Привързаното родителство (Attachment Parenting)

Мерси , мерси за статиите !
Чета ги и се усмихвам .
За пръв път минах през привързаното родителство преди около 5 години .Без да знам за него .
После четох статията на Бу , ама после когато около мен ми мрънкаха , надумваха и предвещаваха че   няма да се отдели това дете от мен , че аз така съм го научила на ръце и в леглото ми да спи ...за кърменето -няма коментар .Там бях прекалила отвсякъде .
Допусках грешки естествено .
Но дъщеря ми е прекрасно и самостоятелно момиченце и искам , изпитвам нужда да прекарвам повече време с нея .По този повод ще ви дам и линк към една тема http://www.bg-mamma.com/index.php?topic=453907.105    дето обяснявам точно за моя случай .
Цялата тема е интересна  и е за съвместното спане.
Така процедирам и със сина ми .
Радвам се и с него на прекараното ни време заедно.
Надявам се по малко да греша и повече да съм мъдра .
Пожелавам го на всички вас .
Струва си .

Марта Сиърс е права - светът наистина има нужда от нашите деца .
Невероятно изказване .

От Бу научих доста за кърменето, за слинга( за жалост не го ползвах, макар, че имаше колики, не искаше да стои " вързан"), за съвместния сън( в началото не го приложих, но после сама открих, че спи по- дълго и спокойно, когато е до мен). Нося го и го гушкам, обича да има компания, кърмя на поискване и спим заедно през деня и когато е по нервен през нощта, но е неспокойно бебе. Не мога да си обясня защо, но бързо се отегчава когато е сам. Може и да е по разглезен от внимание и грижи, но не съжалявам, че не го " дресирах" да яде под час, да спи сам и да не плаче. Толкова бързо расте... добре, че съм до него. 
Ще следя темата.

Мислех да публикувам друга тема, но така или иначе още не съм готова с превода ѝ, затова,Helly, ще те помоля да провериш пак утре вечерта или вдругиден. Сиърс има няколко статии специално на твоята тема (те са актуални и за моето дете) и ще разбереш, надявам се, защо е неспокоен. Това разбира се, ако той спада към т.нар. high-need (или изискващите) деца. Бездруго ѝ се точех.

А за мен именно Бу и Хедра бяха хората, които ме подтикнаха да потърся повече по темата. Предната тема в бг мамма е именно на Бу, по-напред има линк към нея.

КАКВО ОЗНАЧАВА ДЕТЕ С ВИСОКИ ПОТРЕБНОСТИ - ИСТОРИЯ ЗА НАШЕТО ИЗИСКВАЩО БЕБЕ


Нашите три деца бяха относително "лесни" бебета. Те спяха добре и имаха предвидима рутина за хранене. Нуждите им бяха лесни за установяване, както и за задоволяване. Всъщност, започнах да подозирам, че родителите в моята педиатрична практика, които се оплакваха от своите неспокойни бебета, преувеличават. "Каква е цялата тази шумотевица относно неспокойните бебета?" - питах се аз.
КАК СЕ ДЪРЖЕШЕ ТЯ
Тогава се появи Хейдън, четвъртото ни дете, чието раждане промени нашия живот. Първият знак, че тя щеше да е различна, дойде в рамките на ден или два. "Не мога да я успокоя", стана повтарящото се изречение на Марта. Кърменето стана за Хейдън не само източник на храна, но и източник на утеха. Марта се превърна в човешка залъгалка. Хейдън не желаеше да приеме заместители. Тя беше постоянно в ръцете на майка си и на гърдите ѝ и след като тези ръце и гърди се изморяха. Плачовете на Хейдън не бяха просто молби, те бяха изцяло изискване. Доброжелателни приятели предложиха: "Защо не я оставите да се наплаче." Това изобщо не помогна. Нейното упорство я накара да продължи да плаче. Нейният плач не затихна. Той само ставаше по-силен, ако не отговорехме.
Хейдън беше много добра в това да ни научи от какво има нужда. "Докато я държа, е доволна." - Това стана нашият припев за нейното отглеждане. Ако се опитахме да я оставим да се наплаче, тя само се разстройваше повече. Играхме на "предай бебето". Когато ръцете на Марта се уморяха, тя идваше в моите.
Хейдън стана едно бебе, отгледано на ръце, гърда и в нашето легло. Ако се опитахме да я напуснем за така желана почивка без бебе, тя протестираше срещу всяка бавачка. Девизът на квартала стана: "Където са Бил и Марта, там е и Хейдън." Нарекохме я "велкро-бебето". Хейдън ни разви като личности. Точката на обръщане дойде, когато затворихме книгите по бебешко възпитание и отворихме сърцата си за детето си. Вместо да се опасяваме да не попаднем в капана на разглезването, ние започнахме да слушаме какво се опитваше да ни каже Хейдън от момента, в който излезе от утробата. "Здравейте, мамо и татко! Вие сте благословени с различно бебе, което има нужда от различно родителство. Ако ми го дадете, ще се разбираме чудесно. Ако не - ще влезем в дълга борба." И в момента, в който забравихме нашите остарели схващания за това, какви трябва да бъдат бебета и приехме реалността на това, което беше Хейдън. всички започнахме да си прекарваме много по-добре. Хейдън ни научи, че малките бебета не манипулират, те общуват.
КАК СЕ ПОЧУВСТВАХМЕ НИЕ
Ако Хейдън беше първото ни дете, щяхме да заключим, че това, че тя не може да се успокои сама, е наша вина, тъй като сме неопитни родители. Но тя беше четвъртото ни дете, а по това време чувствахме, че сме хванали цаката на гледането на деца. В края на краищата Хейдън ни накара да се усъмним в способностите си на родители. Нашето самочувствие се разклати, докато нашите запаси от енергия се изтощаваха. Чувствата ни към Хейдън бяха така хаотични, както и нейното поведение. В някои дни изпитвахме съчувствие и бяхме грижовни, в други бяхме изтощени, объркани и мразехме нейните постоянни нужди. Такива смесени чувства ни бяха чужди, особено след отглеждането на три "лесни" бебета. Скоро стана очевидно, че Хейдън е различно бебе. Тя беше изградена по различен начин от другите бебета.
КАКВО НАПРАВИХМЕ
Предизвикателството за нас беше да разберем как да бъдем майка и баща на този уникален малък човек и същевременно да имаме достатъчно енергия и за другите си три деца, както и за себе си.
Първото ни препятствие беше нашето професионално минало. Бяхме образовани в шейсетте и седемдесетте, така че бяхме жертви на преобладаващия страх по онова време - този от разглезване. Станахме родители, вярвайки, че е важно да контролираме децата си, а не те нас. Там беше и страхът от това, да бъдем манипулирани. Губехме ли контрол? Хейдън манипулираше ли ни? Консултирахме се с книги, безполезно упражнение. В никоя книга за бебета нямаше глава за Хейдън. И повечето автори - мъже бяха или извън възрастта за създаване на деца или изглеждаха съвсем отдалечени от теченията в съвременното отглеждане на деца. И ето ни, двама опитни възрастни, чиито живот беше превзет от 4-килограмово бебе.
Наша приятелка - психолог - ни беше на гости веднъж и коментира плача на Хейдън: "Боже, нейният плач е впечатляващ. Тя не плаче по гневен, изискващ начин, а по очакващ начин, все едно знае, че ще бъде чута."
Хейдън ни накара да преразгледаме нашата позиция на работа като родители. Винаги си бяхме мислели, че ефективният родител трябва да бъде в постоянен контрол над детето си. Тогава осъзнахме, че тази нагласа е сама по себе си предпоставка за провал. Тя предполага, че между родител и дете има връзка като между противници. Бебето е на път "да вземе надмощие", затова по-добре ти направи това първо. Хейдън ни накара да осъзнаем, че нашата роля не е да я контролираме. Ролята ни беше да я ръководим, да ѝ помогнем да се научи да се контролира.
Нашата работа като родители не беше да променим Хейдън в поведенчески клонинг на всяко друго бебе. Би било погрешно да се опитаме да я променим. (Колко скучен би бил светът, ако всички бебета се държаха по един и същ начин!) Беше по-добре да разширим нашите очаквания и да я приемем по начина, по който беше, а не по начина, по който искахме да бъде. Нашата роля като родители беше като тази на градинаря: не можем да променим цвета на цветето, нито деня, в който то ще разцъфне. но можем да изтръгнем плевелите и да подкастрим цветето, така че то да разцъфне по-красиво. Нашата роля беше да насочим нейното поведение и да подхраним нейните специални качества, така че вместо да бъде уязвим, нейният темперамент  по-късно да работи като нейно преимущество и да ѝ служи добре.
КЪДЕ СПЕШЕ ТЯ?
Будеше се все повече и повече, докато една вечер не започна да се буди на всеки час. Марта каза: "Не ме интересува какво казват книгите, аз трябва да се наспя." След което гушна Хейдън до себе си на леглото ни. От моментът, в който забравихме снимката на самоуспокояващото се бебе в кошата, ние започнахме да спим заедно щастливи. Разбрахме, че трябва да подбираме хората, на които се доверяваме.
Когато обсъждахме нашите дилеми в родителството с приятели, започнахме да се чувстваме, все едно Хейдън беше единственото бебе в целия широк свят, което не може да бъде доволно през деня и спокойно през нощта. Стигнахме до заключението, че никой не би могъл да разбере бебе като Хейдън, освен ако не е имал бебе като нея. В края на краищата, Марта намери няколко майки със сходни виждания и се обгради с приятели, които я подкрепяха.
КАК ДА Я НАРЕЧЕМ?
Хейдън не се вписваше в никой от обикновените етикети. Тя всъщност не беше неспокойно бебе, поне докато я държахме и отвръщахме на нейните нужди. "Със силен дух" беше подвеждащо; всеки иска такова дете. Тя нямаше колики, тъй като не изглеждаше да я боли. И етикетът "трудна" не пасваше; някои може да възразят, но открихме, че да я държим и да бъдем близо до бебето, към което така се привързвахме, не беше въобще не беше трудно. Всъщност, тези етикети бяха прекалено отрицателни за този малък човек, който изглежда, че знаеше с абсолютна сигурност какво искаше и как да го получи. Години по-късно, след разговори с десетки родители, чиито бебета също имаха нужда да сучат толкова често, да бъдат носени много и да усещат човешки допир през нощта, се появи терминът "дете с високи потребности . Той най-добре описва видът бебе, който беше Хейдън, както и степента на родителска грижа, от която се нуждаеше тя.
В моята педиатрична практика аз открих, че терминът "дете с високи потребности" беше психологически правилен. По времето, когато изтощените родители идваха при мен за съвет относно тяхното изискващо бебе, те вече се бяха наслушали на негативни съвети: "Държиш я прекалено много", "Сигурно е от млякото ти", "Тя те контролира". Всички те бяха свързани с едно общо подсъзнателно послание "лошо бебе и лоши родители". Те чувстваха, че по някакъв начин носят вина за държанието на бебето си. В моментът, в който поставях диагнозата "дете с високи потребности", можех да видя изражение на облекчение на лицата на тези родители. Най-накрая имаше някой, който да каже нещо хубаво за тяхното бебе. "С високи потребности" звучи специално, интелигентно, уникално и се фокусира върху личността на бебето, като освобождава гузните родители от вярата, че тяхното бебе е такова, заради техния начин на гледане. И още повече - терминът "с високи потребности" предполага, че родителите могат да помогнат с нещо на бебето си. То внушава идеята, че тези бебета просто имат нужда от повече: допир, разбиране, чувствителност и привързано родителство.
ПРОБЛЕМЪТ С КОНТРОЛА
Хейдън ни накара по-рано да преосмислим темата за контрола. Постепенно разбрахме, че детето не трябва да контролира родителите, както и те него. И все пак родителите трябва да контролират ситуациите; там, където няма поставени граници, семейният живот е катастрофа. Имахме нужда отговаряме за Хейдън, да и наложим някои "къщни" правила и да контролираме средата ѝ, за да не и бъде трудно да ги изпълнява. Това, което ни помогна да преодолеем страха от разглезване и страха от това, да бъдем манипулирани, беше осъзнаването, че е по-добре да сгрешим и да залитнем към това, да сме прекалено реагиращи или отговарящи. Докато работехме над баланса с подходящи отговори, имаше моменти, в които отговаряхме прекалено бавно и такива, в които скачахме прекалено бързо, но усещахме, че когато се съмняваме, е по-добре да отговорим бързо. Децата, които по може би са малко глезени (каквито са много първородни деца с високи потребности) ще развият в най-малка степен здравословен образ за себе си и ще вярват най-малко на родителите си. С тази основа е по-лесно да се отдръпнеш малко, ако се опиташ да създадеш здравословен баланс между нуждите на родителя и на детето. Детето на родителите, които отговарят прекалено малко, развива лош образ за себе си и създават дистанция между себе си и родителя. Такава ситуация е трудна за лекуване. Никога в моята педиатрична практика не съм чувал родители да казват, че им се иска да не са държали бебето си толкова много. Всъщност, повечето, ако имат възможност да върнат родителската касетка назад, биха го държали повече.
Бяхме неподготвени за силния характер, който срещнахме у Хейдън, като малко дете, след като проходи. По-големите ни деца отговаряха добре на устни сигнали. Хейдън изглеждаше, все едно, че не ни чува. Така че вместо постоянно да крещим "Не, не бутай!" (което не даваше резултат), ние я научихме, че в къщата има неща, които са "да" за пипане и "не". Нашата работа включваше да направим нещата "да" по-достъпни за нея от тези, които не стават за пипане, докато тя не се научи да се контролира. Хейдън можеше да достигне до нещата, а те ѝ бяха представени по начин, който да внуши някакъв ред и подредба (всеки дом би могъл да предложи по различен начин тези неща). Когато тя получеше възможността да се държи както трябва относно нещата, които бяха "не" за пипане, тя щеше да добие усет за собствен контрол.
НАШИТЕ НУЖДИ СРЕЩУ НЕЙНИТЕ
По средата на първата година от живота на Хейдън осъзнахме, че да бъдеш родител на дете с високи потребности, може да има както добър, така и лош ефект върху връзката между съпрузите. Нещата лесно можеха да загубят баланс. Детето с високи потребности лесно може да застане в центъра на живота вкъщи. Случваше се Марта да рискува да прегори от прекалено раздаване. Предупредителен знак за наближаващ такъв момент беше, когато кажеше: "Нямам време дори за душ, Хейдън има такава нужда от мен." Заради спокойствието на Марта, както и това на цялото семейство, трябваше да ѝ напомням: "Това, от което Хейдън най-много се нуждае е щастлива и отпочинала майка." Не беше достатъчно само да говоря. Въпреки желанието ми да стоя вкъщи, колкото може повече, както и заниманията ми с другите деца, вземах Хейдън при всеки възможен случай. Вземах я за разходка или в колата, така че да може да бъде далеч от погледа на Марта и временно извън мислите ѝ.
Да имаме дете с високи потребности, помогна на общуването помежду ни да съзрее. Дилемата "нашите срещу нейните нужди" винаги съществуваше. Трябваше да си крадем време един за друг, осъзнавайки, че дори и най-доброто родителство не може да оцелее, ако бракът е разрушен. Видях колко е важно за Марта да я подкрепям в нейния начин за отглеждане на детето. Често ѝ предлагах не само успокояващото "Ти знаеш най-добре", но и когато виждах, че е на път да изчерпи ресурсите си от енергия, осъзнавах, че е време да се намеся и да помогна. Чудех се дали някога ще получа жена си обратно, но осъзнах, че не можем да върнем тази родителска касета назад. Аз бях възрастен, а Хейдън щеше да мине през този етап от живота си само веднъж.
ОТПЛАТАТА
Хейдън порасна от дете с високи потребности през тийнейджър с много енергия към завършила колежа с малко (досетихте се) по-драматичен характер. Нейният живот като бебе е разказан в нашата книга "Неспокойното бебе". Понякога тя отваря книгата и я показва на приятелите си: "Това съм аз". На бала си, като позираше за снимката си, изглеждаше толкова порастнала в официалната си рокля. Прошепнах ма Марта: "Неспокойното бебе порасна" и тази вече голяма тийнейджърка намигна на баща си. И като гледахме как я придружават към вратата за първия ѝ бал, умовете и сърцата ни се изпълниха със спомени от тези безбройни сцени на изчерпване на енергията ни по време на нейния бебешки и детски период. Докато съпровождах "Неспокойното бебе" към олтара, за да я предам на Мъжът на мечтите ѝ, осъзнах, че даровитата порастнала млада жена ще даде на своя партньор и децата си всичката грижа, която ние ѝ бяхме дали. Марта и аз се спогледахме и си помислихме: "Беше дълъг и каменист път, тези години на ръце, на гърда, в леглото, безбройните възпитателски спорове и годините на изискващи отношения създадоха една уверена, състрадателна, чувствителна личност. Струваше си."

превод - Мария Станкова, marrah,


източник - http://www.askdrsears.com,


Всички права принадлежат на автора на статията

 Marrah, страхотна си  Благодаря ти! Явно такъв е и нашият син. Майка ми още на 20 ден го определи като труден за гледане. Аз не се съгласих. Всъщност , ако изпълнявам, което иска е много лесен. И дори не е нужно да говори (той и не може, на седем месеца е), така добре го разбирам. Много полезна статия. Поне се настроих, че няма да е за кратко. До колежа има тооолкова време ....

Хм, много интересно, продължавам да следя темата.

Helly, не забравяй, че всяко дете е различно - този случай на Сиърс, между другото е най-сериозния, който съм чувала. 
Aко бебето те усеща и знае, че си до него при нужда винаги, в един момент просто ще спре сам да те търси, не е нужно до колежа да е лепка (макар че не това има предвид Сиърс). Аз имам приятели, на които детенцето, което е гледано така на 4 годинки си угася само лампата и почва да пее песнички.
Аз и до сега имам силен респект към тъмното, какво да ти разправям. Смешно е, голям човек съм, но помня как ме отучваха да спя в друга стая като мъничка. Не че съм гледана душмански, но всеки родител си има похвати и от децата се помни всичко - ми това малкото само отива оттатък и гаси, бе!
Скри ми шапката

До 2-3 дена ще се пробвам да преведа още някоя и друга статия, а в момента търся и разни други сайтове за ПР. Ще пускам на Сиърс предимно, защото той се води основоположник, един вид, а той има доста статийки. Повече неща съм наместила в блога си, но тука ще гледам да обновявам по-честичко, щом има интерес.
Лека вечер от мен!

Ох, само аз ли не намирам нищо, на което да се "прехласна" в тези статии.  Признавам си, че ги прочетох отгоре-отгоре....  но ми изглеждат по-скоро като разтягане на локуми 

Това е по-скоро разказ на живота на едно семейство, което обяснява всъщност кое какво означава, уж дават някакви стъпки  , а никъде не се описва пътя, по който да се стигне до тези стъпки... 
То така е много лесно - направи това, направи онова, ама как да стане.... нали това е целта на книгите за децата и тяхното възпитание.... 

Здравей! Съжалявам, че не си намерила какво да ти хареса тук, но в края на краищата за всеки във форума си има по нещо, нали?

Факт е, че тези статии, които съм превела, биха могли да изглеждат като разтягане на локуми на хората, които не са изчели повече неща, както и че за да вникнеш в тях, е необходима определена нагласа. Всъщност Сиърс е педиатър, който основава цяло течение, наречено Привързано родителство и прави много повече от това да напише 2-3 книги, в които говори за семейството си. 

В други статии, той много подробно обяснява стъпка по стъпка, как да се справим с някои ситуации, които биха могли да ни притеснят. И в края на почти всяка, всеки път има един и същ лайтмотив - каквото и да ви каже всеки, вие сте най-добрите родители на детето си и точната рецепта за отглеждането му я знаете само вие, просто трябва да си я изясните. Затова няма как този автор да издаде книга, наречена "10 правила, за да научите малкото да не пуши и употребява наркотици от бебе".  Целта му е да покаже на родителите, че трябва да са малко по-уверени и да не търсят винаги точните стъпки и последователност, а да слушат инстинкта си, като за да е по-убедителен често дава примери от собствения си живот. Аз съм скептик по душа и именно тези примери ме убедиха, макар на теб да са въздействали по друг начин.

По-нататък ще преведа още статии, с които се надявам да изчистя тия забележки към Сиърс (как говоря, все едно ми е личен приятел), затова те каня да поглеждаш от време на време. Ако не - желая всичко най-хубаво! Опитвам се да бъда полезна за тези, които видят в думите му, това което ме грабна. Това не значи, че моят начин е единствен!   

И нашето семейство волю-неволю се "привърза" с бебето още от самото раждане. Като написах това изречение сега, се сетих колко сериозни физиономии правеше още първите дни и как със съсредоточения си поглед не оставяше у никого съмнението, че разбира всичко и не можеш да си правиш шегички. Да, синът си се оказа също бебе с високи потребности, но общуването по между ни, когато тези потребности са задоволени, е повече от лесно, смислено, приятно. То е обогатяващо и развиващо. С всеки контакт по между ни аз се уча да бъда по-търпелива, по-снизходителна (признавам, че съм голям критикант и перфекционист), по-спокойна. Последното се получава най-трудно, но има надежда!
В представите си винаги съм се виждала като майка, която отвръща на нуждите на детето си, а не го дресира. Когато бременноста беше факт и започнах да чета за отглеждане на децата, бях щастлива да открия, че личните ми виждания и усещания за подхода на родителя към малкото си имат име и това е привързаното родителство. Не съм се задълбочавала в подробности, затова статиите тук са ми непознати, но и много интересни. Ще се радвам да чета още!
Смея да кажа, че след първите два-два и половина месеца с бебето установихме много точен ритъм, разпознаваме своите знаци и, макар че когато не е доволен от нещо, той вие с цяло гърло, през другото време е много усмихнат, любознателен, активен.
В моментите на изтощение си повтарям, че няма за какво да съжалявам, че това дете е моето цвете, което ще разцъфти (интересно, че и Сиърс говорят точно за цветя), че то сега е малко и има нужда от адекватни родители, които не го пренебрегват; а когато ръцете ми са уморени от люшкане, просто се вглеждам в нежното му лице и благодаря на Вселената, че той е имал нужда от мен, за да мога аз сега да се порадвам на божествените му черти.

Аз не казвам, че не ми харесва.... да, хубаво е, когато бебето и родителите имат дълбоко емоционално и физическо обвързване и споделят и откликват на нужди и потребности. 

Но повечето писали в темата, просто припознават в тези статии себе си, а не споделят, че са научили или постигнали нещо ново примерно.... 

Да ти кажа, не е точно така, но наистина има много хора, които са практикували това, а просто не са му слагали табелата с надпис. 

Въпросът е по-скоро да научат за това съвсем младите майки и бременните, за да може да не се чувстват излишно ограничени. Пък и какво, ако имаме място, на което да обсъдим, че вече сме направили това или онова. Кърмачките си имат местенце, нали?

  съгласна съм, че темата е нужна и полезна! За мен беше интересно да установя, че има и други родители, които отглеждайки привързано бебетата си са се сблъскали с техните високи изисквания. Аз се питах, защо въпреки че откликвам на нуждите му, бебето ми е неспокойно и недоволно. Сега знам, че то си е такова, няма да се промени и го приемам, без да се обвинявям, че съм го разглезила. Хубаво е да имаме наше място за споделяне и информиране. Дано и други майки  открият и познаят себе си четейки статиите.

За мен също темата е много полезна.
От както се е родил синът ми се сблъсквам с този проблем.Аз съм толкова всеотдайна майка,а той винаги иска още и още и още.Другите майки около мен,не дават и половината от обичта и вниманието,които давам аз на детето си,а децата им изглеждат толкова спокойни и щастливи.
Често се чудих къде бъркам.Защо въпреки всичките  грижи, детето ми понякога изглежда толкова недоволно и сърдито?Страхувах се,че го разглезвам.Пробвах да го гледам така ,както гледат другите деца и както пише по книгите,но едиинственото,което постигнах беше да го изнервя .
А когато се водя по детето си,той е толкова спокоен,щастлив,жизнерадостен....Не ми създава никакви проблеми.Въпреки,че е много малък,общувам с него сякаш е голямо дете.
Друго което забелязвам при сина ми/не знам дали е характерно за всички деца,отглеждани по този начин/,че интелектуално сякаш изпреварва връстниците си.