Онлайн консултации с Людмил Стефанов - психолог и психотерапевт

Здравейте, г-н Стефанов! Обръщам се към Вас с молба за малко помощ и насоки за преодоляване на сегашното ми емоционално състояние, тъй като се чувствам малко в задънена улица.
През ноември месец миналата година се сблъсках със здравословен проблем, който се наложи да се лекува оперативно. Първата операция беше неуспешна, имаше голям период на чакане на резултати, които се оказаха лоши. Минах втора операция, за която миналата седмица разбрах, че би трябвало да е успешна, но в момента чакам отново резултати. През всичките тези месеци се лутах в различни градове по лекари, лаборатории, болници, консултации. По принцип съм много динамичен и социален човек, много обичам да тренирам - това ми е помагало да изведа негативното от себе си (сега не мога да тренирам), пътувам, да посещавам курсове за повишаване на квалификация и разни подобни дейности. След преживения стрес се чувствам много емоционално изтощена, апатична, насилвам се да правя нещата, просто защото трябва да ги свърша. Март месец ни съкратиха заради обстановката с вируса. Този месец се очертава да се върна на работа. Оставането без работа не ме травмира толкова, успях да оползотворя времето си, но може би и срокът без работа се оказа доста дълъг - повече от два месеца. Работата ми, която много обичам, е като ръководител на отдел, свързана е с  обучение, мотивиране, изисква от мен да съм енергична, позитивна. Страх ме е, че няма да се справя както трябва, не изпитвам и ентусиазъм дори да се върна.  Какво бихте ме посъветвали? Благодаря Ви предварително!

Здравейте!
Моята представа е, че в каквато и ситуация да е човек, може да намери някой, който да го подкрепи. Особено ако този човек е ръководител на отдел. Във фирмата сред най-високопоставените ръководители непременно има хора, които държат на вас и са на ваша страна.
Питам се, как е за вас да споделите на някой такъв човек какви са вашите опасения? И как се чувствате.
Може да се окаже добър ход. Защото е съвсем различно, когато имате усещането, че сте се доверили на някой и той е станал ваш съюзник.
Поздрави!

ТРАВМАТА НА НЕЖЕЛАНОТО ДЕТЕ
/най-ранната психична травма/
/това е текст от Франц Рупърт – един от авторите, специалисти по травмите, които обичам да публикувам в моята група. Накрая Професор Рупърт споделя и личен опит с травматично преживяване от собственото си детство, което той носи през целия си живот/
Понятието „ранна травма“ включва в себе си категорията време. Първата възможна  психотравма аз наричам „травма на идентичността“. По принцип тук под въпрос е поставено собственото съществуване на детето. Защо? Защото майката не е искала неговото появяване на този свят. Често и бащата също не го е искал. Това значи, че детето трябва да утвърждава себе си въпреки майката, която го отхвърля, настроена е към него враждебно, в най-добрия случай - равнодушно.
По такъв начин животът на детето от самото начало представлява борба за съществуване. Даже съединяването на яйцеклетката и сперматозоида в голяма част от тези ранни травми често възпроизвежда  динамиката  на „жертва и агресор“, защото жената е забременяла без да желае това. Зачеващият детето може да бъде любовник за една нощ, който след секса е „изчезнал зад хоризонта“  или мъж, който е настоявал на своето право да има регулярен секс, или насилник, който е взел това, което е смятал за свое.
След оплождането новото живо същество трябва да си намери място в матката на майката,  която всъщност не го желае. Имплантирането на стените на матката става първото сложно препятствие, което то трябва да преодолее. Защото майчиният организъм по принцип не желае да предоставя това място на детето. Ако на детето му се удаде да се закрепи и имунната система на майката  не го унищожи като чуждо тяло, то по-нататък трябва да се сдобие с това, майката да го снабдява с хранителни вещества, което тя също прави неохотно.
След няколко седмици новият човек може да премине под дамоклевия меч на майчиното съмнения, дали да не направи аборт. Може да се случи така, че майката сама да се опита да провокира помятане. Тогава  детето трябва да издържи и срещу тези опити. От практиката са ми  известни случаи, когато майката е мислила, че е успяла да пометне, но всъщност тя е отстранила един от двамата близнаци, а вторият е останал жив.
Даже ако в последните месеци от бременността няма пряка заплаха от умъртвяване, а майката се е примирила с неизбежността на своята бременност, на детето не се отделя нужното внимание. Например майката пие и пуши, храни се зле, занимава се с тежък физически труд, живее в шумно и студено място. Тогава целият период на бременността може да стане мъчение за детето. То чувства себе си незащитено и захвърлено. Майката игнорира всички негови опити да установи контакт с нея.
Най-важното нещо за такова дете става това да издържи до раждането. Ала процесът на раждане също преминава безрадостното. Защото в този момент детето не влиза в конструктивно сътрудничество с майката.  А за майката раждането може да бъде последната възможност да не роди живо това нежелано дете. Може да се случи засядане в родовите пътища и лекарите да ползват  вакуум, щипки или цезарово сечение. Или се случва много бързо раждане, чрез което майката стремително се избавя от нежеланото дете. Така самото  раждането отново се оказва травматичен опит.
След раждането в живота на детето също не достигат топлина и любов: няма го топлия телесен контакт, любящите погледи, емоционалното хранене от гърдата,  няма усещане за безопасност и защитеност. Към детето се докосват твърди, хладни ръце, към него гледат празни, невиждащи очи,  механично го мият, обличат и хранят. Голяма част от времето то е предоставено на самото себе си. С него не се опитват да разговарят. То може да плаче до момента, докато не престане от изнемогване. Детето не може да се довери на никой от своето обкръжение. Когато изразява своите нужди, то се сблъсква с психическа или физическа агресия. Любимото дете протяга ръце към мама и татко. Ръцете на нежеланото дете след няколко неудачни опита да установи контакт, увисват до тялото.
Да съществуваш в ситуация, когато теб въобще не е трябвало да те има - не може да се издържа дълго време. На детето му се налага да се откаже от потребността да има собствен живот,  от желанието да бъде самото себе си.  То трябва да се приспособи към отхвърлящата  го среда. Нобходимо условие за неговото оцеляване става подчиняването на правилата на враждебно-равнодушния обкръжаващ го свят.  Как да понесе болката от отхвърлянето и самотата? Как да се съхрани с минималните средства, които има на разположение?  Радостта от собствения живота, виталността, волята, вярата в своите сили,  своето Аз – от всичко се налага да се откаже, за да съхрани отношенията с отхвърлящия го външен свят, който в същото време постоянно пречи на неговото развитие.
По време на моята лична работа с темата „Защо ми се налага толкова много да работя?“,  аз самият с  болка осъзнах, че винаги съм си идентифицирал със суровата трудова етика на своята майка: „Който не работи, не трябва да яде!“. А зад това се е укривал моят срам от това, че  съм бил нежелано дете и винаги съм пречил на възрастните.  Затова съм се срамувал от своето съществуване. То е било в тежест на моите родители. Затова още в ранна възраст  съм искал всичко да правя сам:  да не си оцапвам памперса, да си връзвам сам обувките, да не претендирам за внимание и да бъда колкото се може по полезен за родителите.  Като дете съм преподавал този свой мироглед и на по-малките деца в семейството, моите братя и сестри. Те също е трябвало колкото се може по-скоро да се научат да правят всичко самостоятелно, за да не бъдат в тежест на нашите родители. Аз презирах детската безпомощност. Едва на 12 години не взимах пари от родителите си и сам заработвах за своите скромни разходи, като правех услуги на баба си и нашия „богат“ чичо. Макар и много да постигнах в своята професионална дейност,  мен винаги ме е съпровождал срамът затова, че не съм достатъчно добър, че за нищо не съм способен и нищо не струвам – включително до работата ми с като учен върху психичните травми.

Аз съм това дете. Майка ми ми е казвала, че не ме е искала, забременяла е случайно. И просто се е примирила и ме е оставила. Казва, че ме е кърмила 2-3 месеца, защото много съм "хапала" и говореше за това с презрение. Като съм се родила, не е харесала, че съм имала косми по ушите. И всичко това ми го е разправяла, докато съм била дете, може би на 5 или  6 години, най-много 10.
Тя има и своите проблеми, защото е психически насилник. По време на пубертета ми каза да си вържа тръбите, за да не се "размножавам". Използва тези думи срещу мен. Да не се размножавам - все едно съм животно, бактерия.
Винаги ме е мразила. Знам, че тя има някакъв сериозен проблем, за да говори така на детето си, но това не значи, че не ме е боляло. Винаги ме е боляло и ще ме боли, че не съм обичана от нея, че не съм била искана.


Джулия

Здравейте,
Не знам към кого да се обърна.  Вече съм в такава фаза, че не искам да излизам от вкъщи и да работя. Не искам да срещам хора и да разговарям с тях. Но основно не искам да ходя на работа. Не заради самото работене, а защото ни мога да понеса колко съм различна и да  виждам другите хора имат нормален живот и как живеят, а аз нямам нищо. Те виждат че съм изпаднала и ме мачкат и ми се подиграват в лицето. Живея много бедно, нямам дори телевизор, компютърът ми е на 12 години и едвам работи. Всичко което имам е евтино - дрехите, обувките, нося и вече дрехи втора употреба. А на работа е тотално различен свят. Живея с майка ми, която явно е болна от някакво психическо разстройство, но всички роднини са вдигнали ръце от нея и не искат и да чуят за нас, обърнали са ни гръб. Майка ми ме тормози психически и физически откакто се помня. Винаги се е държала гадно с мен. Третира ме като изтривалка. Има претенции да готвя, да честя след нея, да правя всичко, а същевременно тя лежи по цял ден и чете вестници или в интернет. И до ден днешен каквото и да направя само ме обижда, а ако й се възпротивя ме кълне и вдига скандали и крещи. И съм принудена да се съобразявам с нея и за най-малките неща. А ако ме види че нещо се лакирам, правя прическа или грижа по някакъв начин за себе си започва да крещи че не съм направила еди си какво и да съм отивала веднага да го правя. Тя цял живот почти не работи. Постоянно виси на някого да я издържа. Първо на баба ми и дядо ми, после намери мъж който прибра да живее при нас. До преди 7 години имах втори баща, който живееше с нас и закрепяше донякъде нещата, защото я разсейваше и занимаваше, но той се пенсионира и на мига ни напусна. Тогава майка ми насочи цялата си негативна енергия към мен и аз вече не издържам. Постоянно ме обижда, постоянно ми се подиграва без въобще да я питам, просто идва и започва - че съм изглеждала смешно, че дрехите са ми смешни, че нямам никакъв стил, че съм грозна, че не умея нищо, че съм с две леви ръце, че съм тъпа и нескопосана, досадна, напрягаща, всичките тези обиди ме смачкват неимоверно много, а тя ми ги казва всекидневно. Смачкана отивам на работа и там виждат че съм някаква различна, тъпа, смотана, бедна, без самочувствие и без приятели и без семейство и никого, и ме мачкат още повече. В момента съм безработна и на последната ми работа ме уволниха, защото никой от колегите ми не ме харесвал. Иначе съм била работела, но сила съм страняла и не съм общувала с никой и не съм можела да работя в екип. Но как да общувам, като нямам нищо общо с тях. Нито имам приятели, нито ходя някъде, нито излизам, нито гледам телевизия, животът ми е тотално различен от техния. Майка ми се винаги ми е правила неимоверни скандали когато излизам. Дори е заключвала вратата да не мога да се прибера когато излизам с приятели. Оставяла ме е да спя на площадката пред вратата на апартамента ни. Така ме принуди да отказвам всякакви покани и днес нямам никой, нито една приятелка не ми остана. Никой не се интересува от мен включително и тя. Преди година ми правиха тежка операция и бях 9 дни в болница. Тя беше само в деня на операцията и нито един друг ден не дойде да ме види. Нито тя, нито никой друг, бях напълно сама и безпомощна. В деня на изписването закъсня с 3 часа. Доктора я чакаше да й даде наставления, накрая се изсмя и си тръгна и дори и той ме заряза. Когато се прибрах вкъщи не беше по различно, никаква грижа, нито храна нито нищо.
 Майка ми претендира да плащам всичко. От 15 години откакто работя плащам всички сметки, храна, нейния телефон, каквото иска само гъква и аз трябва да й го осигуря, нов телефон, таблет, интернет, втора карта за разговори, всичко, иначе се започва с тормоза. Смята че съм й длъжна за всичко, а всъщност през целият си живот тя самата никога не се е грижила за мен, една стотинка не ми е дала. Когато бях малка ме биеше страшно много. Огромни безпричинни скандали само баба ми и дядо ми ме спасяваха. Преследваше ме с нож и крещеше, че ще ме заколя, защото съм я дразнела.  Не съм имала никакво детство, още от 14 годишна тя претендираше да започна работа защото съм й тежала при положение, че тя никога нищо не ми е дала, но ми казваше че ходи на работа, защото трябвало да ме храни, а тя не иска да ходи на работа. Едва ли не аз съм я била принуждавала, караше ме да се чувствам виновна. Казваше ми че на работа я биели и тормозели и тя трябвало да го търпи, защото трябвало да ме храни. Откакто се помня тя е почти постоянно без работа, или работи като чистачка понякога, защото твърди че е болна, но нито има телк, нито пенсия, нито  нищо. Сега е вече в пенсионна възраст, но няма никакъв стаж и не може да се пенсионира въобще. Аз вече изнемогвам да работя и да плащам сметките. Всичките ми пари отиват за това - да купувам храна, да плащам сметки, нищо не остава за мен. А на работа колегите ми ходят толкова добре облечени скъпи дрехи, скъпи телефони, коли. Аз нямам нищо от това. И не мога повече да го понасям да го гледам. Преди се надявах да успея да напредна да заработя хубава заплата, защото въпреки всичко се образовах, но аз съм прекалено смачкана за каквото и да било. Работя много, но колегите ми ме имат за глупачка, защото докато те се чудят как да се представят за много работещи без да си дават зор и да получат повишение, аз чакам някой да забележи че работя много и сам да ми го даде, защото ме е страх да попитам за каквото и да било и така повишение никога не получих, нито уважение.
Живея в пълен боклучарник, майка ми събира каквото намери от кофите и го носи вкъщи. Маси, столове, врати от шкафе и гардероби, всичко. Отделно ако заработи някакви пари ги пръска по неимоверни количества дрехи, чанти и обувки втора употреба. Вкъщи има с тонове, всички гардероби, шкафове и празни места са пълни с тях, допи слага чували под столовете и васите, последно купува пластмасови шкафове за да пълни и тях догоре. Вкъщи не се влиза от боклуци, изглежда като сметище, и това ме смачква допълнително. Миналата година се принудих и си купих шкаф, защото мойте дрехи седяха по столовете и до ден днешен не е минал ден да не ми мрънка колко е грозен този шкаф, че съм глупачка и тъпачка че не съм купила секция с гардероб, че седяло като кръпка, че е смотан, смешен  и прочие. Всичко което може да измисли за да ме обиди. А вкъщи мебелите са поне на 50 години и няма място за нищо, камо ли за гардероб. Тя не дава нищо да се смени, нищо да се изхвърли, нищо да се промени. Има неимоверни претенции, но в същото време не иска да си мръдне пръста. Преди като работех за нормална заплата я молех да отидем по магазините да разгледаме, аз щях всичко да купя всичко секции, гардероби и каквото има нужда, да оправя малко вкъщи. Тя не искаше, правеше се на важна. Само дава акъл и показва колко знае, а в същото време иска нещата сами да се материализират. И така до ден днешен. Мрънка, но иска друг да свърши всичко и същевременно да успее да отгатне какво тя харесва без тя да казва и да го направи дословно, иначе не й харесва, а ня нея нищо не й харесва, само това което й е в главата, но тя не го споделя иска да се отгатне, всичко друго е осъждано и критикувано всекидневно. Или ако нещо се прави седи и гледа и вместо да каже на момента, чака да мине, да свърши и се започва тирада как еди си как щяло да е много по-добре. Иначе докато се прави седи и гледа и мълчи, и чака после да може да мели брашно и да се прави на важна.
Аз вече не издържам. Не мога да живея с нея, но нямам къде да отида. Тя ме убива. Аз вече съм побъркана и ми личи и хората го виждат и странят от мен. Нямам абсолютно никакви приятели, никой нито се сеща за мен, нито си вдига телефона ако го потърся. Пиша понякога на бивши съученички, но те не си правят въобще тряда да ми отговорят. Нямам телевизор, нямам приятели, нямам дрехи, телефони, коли, не ходя по екскурзии, не излизам навън, вече нямам и работа. Тотално съм изпаднала. Не искам да ходя по интервюта. Там вече на няколко пъти ми се подиграваха че си нямам приятел, дори на едно място ми се изсмяха че съм чакала принца, при положение че няма такова нещо, или ми се подиграват че имам различни образования или че са прекалено много. За мен всяко едно интервю е равносилно на мъка и разстрел, а после да тръгна на работа още повече. Винаги ме разпитват за мен и за семейството ми и колкото повече не искам да говоря за това, толкова повече ме питат, подпитват, шушукат си и тръгват интригите и клюките. Аз не мога да лъжа, личи ми че се притеснявам, че съм смачкана, че нещо не ми е наред и на всяка нова работа е същото като на предишната. Вече не мога да работя, и не искам, не мога да издържам на този стрес. А парите ми заделени вече свършват тотално. Майка ми вече всеки ден крещи по мен да си намеря работа, а аз не мога, не мога повече да се боря. Не мога повече, наистина не мога. Имам нужда от помощ защото затъвам. Не знам как се сринах толкова психически, но вече не мога да продължа напред. За мен животът е просто свършил, не съм добре и здравословно и физически. Не съм енергична както преди след операцията, бавна и мудна съм, защото съм болна и не мога да се оправя и няма да се оправя, това допринася за проблемите ми в работата, но в същото време нямам право на телк или помощи. Не знам какво да правя, моля помогнете ми ако можете. Потърсих психологическа помощ, но всичко е само платено, а аз не мога да си позволя 50 лева на сеанс, не мога дори да си помисля за такова нещо, а е явно че имам нужда от помощ. Моля ви помогнете ми по някакъв начин.

Здравейте, д-р Стефанов! Семейната обстановка е важна, както казвате и и започвам от там за да задам  по-късно въпросът си. Семейна съм от 25 г. Имам дъщеря на 22 г.  
Още в началото на нашата връзка със съпругът ми имахме бизнес и успяхме да си купим и жилище  и кола и всичко необходимо за едно семейство. По-късно продадохме бизнеса си отидохме в чужбина върнахме се ... и така.. двамата сме борбени волеви.. Аз съм  позитивна  и бързо адаптивна половинка ,  докато съпругът ми е негативната , е не чак толкова, той му казва на това, че е бил реалист но често сме  влизали и влизамe   в конфликт  от личен характер. Аз съм почти да не казвам винаги от, отбраняващата се страна
За нашите конфликти  често ставаше свидетел дъщеря ни  Конфликтите ни са бил напр.: той - " баща ти всичко дава и  остави на брат ти, на теб нищо  (факт), ; майка ти е такава и такава (работлива жена, която много трудно  си изкарва хляба  навън). Аз контрирам- всеки решава на кого какво да даде.  Аз уважавам родителите си такива каквито са.  Благодарна съм им, че са ми дали живот , че са ме отгледали ...Друг пример -  " за какво записа сега да учиш;, защо изкара този и тези курсове като не изкарваш пари от тях ; защо  пълниш ти  торбите , когато ходиш при баба си ; защо возиш този или онзи в колата ни;  защо наряза доматите на едро, лука на полумесеци, а не на дребно;  тази дреха, кога си я купувала , защо аз не знам ; защо купи това за вкъщи преди да си го изкоментирала с мен ( завивка  и др) ;  защо изсветли  косата си ; защо разхождаш кучето по два часа, а не за 10 минути;  защо ходиш на този плаж , а не  на другия,; защо хукна по планините, за да си далеч от мен ли....ей, такива дребни за мен неща, но за него съществени: защо това , а не онова...
 Когато дъщеря ни беше на две годинки казах на съпругът ми, когато единия й се кара, другият трябва да мълчи.Защото така се губи родителски авторитет,Детето расте не сигурно.  Но, не....и така...
Дъщеря ни завърши уч-ще  . Яви се на конкурс за работа. От 200 човека . Избраха само 12 . И тя беше   една от избраните.  
Започна отговорна, енергична и позитивна работа. и що годе доходна . И по -късно излезе на квартира . Избяга надалеко от нас  .... чак през три улици  
  Имаше приятел, докато беше ученичка . Любов,смях, сълзи и раздяла.
 Като стана студентка започна   друга връзка. Момчето беше прекрасно, възпитано. То работеше и учеше.Уважаваше я, помагаше й и във всяко едно отношение. Заедно, пазарува, готвеха, учеха, работеха ходеха на екскурзии, любов, романтика...  . Бяха прекрасна ,красива , нежна , дива, страстна  двойка  ... но..докато на моменти  дъщеря ми е била груба  с него. държала се е грубо    пред неговите и пред общите им приятели. Неговите приятели не я искаха  повече  в тяхната компания.. Аз съм ставала свидетел как го гони от нас , защото се ядосала за нещо си.. Момчето имаше чувство за хумор, а тя го приемаше, че се държи като дете . Опитах се да говоря с дъщеря ми тогава, че няма право да бъде така груба с никого, че аз не съм я възпитавала така. Каза ми да не й се меся ( да, права беше, че не трябваше да се обаждам, но да гледаш как детето ти обижда чуждото дете, не се стърпях)
 Бях потресена , че това красиво младо, прекрасно,нежно  с професия  мое дете избълва такива  негативни думи...... Момчето се опитваше да спаси връзката им. Предложил и бил да живеят заедно, но тя отказала( тя не е споделяла с нас това)).
  По всичко личеше,че момчето споделяше с майка си. Че тя му дава насоки. Докато  дъщеря ми не споделяше нищо, нищичко нито  с мен, нито с баща си.   Казваше ми да не й се меся и да не й давам акъл.   Така и правех.      
 Караха се , сдобряваха се и  ... така бавно, мъчително с помощта и на хората около момчето  то сложи край на тяхната връзка........

Не, дъщеря ми не ми каза. за края   на връзката им .Съвсем  случайно се засякохме пред  вкъщи. Тя плачеше трепереше и  трепереше и плачеше, че е загубила момче, което е обичала, но нагрубявала. Молила му се е дори в присъствието на негов приятел,  да й прости отново, че вижда че е започнала да става по-мила с него.,предложила му е да живеят заедно, но той сега отказал. Но решението е било взето вече от него. И така лека полека спряха да се виждат.   В  нея останаха мислите и болката и нейният верен приятел Времето.
Дъщеря ми започна друга връзка,. Момчето е от друг град. Това, което аз виждам, е че дъщеря ми е мъжът в тази връзка.  Пълна противоположност на първата .Той идва за ден, два. Тя го вози с колата , тя си плаща квартирата, тока, вода  и т.н.. не знам дали е щастлива... не казва.. не сме го виждали младежа... и не искам, поне аз ...тя казва, че не е нещо сериозно, просто така.... това е губене на време (си мисля аз) ..в друг момент казва тя - ами с него съм сега. Не съм тръгнала да се женя за него......
Когато аз спомена името на бившият й приятел, че може би и той си имам друго момиче, дъщеря ми  става раздразнителна...има болка...и  сподели, че никой, никога досега не правил  за нея толкова много колкото бившият й приятел. Че той е и  страхотен приятел.

 Да добавя , че аз и съпругът ми сме имали прекрасно детство. Никога не сме се наричали с обидни думи. Дъщеря ми беше създадена с много любов, беше  много желано дете.
Дъщеря ни също имаше щастливо и безгрижно детство .

Дъщеря ми има желание да се консултира  с психотерапевт.  
Иска да разбере от къде идва тази агресия в семейна обстановка  в нея и как да я победи?.  
 Как да задържи стойностните момчета (мъже) и да не допуска използвачите?  Как да се бори за любовта си, а не да я остави и да си отиде ?
Как да не се предава пред всяко малко препятствие? Например тези дни не можа да си  активира имейла  за изпита , не можа да влезе в онлайн стаята, нещо стана с лаптопа и  не искаше да се обажда на изпитващият, било й е не удобно, Но остава на поправка, нали... иии . Запъна се като магаре на мост беше сърдита на мен и баща си цял следобед ....
 Дъщеря ми няма регистрация в този сайт.  И затова по нейна молба написах това писмо .  Д-р Стефанов  тя  моли за  Вашето професионално конструктивно  мнение по въпросите, които я вълнуват!

Здравейте, Джулия!
А каква е цялата история?
Не казвате нищо за баща си.
Или пък за родителите на майка си. Как е била тя с баща ви и преди това с родителите си?
Поздрави!

Здравейте!
Започвам с един от въпросите, които  най-често задавам: "Какво става с баща ви? Нищо не казвате за него!?"
А ето какво си мисля, още преди да сте ми отговорили:
Казвате, че ВСИЧКИ приятели и колеги  ви гледат с пренебрежение.  Не ми се вярва, че това са наистина ВСИЧКИ. Абсолютно съм сигурен, че сред тях има хора, които гледат на вас със съчувствие и уважение. Казвам го, защото от писмото ви се вижда, че е писано от страдащ, но интелигентен човек с голям потенциал. Така че - огледайте се наоколо, като задържате погледа си върху тези хора, които ви ценят и които са ценни и за вас самата. Светът е пълен с хора, които гледат с респект към тези, които имат вашата съдба и вашата устойчивост. Отворете се към тях.
За да повярвате, че ги има, просто направете един списък на всички ваши колеги от последната си работа, после може и на кръга от познати и приятели и ги разположете в една таблица с три колонки: плюс /хора с добро отношение към вас/, минус /хора с лошо отношение/ и среда. Ще осъзнаете, че ние забелязваме само недобронамерените хора, когато страдаме, НО те са малцинство. 
Ще ви предложа и още нещо, което правя понякога като предложение към мои клиенти. Вижте част от тези изречения в писмото си, които съдължат съюза "НО" и обърнете словореда по следния начин /цитирам ви/:
Вместо: "защото въпреки всичко се образовах, НО аз съм прекалено смачкана за каквото и да било",
нека да стане: "Аз съм прекалено смачкана за каквото и да било, НО въпреки всичко се образовах";
вместо: "Иначе съм била работела, но ...не съм можела да работя в екип. ";
нека да стане: " Не съм можела да работя в екип, НО иначе съм работлива"
Това е за сега. Ще се радвам да пишете пак.
Поздрави!

Здравейте!
Много по-автентично е тези въпроси да бъдат коментирани директно с дъщеря ви.
На шега ще ви кажа, че сте твърде добра за майка.   Майките e добре да бъдат по-лоши,
за да могат дъщерите им да съберат мотивация да си тръгнат от тях по собствен път.
Ще ви пратя имейл на лични.
Поздрави!

Здравейте отново д-р Стефанов, благодаря за съвета Ви.
Относно повторно забременяване, изпитвам някакъв страх да не би отново да се повтори същото, тъй като имам хормонален дисбаланс още от дете, ходя редовно при лекари, който ми казват всичко е наред, нямаш никакъв сериозен проблем, бъди спокойна, някой неща изискват време..да приемем факта,че това е така
Но страха ми надделява над всичко казано от тях, дори и семейството ми ме успокоява, но някак си не се чувствам спокойна..настроена съч много отрицателно към повторно забременяване..чувствам се готова и всеки ден мисля как ще си имаме детенце, но нещо някак си ме тревожи..не знам защо..работя на тежък физически труд , харесва ми работтата ми, има всякакви емоции, но е вредна среда и се работи на смени..вкъщи сме добре, имаме си семейсни дразги от време на време, но това ни кара да се привързваме и да заздравяваме връзката си още повече..напоследък ни се случват хубави неща..но най-големият ми проблем е че се страхувам и много го мисля и то все негативно..какво мога да направя в случая..благодаря

Здравейте, ddnn96!
Мога да ви отговоря само като психолог и психотерапевт. За медицинската част вие ходите редовно на лекари.
Съвсем естествено е да имате по-голям страх, след като сте преживели спонтанен аборт. Всяка жена, забременявайки, усеща и радост, но и рисковете, които поема. След такова събитие, обаче, е нормално тези страхове да са засилени.
Въпросът ми е, дали сред жените във вашата семейна система /тук включвам близки хора: майка, лели, баби и прабаби/ има такива, които са имали тежки раждания, премеждия, рано загубени и спонтанно абортирани деца и др. Много често споменът за такива събития се чувства като несъзнаван страх от жените. И дори може да стане психологическа причина за трудно забременяване и ниска мотивация за търсене на партньор.
Ако имате такава информация, можете да ми я споделите, за да ви кажа какво мисля, че можете да направите.
 Поздрави и благодаря за доверието!

Майка ми все казва и аз бях с такива проблеми като малка, леля ми е забременяла трудно, а сестра ми ина един аборт защото се налагаше по медицински причини..но не знам дсли това влияе по някакъв начин върху мисленето ми и психиката..на мъжа ми сестрата също е била с две трудни бременности..това е което знам..но не го слагам кто фикс идея за страха ми..предполагам..благодаря ви 💐

Добре, разбирам, че е имало такива близки  жени с подобни преживявания. Има значение включително и това, което споделяте за сестрата на съпруга ви. Случилото се с тези жени няма как да намалява страха.
Сега ще ви дам и едно  упражнение, което можете да правите НЕПРЕКЪСНАТО:
Където и да сте, си представяйте, че зад вас са наредени една огромна редица жени: първо майка ви, после баба ви,  прабаба, прапрабаба и така нататък - десетки и стотици поколения жени, които са раждали деца. Понякога те са имали и загуби, но въпреки това те са успели да се справят с най-важното: успели са да пренесат живота през годините и вековете, така че в крайне сменка сте се родили и вие...
Просто чувствайте женската енергия, която идва към вас от всички тези жени...
И навсякъде, където и да сте, понякога се свързвайте в душата си с тази редица от жени зад гърба ви.
И си казвайте наум:
"Аз съм една от вас!"

Здравейте д-р Стефанов! В много от темите сте споменавали, че престоят в кувьоз по-продължително време създава страх от изоставяне. Но какво означава "по-продължително"... Моето детенце се наложи да бъде няколко дни в кувьоз, поради ранно секцио и общо 8 дни седяхме в болницата до изписването. Половината от тях ту беше в кувьоз, ту не, но чак последните 2-3 дни седя с мен в стаята. И въпросът ми е: може ли тази травма да се компенсира и "поправи" след това? Детето ми е много гушкано и целувано от мен, много държано и носено в ръце (което аз не намирам за лошо), дълго кърмено... Но дали може да се компенсира първоначалната отделеност? Благодаря!

КУВЬОЗ И ЦЕЗАРОВО СЕЧЕНИЕ
Здравейте, Wild Wind!
За вашето дете кувьозът едва ли се е отразил. Първо - било е за кратко, 4-5 дни и то с прекъсвания, когато сте били заедно. Вторият съществен фактор е, че много сте го гушкали след това. Освен гушкането аз съм казвал на много майки да говорят на детето, защото ние хората сме уникални преди всичко с това, че сме същества на езика /словото/. И затова е много свързващо с реалността и много успокояващо детето да чува понякога от майка си цялата история,  докато тя го гушка: "Когато ти се  роди, лекарите прецениха, че е добре да постоиш в кувьоз. И докато беше в кувьоза, мама не можеше да те гушка. Но ето - сега вече ти си при мама и мама може да те гушка...." Тези думи също са лечебни. Нищо, че детето не разбира. Особено наблягам на това да се подчертае, че това вече е минало: "НО ти вече си с мама и мама може много да те гушка"
Не напразно в много болници по света се осигурява възможност детето в кувьоза да има пряк досег до тялото на майката, да лежи върху нея през определен период от време всеки ден, така както си е с животоспасяващите системи. Това е добра компенсация, защото за детето е страшно преди всичко това, че от утробата, където е имало перфектните условия и контакт с майката, попада в една стъклена кутия. /за мен, откакто се занимавам с психотерапия, утробата е символ на изгубения рай/
Мога да дам и много примери за това, как може да се отрази кувьозът в по-зрелия живот, ако човек е бил в него повече време. Ще спомена един пример, който е като събирателен образ за много подобни случаи: Човек е бил в кувьоза около две седмици. И той и до сега получава панически пристъп, когато преминава покрай остъклени затворени пространства или влиза в тях /например покрай остъклени ниши на стълбищни площадки или в остъклени панорамни асансьори/. На въпроса ми какво е усещането му в подобна ситуация, отговаря: "Имам чувството, че съм захвърлен сам в студения Космос. Около мен няма никой и аз умирам от страх!" В такива случаи шансът на човека е в адекватната психотерапия.
ЦЕЗАРОВОТО СЕЧЕНИЕ
Ще ви дам и специално упражнение, което вие и всички майки, родили с цезарово сечение, можете да използвате, за да компенсирате особеностите на този метод на раждане, който е по-адекватно да наречем "изваждане". При него го няма това чувство на удовлетвореност от крайния резултат. Няма го взаимодействието тяло в тяло между майката и детето. За детето природата е определила раждането да е първата му спечелена битка - преодоляването на съпротивата на родовите канали с активната помощ на майката и достигането до първата глътка въздух.
Ще направя едно сравнение, което често се среща в литературата. Става дума за пеперудата, която се излюпва от какавида. Тя разтваря какавидата, като я избутва отвътре с крила и крачета. Това е постепенен процес и борба. Какавидата се разпуква, отворът /разкритието / става все по-голямо и накрая пеперудата излиза и полита. Но ако човек се намеси и преждевременно  разшири със скалпел отвора на какавидата, пеперудата излиза, но не може да полети. Защото крилата ѝ укрепват за полет в този процес на борба със съпротивляващата се какавида.
Ето как с това УПРАЖНЕНИЕ майката и детето /до три-четири годишно/ могат да си подарят усещането за удовлетвореност и този съвместен процес, дори след като детето е вече родено:
- Майката е седнала някъде на пода или на легло и е сложила ръка на кръста, така че между ръката и тялото ѝ се е образувал тесен отвор. Детето е зад нея и тя му казва да мине през отвора, промушвайки се с главата напред. Но майката стяга отвора, така че преминаването да е трудно. Детето е добре да се избутва от стената зад него с крака, за да успее. Накрая, когато детето успее "да се роди", майката му се радва. Може и бащата да присъства и също да се радва и да го посреща с прегръдка. Добре е детето да бъде и насърчавно: "Давай, давай! Бутай по-силно!"
- добра модификация е майката да направи отвор, свивайки крака си. Или да направи обръч с ръце пред гърдите си. Полезни са всички останали идеи, които ѝ дойдат наум.
Играта се играе, като всеки следващ път майката стяга отвора все-повече и става все по-трудно за детето. Но накрая то винаги успява "да се роди".
Тази игра е ценна и ако раждането е било трудно и опасно за здравето и живота. Чрез нея може да се преработи родовата травма за майката и детето. Тя дава възможност да се изживее символично радостта от появата на детето на белия свят.