Страхувате ли се от неизвестното бъдеще?

Наааай-накрая спокойствие? От какво? Кое те безспокои толкова много, че всеки божи ден да се тревожиш за него?
Изобщо не стана ясно.

С какво се занимаваш?

Проблеми малки или големи ни съпътстват през целия ни живот. Решаваш един и идва друг. Душевният покой и удовлетвореност, а с тях и спокойствието, за което говориш ще дойдат, когато постигнеш главната цел в живота си. За мен това беше моментът, в който станах майка. Чувството на неудовлетворение, това усещане, че все не ми върви изчезнаха. Не че си нямам грижи и проблеми, но приоритетите се сменят, а и добих увереност, че ще се справя. Имам нови цели свързани с децата и тяхното бъдеще. При теб първият ключов момент е, когато ти потръгне бизнесът  и излезеш от дупката - финансова и психологична. Идват абитуриентските балове, а с тях и многото работа. Следващият повратен момент в живота ти ще бъде да създадеш семейство. И тогава, като се обърнеш назад, ще се засмееш и ще си кажеш "колко глупаво от моя страна да се тревожа за дреболии". Успех и на двата фронта!

Не си ли прекалено млада, за да се вкопчваш в идеята за "здраво и щастливо семейство", което да ти поднесе щастието на тепсия? Не възлагаш ли на идеята за семейство прекалено много?
Да, всеки иска здраво и щастливо семейство, ама това зависи най-вече от самия него. Дали ще подбере правилния партньор, дали ще го направи щастлив (не само да чака него да ощастливяват наготово), дали ще е достатъчно зрял и разумен да запази това, което има, когато след време се окаже, че партньорът не е точно принца, за когото са го мислили, ами най-обикновен човек с неговите си недостатъци и слабости, че децата не са миловидни бебенца, усмихващи се с беззъби усмивки, ами малки чудовища, които си умират да тормозят майките си, а след време пък се превръщат в обсебващи и изискващи създания?  
Ти си човекът, от когото също зависи в голяма степен колко ще е здраво и щастливо семейството му и ако си от тези, вечно неудовлетворените и вечно очакващите някой друг да ги ощастливи, забрави, че ще имаш такова. Сума ти случаи знам на всевъзможни ранозрейки, които първо се тръшкат за мъж и деца (бебенце, ах!), а после пък, че им е изчезнала тръпката (пък то какво щастие без тръпка, моля ти се!) и хукват да я търсят навън. Или пък се окаже, че принцът, на когото толкова много са разчитали да ги носи цял живот на ръце, всъщност е най-обикновена крастава жаба.
И... дотам с "щастливото и здраво" семейство.
Наслаждавай се на младостта и свободата си. Има време за всичко. Забавлявай се, радвай се на живота. Просто стой с отворени очи и гледай да не изпуснеш подходящия за теб човек, когато се появи.
И не забравяй, че щастието е вътрешна нагласа – дали ще го изпиташ зависи само от теб, защото не е външен фактор. Няма как да ти се поднесе наготово, ако ти самата не си удовлетворена и в мир със себе си.

Не разбрах от какво толкова се притесняваш всеки божи ден? Проблемите се решават един по един, но обикновено на тяхно място идват други. Важното е да сме здрави.
За себе си мога да кажа, че станах по-уверена като си смених работата с друга, където мога да се развивам и определено съм най-доволна след като станах майка. Всички предишни притеснения ми се виждат глупости и излишни тревоги. Но пък сега много силно се вълнувам от всякъкъв вид сополи та лесно няма...

Грам не мисля сериозно за бъдещето.
Камо ли да се притеснявам. 

Животът е тук и сега и гледам в момента да съм спокойна, в баланс и тихо щастие.
Каквото има да става - ще стане.

Ако самата ти си здрава, не си обект на някакво физическо или психическо насилие, и не се грижиш пряко за тежко болен човек - нямаш никакви основания да губиш ценното си време в страхове!
Това е твоят живот, реалният живот, и на 25 е крайно време да осъзнаеш, че той не се подрежда с магическа пръчица като в книжките и филмите. Правиш крачки, грешиш, вадиш си изводи, правиш други крачки... Бъдещето няма да стане по-малко "неизвестно", ако стоиш безучастно и не правиш нищо, за да го промениш.

Ако имаш някакви реални проблеми, които спират развитието ти и ти създават безпокойство - кажи какви са; така написано мнението ти граничи по-скоро с някаква романтично-бонбонена лигавщина, че белия кон на принца не цвили под прозореца ти, за да те отведе в Дисни Уърлд.

Нищо не можеш да контролираш на 100% та да си сигирна, 4е никога имаш непредвидени ситуации. Според мен просто се откажи да опитваш.
Но хора с една тема във форум характер и поведение не се променят. Какво о4акваш за себе си от мненията тук.

Май имам нужда от психолог, реално осъзнавам всичко, което ми казвате, но имам почти постоянна тревожност, която  не е нормална. Дори за нещата, които не зависят от мен се тревожа, какво остава за нещата, които зависят от мен? Явно ме е страх да поема отговорност, за да не сбъркам някъде. 
Знам, че звуча като лигла на 17,макар да съм преживяла ако не доста, то поне достатъчно за възрастта си. 
А относно децата и семейството, просто усещам, че вече искам да ми се случат, имам нужда от това,сякаш и тялото ми си го иска. Повечето ми приятелки, познати са с деца, сегашния ми приятел и той има дете, и може да ви се струва глупаво, но адски много ми натежава, когато всички около мен заговорят за грижите около децата си и аз се чувствам странно излишна и тъжна... Толкова много обичам деца, а и те мен, умея да се разбирам с тях, а ми става много мъчно, че си нямам свое, за да се грижа за него, да съм нужна и пълноценна. Но нямам силата да променя нещата в момента. И затова ми остава да се занимавам с работата си и да подсигуря бъдещето си доколкото мога, пък каквото има да става-ще!

Хайде да изплюя камъчето- както споменах приятеля ми вече има дете и по всичките му думи аз разбирам, че той в момента не иска още деца. 
Живеем заедно, добре сме, разбираме се и се обичаме, но не съм сигурна в тазо връзка занапред. Аз искам нещата да се развият, но на него в момента така му е добре. Не смея да говоря сериозно с него по темата, защото ме е страх, че ще чуя неща, които не искам.  Наистина искам да съм с него, искам да правя това, което правя, но вече не ми е достатъчно...  Не искам да се разделям с него, не искам друг човек, но не знам колко време съм готова да чакам да поиска същото, защото той може никога да не го поиска. Заедно сме от година и няколко месеца, ами ако чакам още 2 години и накрая се окаже, че съм чакала едно нищо? 
И ми остава да чакам,и в много вероятно накрая да съжалявам.

Значи, просто е:
Или си напълно откровена с него и му казваш,  че не можеш повече да чакаш - и сътветно си готова да си тръгнеш ако отговорът му не те устройва.
Или приемаш неговите доводи защо не иска и не бърза - примиряваш се и заживяваш щастлива, с това което имаш.

Ако обичаш истински някого - не може да му поставяш условия, да изискваш и тн.
Можеш само да споделиш с него своите терзания и намерения как да постъпиш.

Колкото до "чакането" - с БНД живяхме заедно 5 г. преди той да се престраши да се ожени пак и после още 2 г., докато имаме общо дете.
Което не попречи 7 г . по-късно да се разделим.

Че ти не се страхуваш от неизвестното бъдеще, а от известното на база на настоящето.
Жертва си на средата си. Ако ти дундуркаше бебе, а твоите приятели правеха кариера или постоянно баха във вихъра на танца по заведения щеше да се чувстваш по същия начин. Намери си нови приятели и порасни. Хубаво е човек да е вписан в средата, ама не в такава степен. След само година с приятелят ти явно не сте на етап сватба и деца, та какво значение има другите на какъв етап са?

Животът ти не зависи от теб. Той е написан, предначертан до най-малката подробност. От теб зависи само как ще възприемаш събитията от живота. В крайна сметка, целта на съществуването ни на Земята е да получаваме уроци и впечатления, да развиваме определени качества на душата.

За неувереност в себе си, страхове и притеснения има специалисти- психолози. Мисля че ако търсиш помощ, форумът не е правилното място.

Колкото до приятелят ти, той не те обича и ти го знаеш. Защо обичаш човек който не те обича и очакваш от него неща, които не може да ти даде? Ако не погледнеш истината в очите, никога няма да излезеш от омагьосания кръг.

Не.


Не.


Живееш илюзорно, но щом не ти пречи, дерзай. Вероятно си много, много млада.

Нямаш нужда от психолог . Тревожността се намалява със тичане - пробвай .
Колкото до причините, които те правят тъжна и излишна трябва да преодолееш плахостта и да си поговори с приятеля ти какво те мъчи . Макар, че наистина не си престаряла чак толкова
че да се притесняваш за бебе . Всичко ще си дойде с времето