз искам да няма скандали, да няма повишаване на тон, всичко да се говори спокойно и диалогично и аргументирано да се взима решение. Много искам да налагам моето мнение, но се опитвам да се сдържам, вслушвам се, изчаквам, и тогава казвам нещо - в повечето пъти когато се поднесат адекватни аргументи, се съгласявам. Днес сутринта (това започнах да го пиша снощи, но се прибра и спрях, за да не го види, иначе аз съм коментирал всичко написано тук с нея и по-късно в текста ще напиша какво искам аз от нея и тях) извика чичо си да ремонтира една вратичка, която бях поел ангажимент да отремонтирам, но нямах време, защото правих други неща заедно с нея, за които тя знае и съм обяснил, че ще се забави вратичката заради това. Раздразних се, защото съм поел ангажимент за вратичката и без да ми съобщи намерението си, е повикала чичо си и той директно се свърза с мен, за да влезе и да ремонтира вратичката. Някак през мен се действа и това ме дразни. Не се зачита моята дума - поетата отговорност. Бих искал поне да ми съобщи, че поради желание за по-бърз ремонт, ще помоли той да помогне. Иначе аз него най-много го харесвам от цялото им семейство.
Но аз не съм нито мъж под чехъл, нито мъж без мнение.
Мисля си, че на моменти (най-вече когато е в комуникация с майка си) се опитва да копира техния модел на поведение в тяхното семейство. А той е, накратко: баща ѝ се е предал, не взима отношение по нищо. Майката командва и решава всичко. Баща ѝ изпълнява. Ако се противи - агресия. Пак става каквото тя иска.
Водели сме разговори, в които аз съм казвал: ние вече сме отделно семейство, следва заедно ние самостоятелно да решаваме - било то проблеми или друго решение. Вземи мнение от който искаш, включително от майка си, но нека решим ние. Към същото добавям, когато става дума за мое лично решение (например за купуване на лично моя вещ) - сподели си мнението и ще го взема предвид, но крайното решение е мое. На моменти се опитва да контролира и мен. Давам пример с нашите че не се месят абсолютно в нищо.
Самота, незадоволеност
Поради обстоятелството че сме в друг град, ние не познаваме никого тук. Нямаме никакви приятели. Тя има колеги, аз - никой. Преди да се преместим, заявих, че ще се прибирам често. За да виждам приятели и роднини. Под често имам предвид веднъж на една или две седмици за уикенда. Но това не се случва и ми липсва, необходимо ми е.
И тук се случва нещо, което може би е манипулация (няколко сценария):
- Натъжава се силно, дори разплаква. "Ще ми липсваш", "Не мога без теб", "Ти не разбра ли, че много те обичам", "Как ще спя сама, страх ме е?!". Да, аз също те обичам, но искам да си поддържам контактите, което смятам за нормално.
- Ти отиваш там, за да изневеряваш/напиваш/друго. Пия алкохол умерено, 3-4 пъти в месеца. За последната година имам 2 или 3 "напивания" с по-сериозни количества. Не мога да кажа, че съм алкохолик. Работата ми изисква трезвеност. Колкото до изневерите - абсурд. Все едно да предам себе си. Дори и най-красивата жена на света да дойде пред мен и да се съблече гола, никога нищо няма да се случи. Най-красивата жена е моята жена.
Искам да вярвам, че тези сценарии са невинни и наистина е така, но ми минава и мисълта за манипулацията. Наистина се надявам, че не е така, но не го и изключвам. Обмислям всичко, понякога може би и повече от колкото трябва.
Та да продължа за другия град - говорили сме си, аз инициирах разговора, че като си изпълни необходимите неща по работата тук, ще се върнем отново в нашия регион. С опционално идване тук на седмица-две веднъж. Което за мен е напълно ОК, но не и да се преселя за цял живот. Това наистина не мога да го направя, тя го знае, изговорил съм го едно към едно с написаното тук. Това е мое очакване и тя знае за него. Повторено е няколко пъти за опресняване в течение на времето.
И тук ще дойде един шок:
По инициатива на майка ѝ, закупиха апартамент в новия град няколко дни преди сватбата ни. Което ми създаде усещане, че бързаше нейната майка, за да не стане общ, за да не ги измамя едва ли не. Притрябвал ми е апартамент на толкова далеч... Смешно е.
Не съм сигурен, че моята жена го искаше. Мисля, че просто се съгласи с майка си, за пореден път. Всички от нейното семейство бяха против, само майка ѝ искаше. Не съм манипулирал никого, говорил съм си с тях - пак да отбележа!
Майка ѝ и баща ѝ са оригинално от този регион и са се преместили в моя преди над 20 години. Притеснявам се да не иска да повтори модела от тяхното семейство - преместване. Аз тук не се чувствам добре. Това го знаят всички - жена ми, родителите, роднините. Очакванията са - свършване на "мисията" и прибиране.
Обаче взеха апартамент.
Тя майка ѝ се бъркаше още от преди, и на мен се опитваше да ми се бърка, да дава акъли каква кола да си купувам. Ами ако ми я подариш - ти ще кажеш, но като не съм искал нито съвет, нито финанси - тихо! Моята жена искаше, усещах го, да вземе фамилията ми. Обаче майка ѝ не позволи. Дори с тиренце. Аз много исках да я вземе, или поне с тиренце. И с това направих компромис. Не го натяквам. Почти съм го забравил. Обръщам се към нея по малко име, галено, и не мисля за фамилиите. Много компромиси направих, затова искам те да се взимат предвид, да се помнят и да имам спокойствието на мои приятни дейности.
И когато взеха апартамента, вече засилиха тяхното напъване - той бе за тотален ремонт, пълен със стари мебели. Понеже съм зает (а техните имат време поради работата им - повече свободни дни имат) им предложих, въпреки че съм против покупката и против всичко това, да платя на фирма да изнесе боклука. Отказаха. После обвинения: той е мързелив, той нищо не прави, не помага. Аз бях против всичко това - цялото това нещо - нито да се купува апартамент в толкова лошо състояние. Месечната вноска е около 40% от нейната заплата, тя го плаща. Аз си плащам моя. Дори бих плащал наем отколкото да правя апартамент, който е по-зле от "на тапа". Иначе имаме къде да живеем без да се купува или плаща нищо, към момента, с перспектива цялото време да можем да сме тук. При нужда - наем - аз съм го измислил - ще го плащам ако трябва, лесно е. Бих могъл да го осигуря дори аз този наем, въпреки че не по моя нужда сме на чуждото място.
Следващата седмица ще ходят майстори да започват цялостен ремонт. Поне 10 фирми/човека отидоха и никой не ставаше, така твърдят техните. Присъствал съм само на 1 или 2 огледа от всички - баща ѝ си говори неговите работи (по мое мнение натегнат от майка ѝ), почти не слуша майстора. Аз си мисля, че са ги отказали поради прекалено големи изисквания или желание за намаляне на цената. Според мен е нормално да чуеш майстора какво ще предложи с леки корекции и после да си го осмислиш дали ти харесва или ако започнеш лека полека да му предлагаш различни варианти за изпълнение да го видиш. Ако майсторът е уверен по твоята желана технология, това ще го разбереш в разговора. Ако е съгласен да работи така, ще разбереш. Но не и да му обясняваш толкова подробно какво да направи. Ами то дори и аз да съм, няма да искам да работя и постоянно някой да ми дава акъл. Все пак, хората това работят и се очаква да имат повече знания. Имам усещания, че тези майстори като почнат и техните като отидат и започнат да дават акъли, ще стане и там проблем, ще се скарат и ще си заминат. Ще трябва да се търсят нови, това ще породи нерви, защото тези хора, без да искам да ги обидя, са много нервни, импулсивни. Нямат търпение, много бързат и си мислят, че всичко трябва да се свърши веднага на секундата. Аз от друга страна, обичам да обмислям, да правя проучвания - тук говорим за нещо по-сериозно, примерно по-скъпо или повече време да остане. Когато става дума за ремонт на апартамент, автомобил, избор на материал за залепване на плочки - искам да съм проучил няколко мнения, за да е по-малко вероятно че ще сгрешим и ще имаме проблеми след това. Нали не искаме да паднат плочките от стената?! Кой иска да има проблеми?
Майка ѝ я контролира страшно много.
Аз говоря на моята жена: отделно семейство сме, ние си взимаме решенията. Остави ме да съм мъж и да водя ремонта. Ще платя половината заплата на майсторите, въпреки че се купи против мнението ми. После техниката е от мен. Почти ги уговорих - тъкмо си помислих, че е станала работата и пак се намесиха техните. Исках да викна майсторите и да ги наблюдавам - аз това мога да го направя, адекватен съм и бързо се адаптирам. За извършването на някаква елементарна дейност, звънят по телефона многократно на няколко човека и занимават. Например - техните поръчаха плочки - проблем - счупени плочки, звъняха и на моята жена и я притесниха, ние в това време бяхме в чужбина, тя тръгна да звъни на магазина през роуминга и да се разправя. Ами като си поемеш отговорност си свърши работата, без да занимаваш трети човек, който не може да помогне, особено като е далеч...
Моите родители по никакъв начин не се намесват в нищо. От време на време им се оплаквам по малко, но те не взимат отношение и не говорят по темата с моята жена или нейното семейство, само с мен. На моменти са потресени.
В друг момент някакви други плочки взимахме ние лично за друга стая - голямо притеснение да не се счупи нещо, под лупа гледаше как нося пакетите. Искаше по 2 пакета в количката да нося, за да не се счупят. Върви обяснявай, че в склада в палета има 10 пакета един върху друг... но направих 5 курса, защото не ми се занимаваше точно в този момент. Майка ѝ направи проект на банята от магазина в нашия град и го поръча в магазина в другия град. Не можахме дори проект на банята да направим ние. Поне двамата избирахме плочките. Пак си говореха те двете, но си ги избирахме двамата. Преди седмица-две, ходихме за боя за стаи, и в магазина като влязохме, веднага изкара телефона и почна да праща снимки на майка си. Е, аз се раздразних много. Нали се очаква двамата да избираме. Вижте, аз няма да си налагам мнението за тази боя, дори ще се съглася с всичко, ще отстъпя тя да ги избира. Но да сме двамата. После да прати на майка си и да каже - виж, мамо, това харесахме. Край.
Твърдят, че техните като се пенсионират, ще отидат да живеят там в този апартамент и ще го изплатят с бонус заплатите при пенсиониране, затова толкова се бъркат. Добре, обаче, да не занимават нас или минимално с конкретни задачи. Да се възложи нещо, определен човек да поеме отговорност и да го свърши. А не 30 телефонни обаждания. Днес сутринта това с вратичката - също - аз съм поел ангажимент и се прави през мен.
Страх, укор, агресия, спокойствие?
Моята жена по мое мнение я е страх от майка си. Това не го казвам с неуважение. Просто така си мисля. Имам чувството, че са я били като дете. Просто по погледа как я гледа - като виновно детенце, чакащо одобрение. Надявам се, разбира се, да не е така (малтретирането). В момента съм поел мисия да ѝ помогна да се изправи, да се чувства спокойна. Да осъзнае, че съм нейната опора, че може да разчита на мен. Да има самочувствие. Да бъде жена и аз да бъда мъж. Да знае и да е убедена, че поемам ангажимент и правя каквото кажа. Като дам дума - така се случва. Никога не се отмятам от казаното.
Жена ми някакво чувство за вина, редовно я усещам как идва и ми дава отчет за свършена определена работа. Сякаш чака поощрение. "Мамо, научих си уроците" - в такъв стил. Аз също върша такива работи - готвя, пера. Разпределили сме си задълженията в домакиностовто бих казал по равно. Много иска всичко да знае какво се случва в подробности, до най-малък детайл, като се извършва някаква дейност. Според мен това ще ѝ донесе само нерви от многото мислене. Защото през цялото време тя е на нейната работа, която е отговорна и иска мислене. Моята също. Нямам време да обяснявам до най-малкия детайл. Като поема ангажимента, върша дадената работа, каквито и проблеми да срещна.
Ако сте стигнали до тук, имам нужда от конкретни механизми за порастване за моята жена. За израстване. За отделяне от семейството ѝ и присъствие в нашето на мен с нея като двама съпрузи, възрастни, порастнали хора. Нека да имат добри отношения и да се обичат, да комуникират. Но да няма страх от укор и търсене на сметка. Това е чувство, според мен, което дългосрочно би имало негативен ефект върху психичното здраве. Искам да я успокоя - усещам как е нервна понеже иска всичко да държи под контрол и може би няма доверие да се отпусне. А аз многократно съм показал, че може да се разчита на мен, в множество ситуации вече. И никога не съм правил грешки при изпълнението на тези ситуации. Понякога почва да търси грешки в моите действия и да ме обвинява без причина. Това смятам, че е копиране на модел. Консултация направих с нейната баба, която вижда доста обективно всичко и ме подкрепя в мисията си за успокоение и самостоятелност. Трябва да има граници - да си дава мнението майка ѝ, но да не го налага. И да не ни държи сметка. Ние сме вече възрастните и си носим отговорност за последствията. Всеки си носи кръста. Скоро се очаква и деца да гледаме (бележка: не е бременна в момента). Това ще продължава и тогава ли? Не мога да го допусна.
Манталитетът ми е: направил си някаква грешка без да искаш - другият път ще си научил урок и няма да я повториш, а ще си по-внимателен. Няма нужда да се караш на сгрешилия, достатъчно е той да разбере, че това не е ОК и да си вземе поука.
Предишните ми опити са били разочарования, а и бях подтиснат цял живот, аутсайдер в училище - подигравки от "готините" деца. Но станах специалист, а някои от тях са пълначи на бензиностанция, примерно говоря. За това си е заслужавало да съм скромното и тихо момче, да си уча и да се прибирам при мама и татко всяка вечер. После по естествен начин съм израстнал и съм се отделил. На мъжете им е по-лесно да се отделят сякаш. На жените може би е по-трудно. Техните мозъци работят по малко по-различен начин. За това сега жена ми я уважавам много и искам да съм с нея, виждам, че е умна и перспективна, красива, забавна е. Прекарвам си добре с нея, обичам я. Искам да сме заедно, да сме семейство, да имаме деца.
Моята настройка е за нещо хубаво. Да помогна на жена си и да бъдем щастливи заедно. Да бъдем в добри отношения и с техните. Пак да си дават мнението, до определена степен, повече не е културно. Нямат усещане, диви са. По по този начин наистина не знам колко ще мога да издържа. Със сигурност няма да е цял живот. За сега държа, тежко ми е, но държа. Особено без близки и далеч, често между четири стени и един екран. Всичко е срещу мен.
Ще спестя някои детайли, за да не се разбере кой съм от жена ми или майка ѝ. Или поне ще опитам... То надолу стана доста конкретно, ако го открие в интернет, ще разбере, че става въпрос за нас.
Към нея, ако открие темата случайно или не: Ако четеш това: правя го за добро, за нас, нашето семейство, и за теб!
Трябва ми механизъм, трябва ми помощ, за да успея с това.
За жена ми: уважавана професия, скоро е завършила университет. Няма и година откакто работи първата си работа, по специалността. Не е имала сексуален опит преди мен. Имала е разочарования от изневери и "номера" преди мен, детайли не знам и не ми и трябва да знам (само основни неща знам). Нали като си с нов партньор, идеята е че си на чисто и си представяш най-добрата версия на себе си.
За мен: уважавана професия в друга сфера, години опит, отдалечена работа. Малък опит с жени - 3. Аз търся семейство, дом, спокойствие, да гледаме деца, перспективност, да се забавляваме, да пътуваме, да се радваме на живота. Стремя се да не съм нервен, да водя диалог с другите и най-вече като общувам с някой: уважение.
И тук започва "оплакването" ми:
Женени сме от скоро. По стечение на обстоятелствата (нейната работа), се наложи да се преместим в друг град (временно). На мен това не ми харесва, съобщил съм го и съм казал, че го правя, за да я подкрепя. Работата ми позволява. Казал съм, че ще изтърпя необходмия период от време. Имам собствен апартамент в оригиналния град, който си изплащам. Родителите ми имат също имот, в който сме добре дошли при нужда. Срещнали сме се в оригиналния град, още от началото се знае, че сме там, не сме говорили за перманенти премествания. Ако беше така, нямаше да продължаваме. Знае се, че не искам на други места да пребивавам.
Аз съм по-голям от нея с няколко години. В 30-те съм. Преди години, имах проблем с моята майка, която сякаш се опитваше много да ме контролира. Но с цената на някои скандали, безброй говорене, известно време трудности, се справих с това. Отделих се и съм абсолютно самостоятелен. С нищо не завися от тях, дори им помагам финансово. Сега сме в добри отношения - чуваме се всеки ден или през ден, виждаме се, не се караме за нищо. Чудесно.
Винаги се опитвам да бъда максимално интелигентен - да анализирам ситуацията, да взема предвид чувствата и мненията на страните в разговора и нито да искам да наложа моето мнение, нито да позволя откровено глупави решения.
Няколко пъти вече се случи да слушам жена си и нейното мнение, което е било различно от моето и наложено на сила (имам предвид: много се чувстваше права и налагаше нейния вариант), и сгреших, някои неща с финансови последствия. Въпреки това, не натяквам. Забравил съм го и го вадя наяве само ако се скараме и стане напечено. Знам че натякването не е ОК и не трябва да го правя. Тези пъти, в които тя е сгрешила, вече са 4-5 откакто сме заедно, вече сякаш започва да се научава, че не винаги е права и че понякога трябва да послуша мен. Аз от своя страна, винаги правя проучвания когато трябва, примерно, нещо да се закупува или някакъв ремонт да се прави - технологията на изпълнение, материали, всичко проучвам и говоря с няколко различни източника, за да се вземе най-добрата информация. Това важи ако е нещо сериозно или скъпо, не за всяко дребно нещо.
Тя сякаш иска да е мъж.
Не ми позволява да си вляза в роля. Но всъщност това е на моменти - струва ми се, че е заради нейната майка. Мисля си, че когато си говорят 2-те или имат някаква комуникация, се променя и става изключително критична, търси ми грешки, за най-малкото нещо се хваща и прави скандал. Това съм го наблюдавал, виждал съм го - обаждане или чат, и след това идва и става различна. Аз искам да няма скандали, да няма повишаване на тон, всичко да се говори спокойно и диалогично и аргументирано да се взима решение. Много искам да налагам моето мнение, но се опитвам да се сдържам, вслушвам се, изчаквам, и тогава казвам нещо - в повечето пъти когато се поднесат адекватни аргументи, се съгласявам. Днес сутринта (това започнах да го пиша снощи, но се прибра и спрях, за да не го види, иначе аз съм коментирал всичко написано тук с нея и по-късно в текста ще напиша какво искам аз от нея и тях) извика чичо си да ремонтира една вратичка, която бях поел ангажимент да отремонтирам, но нямах време, защото правих други неща заедно с нея, за които тя знае и съм обяснил, че ще се забави вратичката заради това. Раздразних се, защото съм поел ангажимент за вратичката и без да ми съобщи намерението си, е повикала чичо си и той директно се свърза с мен, за да влезе и да ремонтира вратичката. Някак през мен се действа и това ме дразни. Не се зачита моята дума - поетата отговорност. Бих искал поне да ми съобщи, че поради желание за по-бърз ремонт, ще помоли той да помогне. Иначе аз него най-много го харесвам от цялото им семейство.
Но аз не съм нито мъж под чехъл, нито мъж без мнение.
Мисля си, че на моменти (най-вече когато е в комуникация с майка си) се опитва да копира техния модел на поведение в тяхното семейство. А той е, накратко: баща ѝ се е предал, не взима отношение по нищо. Майката командва и решава всичко. Баща ѝ изпълнява. Ако се противи - агресия. Пак става каквото тя иска.
Водели сме разговори, в които аз съм казвал: ние вече сме отделно семейство, следва заедно ние самостоятелно да решаваме - било то проблеми или друго решение. Вземи мнение от който искаш, включително от майка си, но нека решим ние. Към същото добавям, когато става дума за мое лично решение (например за купуване на лично моя вещ) - сподели си мнението и ще го взема предвид, но крайното решение е мое. На моменти се опитва да контролира и мен. Давам пример с нашите че не се месят абсолютно в нищо.
Самота, незадоволеност
Поради обстоятелството че сме в друг град, ние не познаваме никого тук. Нямаме никакви приятели. Тя има колеги, аз - никой. Преди да се преместим, заявих, че ще се прибирам често. За да виждам приятели и роднини. Под често имам предвид веднъж на една или две седмици за уикенда. Но това не се случва и ми липсва, необходимо ми е.
И тук се случва нещо, което може би е манипулация (няколко сценария):
- Натъжава се силно, дори разплаква. "Ще ми липсваш", "Не мога без теб", "Ти не разбра ли, че много те обичам", "Как ще спя сама, страх ме е?!". Да, аз също те обичам, но искам да си поддържам контактите, което смятам за нормално.
- Ти отиваш там, за да изневеряваш/напиваш/друго. Пия алкохол умерено, 3-4 пъти в месеца. За последната година имам 2 или 3 "напивания" с по-сериозни количества. Не мога да кажа, че съм алкохолик. Работата ми изисква трезвеност. Колкото до изневерите - абсурд. Все едно да предам себе си. Дори и най-красивата жена на света да дойде пред мен и да се съблече гола, никога нищо няма да се случи. Най-красивата жена е моята жена.
Искам да вярвам, че тези сценарии са невинни и наистина е така, но ми минава и мисълта за манипулацията. Наистина се надявам, че не е така, но не го и изключвам. Обмислям всичко, понякога може би и повече от колкото трябва.
Та да продължа за другия град - говорили сме си, аз инициирах разговора, че като си изпълни необходимите неща по работата тук, ще се върнем отново в нашия регион. С опционално идване тук на седмица-две веднъж. Което за мен е напълно ОК, но не и да се преселя за цял живот. Това наистина не мога да го направя, тя го знае, изговорил съм го едно към едно с написаното тук. Това е мое очакване и тя знае за него. Повторено е няколко пъти за опресняване в течение на времето.
И тук ще дойде един шок:
По инициатива на майка ѝ, закупиха апартамент в новия град няколко дни преди сватбата ни. Което ми създаде усещане, че бързаше нейната майка, за да не стане общ, за да не ги измамя едва ли не. Притрябвал ми е апартамент на толкова далеч... Смешно е.
Не съм сигурен, че моята жена го искаше. Мисля, че просто се съгласи с майка си, за пореден път. Всички от нейното семейство бяха против, само майка ѝ искаше. Не съм манипулирал никого, говорил съм си с тях - пак да отбележа!
Майка ѝ и баща ѝ са оригинално от този регион и са се преместили в моя преди над 20 години. Притеснявам се да не иска да повтори модела от тяхното семейство - преместване. Аз тук не се чувствам добре. Това го знаят всички - жена ми, родителите, роднините. Очакванията са - свършване на "мисията" и прибиране.
Обаче взеха апартамент.
Тя майка ѝ се бъркаше още от преди, и на мен се опитваше да ми се бърка, да дава акъли каква кола да си купувам. Ами ако ми я подариш - ти ще кажеш, но като не съм искал нито съвет, нито финанси - тихо! Моята жена искаше, усещах го, да вземе фамилията ми. Обаче майка ѝ не позволи. Дори с тиренце. Аз много исках да я вземе, или поне с тиренце. И с това направих компромис. Не го натяквам. Почти съм го забравил. Обръщам се към нея по малко име, галено, и не мисля за фамилиите. Много компромиси направих, затова искам те да се взимат предвид, да се помнят и да имам спокойствието на мои приятни дейности.
И когато взеха апартамента, вече засилиха тяхното напъване - той бе за тотален ремонт, пълен със стари мебели. Понеже съм зает (а техните имат време поради работата им - повече свободни дни имат) им предложих, въпреки че съм против покупката и против всичко това, да платя на фирма да изнесе боклука. Отказаха. После обвинения: той е мързелив, той нищо не прави, не помага. Аз бях против всичко това - цялото това нещо - нито да се купува апартамент в толкова лошо състояние. Месечната вноска е около 40% от нейната заплата, тя го плаща. Аз си плащам моя. Дори бих плащал наем отколкото да правя апартамент, който е по-зле от "на тапа". Иначе имаме къде да живеем без да се купува или плаща нищо, към момента, с перспектива цялото време да можем да сме тук. При нужда - наем - аз съм го измислил - ще го плащам ако трябва, лесно е. Бих могъл да го осигуря дори аз този наем, въпреки че не по моя нужда сме на чуждото място.
Следващата седмица ще ходят майстори да започват цялостен ремонт. Поне 10 фирми/човека отидоха и никой не ставаше, така твърдят техните. Присъствал съм само на 1 или 2 огледа от всички - баща ѝ си говори неговите работи (по мое мнение натегнат от майка ѝ), почти не слуша майстора. Аз си мисля, че са ги отказали поради прекалено големи изисквания или желание за намаляне на цената. Според мен е нормално да чуеш майстора какво ще предложи с леки корекции и после да си го осмислиш дали ти харесва или ако започнеш лека полека да му предлагаш различни варианти за изпълнение да го видиш. Ако майсторът е уверен по твоята желана технология, това ще го разбереш в разговора. Ако е съгласен да работи така, ще разбереш. Но не и да му обясняваш толкова подробно какво да направи. Ами то дори и аз да съм, няма да искам да работя и постоянно някой да ми дава акъл. Все пак, хората това работят и се очаква да имат повече знания. Имам усещания, че тези майстори като почнат и техните като отидат и започнат да дават акъли, ще стане и там проблем, ще се скарат и ще си заминат. Ще трябва да се търсят нови, това ще породи нерви, защото тези хора, без да искам да ги обидя, са много нервни, импулсивни. Нямат търпение, много бързат и си мислят, че всичко трябва да се свърши веднага на секундата. Аз от друга страна, обичам да обмислям, да правя проучвания - тук говорим за нещо по-сериозно, примерно по-скъпо или повече време да остане. Когато става дума за ремонт на апартамент, автомобил, избор на материал за залепване на плочки - искам да съм проучил няколко мнения, за да е по-малко вероятно че ще сгрешим и ще имаме проблеми след това. Нали не искаме да паднат плочките от стената?! Кой иска да има проблеми?
Майка ѝ я контролира страшно много.
Аз говоря на моята жена: отделно семейство сме, ние си взимаме решенията. Остави ме да съм мъж и да водя ремонта. Ще платя половината заплата на майсторите, въпреки че се купи против мнението ми. После техниката е от мен. Почти ги уговорих - тъкмо си помислих, че е станала работата и пак се намесиха техните. Исках да викна майсторите и да ги наблюдавам - аз това мога да го направя, адекватен съм и бързо се адаптирам. За извършването на някаква елементарна дейност, звънят по телефона многократно на няколко човека и занимават. Например - техните поръчаха плочки - проблем - счупени плочки, звъняха и на моята жена и я притесниха, ние в това време бяхме в чужбина, тя тръгна да звъни на магазина през роуминга и да се разправя. Ами като си поемеш отговорност си свърши работата, без да занимаваш трети човек, който не може да помогне, особено като е далеч...
Моите родители по никакъв начин не се намесват в нищо. От време на време им се оплаквам по малко, но те не взимат отношение и не говорят по темата с моята жена или нейното семейство, само с мен. На моменти са потресени.
В друг момент някакви други плочки взимахме ние лично за друга стая - голямо притеснение да не се счупи нещо, под лупа гледаше как нося пакетите. Искаше по 2 пакета в количката да нося, за да не се счупят. Върви обяснявай, че в склада в палета има 10 пакета един върху друг... но направих 5 курса, защото не ми се занимаваше точно в този момент. Майка ѝ направи проект на банята от магазина в нашия град и го поръча в магазина в другия град. Не можахме дори проект на банята да направим ние. Поне двамата избирахме плочките. Пак си говореха те двете, но си ги избирахме двамата. Преди седмица-две, ходихме за боя за стаи, и в магазина като влязохме, веднага изкара телефона и почна да праща снимки на майка си. Е, аз се раздразних много. Нали се очаква двамата да избираме. Вижте, аз няма да си налагам мнението за тази боя, дори ще се съглася с всичко, ще отстъпя тя да ги избира. Но да сме двамата. После да прати на майка си и да каже - виж, мамо, това харесахме. Край.
Твърдят, че техните като се пенсионират, ще отидат да живеят там в този апартамент и ще го изплатят с бонус заплатите при пенсиониране, затова толкова се бъркат. Добре, обаче, да не занимават нас или минимално с конкретни задачи. Да се възложи нещо, определен човек да поеме отговорност и да го свърши. А не 30 телефонни обаждания. Днес сутринта това с вратичката - също - аз съм поел ангажимент и се прави през мен.
Страх, укор, агресия, спокойствие?
Моята жена по мое мнение я е страх от майка си. Това не го казвам с неуважение. Просто така си мисля. Имам чувството, че са я били като дете. Просто по погледа как я гледа - като виновно детенце, чакащо одобрение. Надявам се, разбира се, да не е така (малтретирането). В момента съм поел мисия да ѝ помогна да се изправи, да се чувства спокойна. Да осъзнае, че съм нейната опора, че може да разчита на мен. Да има самочувствие. Да бъде жена и аз да бъда мъж. Да знае и да е убедена, че поемам ангажимент и правя каквото кажа. Като дам дума - така се случва. Никога не се отмятам от казаното.
Жена ми някакво чувство за вина, редовно я усещам как идва и ми дава отчет за свършена определена работа. Сякаш чака поощрение. "Мамо, научих си уроците" - в такъв стил. Аз също върша такива работи - готвя, пера. Разпределили сме си задълженията в домакиностовто бих казал по равно. Много иска всичко да знае какво се случва в подробности, до най-малък детайл, като се извършва някаква дейност. Според мен това ще ѝ донесе само нерви от многото мислене. Защото през цялото време тя е на нейната работа, която е отговорна и иска мислене. Моята също. Нямам време да обяснявам до най-малкия детайл. Като поема ангажимента, върша дадената работа, каквито и проблеми да срещна.
Ако сте стигнали до тук, имам нужда от конкретни механизми за порастване за моята жена. За израстване. За отделяне от семейството ѝ и присъствие в нашето на мен с нея като двама съпрузи, възрастни, порастнали хора. Нека да имат добри отношения и да се обичат, да комуникират. Но да няма страх от укор и търсене на сметка. Това е чувство, според мен, което дългосрочно би имало негативен ефект върху психичното здраве. Искам да я успокоя - усещам как е нервна понеже иска всичко да държи под контрол и може би няма доверие да се отпусне. А аз многократно съм показал, че може да се разчита на мен, в множество ситуации вече. И никога не съм правил грешки при изпълнението на тези ситуации. Понякога почва да търси грешки в моите действия и да ме обвинява без причина. Това смятам, че е копиране на модел. Консултация направих с нейната баба, която вижда доста обективно всичко и ме подкрепя в мисията си за успокоение и самостоятелност. Трябва да има граници - да си дава мнението майка ѝ, но да не го налага. И да не ни държи сметка. Ние сме вече възрастните и си носим отговорност за последствията. Всеки си носи кръста. Скоро се очаква и деца да гледаме (бележка: не е бременна в момента). Това ще продължава и тогава ли? Не мога да го допусна.
Манталитетът ми е: направил си някаква грешка без да искаш - другият път ще си научил урок и няма да я повториш, а ще си по-внимателен. Няма нужда да се караш на сгрешилия, достатъчно е той да разбере, че това не е ОК и да си вземе поука.
Предишните ми опити са били разочарования, а и бях подтиснат цял живот, аутсайдер в училище - подигравки от "готините" деца. Но станах специалист, а някои от тях са пълначи на бензиностанция, примерно говоря. За това си е заслужавало да съм скромното и тихо момче, да си уча и да се прибирам при мама и татко всяка вечер. После по естествен начин съм израстнал и съм се отделил. На мъжете им е по-лесно да се отделят сякаш. На жените може би е по-трудно. Техните мозъци работят по малко по-различен начин. За това сега жена ми я уважавам много и искам да съм с нея, виждам, че е умна и перспективна, красива, забавна е. Прекарвам си добре с нея, обичам я. Искам да сме заедно, да сме семейство, да имаме деца.
Моята настройка е за нещо хубаво. Да помогна на жена си и да бъдем щастливи заедно. Да бъдем в добри отношения и с техните. Пак да си дават мнението, до определена степен, повече не е културно. Нямат усещане, диви са. По по този начин наистина не знам колко ще мога да издържа. Със сигурност няма да е цял живот. За сега държа, тежко ми е, но държа. Особено без близки и далеч, често между четири стени и един екран. Всичко е срещу мен.
