Здравейте, пиша по този въпрос, защото от години ме мъчи този проблем и имам нужда от това да разбера нечий чужд опит или мнение по въпроса. Момче на 18 години съм. На пръв поглед, както всяко нормално момче на тази възраст. Обаче, както казах, от години ме мъчи проблем, който е свързан с така наречената социална фобия. Поне, четейки из интернет, успях да свържа протесненията си именно с нея. Не знам кога точно започна всичко, защото като малък изобщо не ме било срам от хората или пък да ме е било страх какво ще си помислят, нито пък имах проблем с комуникацията с непознати. Може би, всичко започна от училище - там многократно бях обиждан и всеки път, когато се опитвах да се защитя, нещата ставаха по-зле, дори бях и стъпкван. Дали фактът, че от тогава реших да си замълча, за да не бъда никога повече унижаван и за да не ме излагам, или също това, че започнах да комуникирам с едни и същи хора, уж така наречените ми "приятели", но резултатът е налице - изолирах се, без да го осъзнавам и се затворих в себе си. Докато бях малък това не ми правеше впечатление, но в пубертета започнах да осъзнавам колко съм се прецакал сам, особено в късния пубертет. Оказа се, че комуникацията очи в очи започна да ми убягва и всеки път, когато ми се наложи да говоря с някого, когото не познавам, изпитвам тревожност - един вид ме е страх да не се изложа и да не ми се присмее, но самият страх ме прави по-студен човек и става много по-зле. Забелязал съм, че този проблем не съществува, когато общувам с по-близките за мен хора, тези, които ме познават вече и които чувствам, че дори и да направя или кажа някоя глупост, няма да ме осмиват. Проблемът е, че животът не е комфортно място, където на човек му стига само така нареченият затворен кръг от хора. Всеки ден човек се сблъсква със стотици нови хора, различни личности. Все пак ние сме социални животни и един такъв проблем започва да ни дистанцира от нашия свят. По-лошото е, когато го осъзнаеш, но не можеш да се справиш, дори опитвайки се всячески да преодолееш самия себе си. Осъзнавам проблема - направих си равносметка, че избягвайки контакти от страх, че няма да ме приемат, аз не си правя услуга. Мислех си, че проблемът ми идва само когато говоря с по-възрастни от мен хора, защото нямаме кой знае какви общи интереси, но това е само успокоение, а не истината. Осъзнах го по трудния начин. Един приятел наскоро ме запозна с негови приятели от една компания и това беше звучният шамар на съдбата, който ми показа, че съм грешал. Запознах се с тях, обаче всичко стигна само до запознаването - когато се води някакъв диалог между всички, аз просто не знам какво да кажа и премислям хиляди пъти, измежду което в главата ми се въртят хиляди сценарии какво може да се случи, ако кажа точно това. В повечето случаи се получава да мълча, формулирайки думите си в главата, а когато според моята "велика" преценка това нещо пасва и няма да ме изложи, аз го казвам, което е рядко и представлява кратковременно включване в разговора. Мислех, че с времето ще се отпусна, както преди се е получавало с други приятелчета, обаче нищо не се променя - аз си оставам все същия пън. Чувствам, че просто съм изолиран и то проблемът е в мен, защото през времето, в което съм с тези хора и други се причисляваха към компанията, подобно на мен, но за ден - два те изглеждаха по - близки с тях, отколкото аз за месеци. Това също ме накара да погледна на себе си като първоизточник на своите проблеми, защото не може едни да успяват, а аз да не. Това означава, че нещо в мен отблъсква. Истината е, че аз не мога да нахалствам и да се бутам, не е и приятно. Не обичам да се натрапвам на хората, но практиката показва, че нахалните и тези, на които не им пука какво мислят другите, просперират - тях ги приемат. Това са моите изводи върху себе си и ситуацията, в която се намирам. Имам чувството, че съм в задънена улица и че никой не ме харесва, нито ме приема. Най-общо казано се чувствам като някакъв непотребен боклук, от който никой няма нужда и каквото и да ми се случи, на никого няма да му направи впечатление. Антисоциалността води до самота, а това е най-лошото нещо за един млад човек, пред който животът тепърва предстои и има нужда от нови хора и контакти, но те все му се изплъзват измежду пръстите. Чувствам живота си като помия и като нещо, което се обезсмисля.
Преди време бях писал по този въпрос във форума и ми предложиха да се обърна към някой от психолозите за разрешаването му.
Преди време бях писал по този въпрос във форума и ми предложиха да се обърна към някой от психолозите за разрешаването му.
Здравейте Terminator009,
Вашият въпрос е дълбок и със сигурност мога да кажа едно - той няма как да бъде разрешен във форум, през писане и отговаряне.
От това, което сте описал, подходящо решение би било да се срещнете с психолог, не да получите "рецепта".
Тук ще засегна онази част от терапията и консултациите, които понякога не се разбират - а именно, че терапевтичното взаимоотношение е една голяма част от терапията, споделянето в конфиденциалността на разговора, в спокойствието на ситуацията и себеразкритията, до които човек стига сам, придружен от терапевта си.
Поздрави,
Детелина
