Онлайн консултации с Людмил Стефанов - психолог и психотерапевт

Добър ден, доктор Стефанов!

Аз искам да Ви попитам как да забравя и преживея изневярата. Минаха 2 години, всичко се подреди като по старо му. Но... имам моменти на ярост, в които отново и отново подсещам съпруга ми за случката и го обвинявам. Знам,че няма смисъл,но не успявам да се контролирам.
Моля Ви дайте ми съвет,за да спра да тормозя и мен и половинката ми.
Благодаря Ви!

Здравейте, доктор Стефанов!

Не знам дали темата е подходяща, но много бих искала да се консултирам с Вас.

Случи се преди малко. Оставяме 10-месечното ни бебе да спи в коша от количката (за дремките му през деня), а вечер си спи с нас на спалнята. Учим го на самостоятелност и подремването в кошарата и коша от количката са си напредък, защото доскоро спеше само и единствено в мен, върху мен, на ръце.

Сега беше в коша, а не в кошарата. Кошчето оставяме на земята, защото понякога се събужда, става и ако излезе, ще падне от спалнята (ако кошът е на високо). Ние бяхме в другата стая. Бебчо се е събудил, станал и тръгнал да излиза от коша, при което тупва на пода (по гръб, явно се е завъртял при падането) и започва да плаче. Чухме "туп", рев и на секундата скочихме. Баща му го вдигна, после веднага аз го поех и спря да плаче (покрай излизането на зъбки е чувствителен и предпочита да бъде в мен). Усмихна се, накърмих го веднага, почна да се смее, заиграхме се - всичко както обикновено. Няма нищо по телцето или главата.

Въпросът ми е да се притеснявам ли от това падане... На пръв поглед, все едно нищо не се е случило, успокои се за миг, не изглежда ударен. Но нещо щеше да ми стане: веднага се почувствах виновна, въпреки че няма промяна в поведението му, си казвам "Боже, дали нещо му е станало?"... Мъжът ми ме успокоява, ходихме веднага да гледаме как ли точно е паднал.

Като беше на 3м., баща му се подхлъзна и падна с него. Бебчо беше с подуто око, правиха му снимка и всичко необходимо. Всичко мина, беше само натъртване, нищо нямаше нито на главичката, нито на телцето. Оттогава все съм на тръни. И сега, като "тупна" така, не мога да спра да плача и да се обвинявам, че не съм постъпила както трябва, не съм направила всичко необходимо, за да го предпазя.

Какво е Вашето мнение? Има ли място за притеснение, имате ли някакви съвети? Като цяло, определям мен и баща му като много грижовни, не го оставяме да плаче, играем с него, учим го на нови неща, разхождаме го, кърмя, приготвям му храна вкъщи с много любов.

Здравейте! Въпросът ви е по-скоро за педиатър.

Здравейте Докторе!
Аз съм на 35 омъжена с две малки деца. По горе прочетох, че гневните изблици на родител към дете са отражение на тези към партньора. Аз обичам децата си, но се улавя все по често, че им крещя и викам, защото правят бели.
Мъжгт ми работи, обича децата, справяме се... Но се караме. Когато се скарахме, той почва да ме обижда, да вика, дори ми е посягал. А по принцип не е лош. Понякога си мисля, че и аз съм устата и го предизвиквам и незнам как да променя нещата. Неискам да си травмирам децата. Когато се караме по-голямата, която е на 5 почва да пищи. Бих се радвала на ваш съвет. С уважение.

Здравейте!
Интересно - за какво се карате! Дълбоките причини за постоянни жестоки кавги между съпрузите  могат да са най-различни. Те се коренят най-често в отношенията на двамата партньори с родителските  семейства или с родителското семейство на единия от тях. Друга честа причина са предходни връзки  на партньорите, които не са прежалени или към които има остатъчен гняв. Това също може да отравя  атмосферата в семейството. 
При вас каква е дълбоката причина?
Много често децата "правят бели", водени от несъзнаваното желание да предизвикат родителите да им се карат и да ги бият. Каква им е ползата от това, защо го правят? Защото те предпочитат мама и татко да им се карат на тях, отколкото да се карат по между си. С една дума - действат като жива мишена, поемайки стрелбата върху себе си, за да спасят отношенията между родителите...
Интересна тема подхванахте. Има много за какво да се мисли и говори.

Здравейте, Dimi1987!
Преди всичко - може би е важно да кажете на един-двама човека за загубата си. Дори ги помолете да го разпространят сред близките ви познати, за да не се измъчвате от такива въпроси.
Съвсем естествено е да страдате. Сигурен съм, че и съпругът ви също страда и в момента голямото предизвикателство е в страданието да намерите отново път един към друг, за да страдате заедно, а не да се обвинявате взаимно.
Просто и вие сте майка, като всяка друга. Затова сте се питали дали ще се справите, какво ще стане с живота ви, дали с бебето всичко ще е наред...
И още - дадохте ли име на детето? Това също е важно, за да знаете за кого страдате и кого обичате...

Здравейте в последно време забелязвам,че съм много нервна.
На работа работя с хора.Ще дам следния пример той е най-чест и показателен.
Предлагаме административни услуги и за тях трябва да предоставят определени документи.
Аз-Покажете ми скица,и данъчна оценка.
Те-започват да се дърпат и съответния отговор от тях-а не я нося ама защо вече с по-остър тон,а аз вече съм стана вече остра и леко нападателна. Това много ме притеснява,защото после си мисля че няма нужда да реагирам така и да се държа по този начин, чувствам се гузно. А попринцип съм много притеснителна и съм малко паника.
Моля за съвет какво да правя,когато усетя че започвам да ставам остра.

Здравейте! Струва ми се, че е добре да правите някои неща не когато станете остра, а преди това. Казвате, че по принцип сте притеснителна. За мен това означава, че може би ви е трудно да отстоявате себе си. Може би лесно се съгласявате, когато ви подложат на натиск родители, партньор, приятели. Помислете, дали е така? А щом сте и паника, вероятно се обърквате, когато тези хора ви кажат, че нещо не сте направили както трябва иливи повишат тон.  И затова трупате негодувание, което след това си го изкарвате на клиентите /правите негативен пренос, както казват психоаналитиците/. Така че единственото спасение от ситуацията е да се учите постепенно да отстоявате себе си, да не се съгласявате лесно с близките си хора. Тоест - да започнете да правите това, към което ви тегли сърцето, а не това, към което ви тласкат те... И така ще отивате на работа без натрупан товар от неотреагирани емоции.
Дано това, което ви написах, е от полза!
Поздрави!

Здравейте. Може би по-скоро проблема идва от мен с неговото семейство. Първото дете го кръстих на майка му, и после второто исках да е на моето, но не-трябвало да е на баща му😊 Но аз не отстъпих. Бяха сръдни, кавги. Баща му забрани на моите родители да идват и така, аз не говоря с него вече 2 години. Може би точно в този момент двамата се настроихме един срещу друг.

Разбирам! Темата с името на детето е много конфликтна. Когато кръстим детето на някой от предходното поколение, ние сякаш осигуряваме на този човек символично безсмъртие. Така че в основата на този конфликт стои страха на бабите и дядовците от  смъртта, от изчезването.
Описвам ви тази скрита причина, за да видите защо тази тема се чувства като толкова дълбока  и често скарва партньорите. И вие сте постъпили добре, като не сте отстъпили. Така в семейството ви има баланс. Иначе вие щяхте да живеете с чувството, че сте предали собствените си родители... За сега е достатъчен този коментар. Когато осъзнаваме нещата, те сами се променят, без ние да правим нищо. Това е принцип от квантовата физика.

Аз ви разбирам, но въпроса е как да спрем да се заяждаме и караме за глупости. Трудно било да имаш семейство😊 И още по трудно да го съхраниш. Искам да живеем в мир и да се радваме на децата. А не при всеки скандал да чувам обидни думи, при все, че и на кафе с приятелки несъм отишла 5 години и си гледам сама децата.

Здравейте от 10 години имам проблем който се отключи при силен стрес. Изключително тежка умора,треперене,изтръпване на ръцете,краката и главата. Болки в мускулите и много други неща. Миналия месец ходих на невролог и ми изписа Неолексан СР 150 пия го от 3 седмици но има минимален ефект. Нужно ли е повече време за пълно действие? Правила съм си всякакви изследвания и съм напълно здрава.

Питам се, как така баща му ще забрани вашите родители да идват?
Вие при неговите родители ли живеете?... Честно казано, в този конфликт вие със съпруга ви сякаш не съществувате. Родителите ви се карат за някакъв символичен ресурс: кой да обозначи децата ви с името си.
И вие двамата сте само инструмент, с който се водят бойните действия...
Важно е да защитите територията на вашето семейство.  И това е добре да го договорите със съпруга си.
Например - на Великден и Бъдни вечер да си оставате у дома, да не ходите при ничии родители /ако живеете самостоятелно, а ако не живеете - да заживеете/.
Добра работа върши всеки път, когато родителите се опитват да ви дават съвети или мнение, да им казвате: Ще говоря с мъжа си/жена си по този въпрос.
Подчертавайте при всеки удобен случай, че вие сте отделно семейство с отделна територия.
Има и още нещо - че ако не си вземете обратно властта в семейството от родителите, има риск децата ви да загубят чувството, че сте авторитети за тях. Може пък и затова те да правят бели и да не се съобразяват с вас.
Защото допускате външни ххора да управляват семейството.

Добър ден и от мен!
Не съм чела цялата тема и се извинявам, ако вече е обсъждан проблем, подобен на моя. Винаги съм предпочитала по-затворен начин на живот, но излизането не ми е било проблем. Даже обичах да излизам сама, но от няколко години не е така. Започна да ми прилошава. След съответните изследвания бяха отхвърлени диагнози като хипогликемия, инсулинова резистентност и заболявания на щитовидната жлеза, за които имаше съмнения. Казаха ми, че са панически атаки. Нищо ми нямало, трябвало да се стегна. Оттогава насам, около 6 години, в различни периоди по лекарско предписание съм пила Магне Б6, Деанксит, Реламакс и Симпатил. Последното, взето вечер, ми помага да спя нормално, но няма подобрение на състоянието, в което изпадам денем. Не излизам, ако не е необходимо. Смуча Валидол почти преди всяко излизане. Винаги усещам несигурност навън, често ми става и физически зле. Пулсът ми се ускорява значително. Понякога усещам слабост и треперене в цялото тяло и тогава се плаша, че ще изгубя съзнание, особено ако в момента наблизо няма друг човек. Свикнах телефонът да е винаги у мен, за да мога да повикам помощ, ако се наложи. Явно не мога сама да преодолея този проблем. Живея в малък град и наблизо няма специалист, към когото да се обърна за помощ. Ще се радвам, ако можете да ми дадете някакъв съвет. Благодаря предварително!