Ще ви разкажа една история. За едно малко момиченце, на което му се роди братче... Толкова се радваше това момиченце, че има жива кукла под ръка, от училище се прибираше, хвърляше чантата, проверяваше дали на кака момчето не се е напишало, тогава нямаше памперси, и горделиво казваше: "Кака е вече тук и ще се погрижи за теб!" Сърдеше се, когато мама не и разрешаваше да прави каквото си е наумила, и сърдито казваше, че ще изхвърли малкото пакетче в боклука, защото само са я излъгали, че ще си има бебе, а сега не и даваха да си играе с него. После малкото момченце порасна мъничко, и на кака приятелките не искаха вече да играят с нея, защото тя винаги имаше опашчица подире си, където и да идеше, с нея вървеше едно малко същество, което гледаше и се грижеше за него, мама работеше. Малката момчешка ръчичка растеше в по-голямата сестринска. Толкова много му се играеше на това момиченце, че научи по-малкото си братче на 5 години да измие чиниите стъпил на легена, за да имат време да свършат задачите и да излязат. Вечер даваше обяснения, какви са тези мазни чинии. 
От училище го вземаше, на училище го водеше, измисляше истории, които да го разсмиват. Порасна момченцето, стана красив млад мъж, много добричък, много слънчев и много отговорен. Но се оказа в свят, в който трудно младите живеят. Един ужасен ден, претрепан от умора, от опити да докаже на себе си, на близките си, на любимата си, че е голям и ще се справя сам в този труден живот, внезапно си отиде. Спря най-слънчевия смях, тропота на едни от най-милите нозе. Посред мечтите си отиде, за пълен с приятни неща живот, за детенце, за намиране на място под слънцето. И тази кака отново се погрижи за по-малкото си братче, с препълнено от мъка сърце за последен път хвана свидните ръце и го заведе там в другия град при родителите им, но не в сватбено облекло, а в красив ковчег, който избра на масите пред Майчин дом, до бременните и щастливите родилки. До новия живот... В тази наша държава поредния абсурд е това... На едно място зараждащо се и отиващо си! Сетихте се вече, каката съм АЗ! С празно сърце, с празни мисли, с празни мечти.... Отново повтарях, не се страхувай кака е тук, и си мислех, как ще го дам на земята, къде е сега, какво се случва. Винаги съм била атеист и не вярвам на много неща.
Толкова пъти вече ми казаха, че за мен не било страшно, а за мама, не искам да меря мъките, да обяснявам как се чуствам, как съм обичала този човек и съм му се радвала, още преди децата ми да се родят, как съм се смяла на смешките и радвала на обичта му. Как съм вярвала, че сега големи и двамата ще си бъдем подкрепа и опора... Аз на него, той на мене... Двама ще изпратим един ден, когато се наложи любимите ни, вече възрастни хора... Имам мъж, имам деца, които много обичам, имам двама родители, може ли някой да ми обясни, защо тогава се чувствам като най-самотното същество на земята. Чуствам се виновна, че в момента не мога да обичам, че мечтая да го видя, докосна, гушна, да му говоря и да го слушам, да го виждам как влиза на празник в дома ми, и играе с децата ми. Как обичам и се грижа за децата му, а аз съм най-после истинска леля... Но стоп, всичко това, никога няма да се случи вече...Никога... Вече минаха почти 2 месеца, а аз бавно подлудявам от мъка, времето не лекува, не вярвам, че лекува, все повече чувствам празнината в себе си. Владея се, грижа се за моите момчета, но толкова ме боли, че сигурно съм като робот, искам да съм старата си аз, което е невъзможно разбира се... И най-вече искам да можеше едно толкова добро човече, отново да се радва на цветенцата, на слънчицето, и на дечицата, за които мечтаеше.
Незнам в какво да повярвам, къде да мисля, че е, как да си наложа да мисля, че е добре, и не се мъчи с толкова проблеми, колкото тук, където живя...Не се получава, не се справям всеки път... Дълго време мислих, преди да пиша тук, не исках да съпоставям моята мъка с вашата, но имам нужда от вас, не се получава добре при мен... Никак даже бих казала, боря се, но искам да ми разкажете, какво вие правите, за да ви олекне, какво мислите, какво шептите понякога.......Не идва и в сънищата ми, нито веднъж до сега, сърди ли ми се?
Мили Роко, много те обичам, боли ме като дишам без теб..... Ще те чакам винаги... Исках да ходя в черно, не защото такава е традицията, а защото някак си, това ми даваше успокоение, не разбирам защо... но днес отново облякох цветните дрехи, заради децата, заради мама, мъката си стои отдолу в сърцето, завинаги...и дълбаеща... Ето отново съм послушната дъщеря Роко, послушах мама, тя поиска така, да махна черното... Търся те...
От училище го вземаше, на училище го водеше, измисляше истории, които да го разсмиват. Порасна момченцето, стана красив млад мъж, много добричък, много слънчев и много отговорен. Но се оказа в свят, в който трудно младите живеят. Един ужасен ден, претрепан от умора, от опити да докаже на себе си, на близките си, на любимата си, че е голям и ще се справя сам в този труден живот, внезапно си отиде. Спря най-слънчевия смях, тропота на едни от най-милите нозе. Посред мечтите си отиде, за пълен с приятни неща живот, за детенце, за намиране на място под слънцето. И тази кака отново се погрижи за по-малкото си братче, с препълнено от мъка сърце за последен път хвана свидните ръце и го заведе там в другия град при родителите им, но не в сватбено облекло, а в красив ковчег, който избра на масите пред Майчин дом, до бременните и щастливите родилки. До новия живот... В тази наша държава поредния абсурд е това... На едно място зараждащо се и отиващо си! Сетихте се вече, каката съм АЗ! С празно сърце, с празни мисли, с празни мечти.... Отново повтарях, не се страхувай кака е тук, и си мислех, как ще го дам на земята, къде е сега, какво се случва. Винаги съм била атеист и не вярвам на много неща. Толкова пъти вече ми казаха, че за мен не било страшно, а за мама, не искам да меря мъките, да обяснявам как се чуствам, как съм обичала този човек и съм му се радвала, още преди децата ми да се родят, как съм се смяла на смешките и радвала на обичта му. Как съм вярвала, че сега големи и двамата ще си бъдем подкрепа и опора... Аз на него, той на мене... Двама ще изпратим един ден, когато се наложи любимите ни, вече възрастни хора... Имам мъж, имам деца, които много обичам, имам двама родители, може ли някой да ми обясни, защо тогава се чувствам като най-самотното същество на земята. Чуствам се виновна, че в момента не мога да обичам, че мечтая да го видя, докосна, гушна, да му говоря и да го слушам, да го виждам как влиза на празник в дома ми, и играе с децата ми. Как обичам и се грижа за децата му, а аз съм най-после истинска леля... Но стоп, всичко това, никога няма да се случи вече...Никога... Вече минаха почти 2 месеца, а аз бавно подлудявам от мъка, времето не лекува, не вярвам, че лекува, все повече чувствам празнината в себе си. Владея се, грижа се за моите момчета, но толкова ме боли, че сигурно съм като робот, искам да съм старата си аз, което е невъзможно разбира се... И най-вече искам да можеше едно толкова добро човече, отново да се радва на цветенцата, на слънчицето, и на дечицата, за които мечтаеше.
Незнам в какво да повярвам, къде да мисля, че е, как да си наложа да мисля, че е добре, и не се мъчи с толкова проблеми, колкото тук, където живя...Не се получава, не се справям всеки път... Дълго време мислих, преди да пиша тук, не исках да съпоставям моята мъка с вашата, но имам нужда от вас, не се получава добре при мен... Никак даже бих казала, боря се, но искам да ми разкажете, какво вие правите, за да ви олекне, какво мислите, какво шептите понякога.......Не идва и в сънищата ми, нито веднъж до сега, сърди ли ми се?
Мили Роко, много те обичам, боли ме като дишам без теб..... Ще те чакам винаги... Исках да ходя в черно, не защото такава е традицията, а защото някак си, това ми даваше успокоение, не разбирам защо... но днес отново облякох цветните дрехи, заради децата, заради мама, мъката си стои отдолу в сърцето, завинаги...и дълбаеща... Ето отново съм послушната дъщеря Роко, послушах мама, тя поиска така, да махна черното... Търся те...
-за братчето ти! 
