Онлайн консултации с Людмил Стефанов - психолог и психотерапевт

  • 379 540
  • 2 573
  •   1
Отговори
# 435
  • Мнения: 997
Здравей те!
Синът ми е на 17 години и е много лъчезарен, но не може да си намери приятелска среда така е от „както се е родил“. От това, че няма приятелска среда той страда. Със съпруга ми сме опитвали по всякакви начини да му помогнем, но засега без успех. Пробвали сме и с дълги периоди, в които нищо да не правим също без успех. Реших ме, че е добре да се консултира с психолог.
Казахме му това наше мнение, и че ще е добре за него. Той отказа.
Моля, за Вашия съвет как да мотивираме сина ни да посети психолог.
Да ни препоръчате книга подходяща за неговата възраст, която би му помогнала да си реши проблема.
Здравейте!
Добрият вариант е вие със съпруга си да отидете на консултация. Ако синът ви има съпротиви, те са насочени срещу вас, а не срещу психолога, който е една непозната фигура. Добре е на една консултация да погледнете към самите себе си и към това, какви сте били вие като деца и тийнейджъри. Това е ключовият фактор, който определя взаимодействието ни със собствените ни деца...
Пак ще повторя - консултирайте се вие - при някой, който ви е препоръчан - по ваша преценка.
Поздрави!

# 436
  • Мнения: 1 678
Здравейте,г-н Стефанов!
Синът ми е на 6г ,много е импулсивен,сприхав,първосигнален,говори винаги на висок глас и се ядосва ,и то мн силно за най-малката дреболия(например иска вечно да е първи,ако не е не ми се мисли Simple Smile  ,ако прави нещо,и то не се получи от първия път).Не спирам да обяснявам,че с нерви няма как да се получат нещата,да не се ядосва за дребни неща,но няма ефект ,излиза много лесно от равновесие.Има едно дете,с което играят всеки ден,снощи например започнаха да се дразнят затова ,кой бил виновен за нещо си и той ,подвластен на умората вероятно,започна неистово да плаче,не спира да й отговаря въпреки моите думи да престане,дори се почувства толкова безсилен явно,че започна чак да я бута,а тя продължаваше да го дразни.Чела съм,че децата на тази възраст би трябвало в голяма степен да владеят емоциите си,притесняваме това,че много лесно се поддава на гнева и това занапред ще му е  голям минус,дори в пубертета  си мисля,че може  да се задълбочи проблема...След като се успокои разговаряме,казвам му да не обръща внимание,да игнорира дразнителя,но пак казвам няма ефект...Аз ли не преценям правилно нещата,това на 6 год нормално ли е все още да се случва?
Дайте моля ви някаква насока ,в която да работим...Благодаря ви!

# 437
  • Мнения: 997
Здравейте,
От един месец имам следния проблем с моя син.В момента е на 1г и 5месеца.
Изведнъж се промени и започна да бие другите деца, нещо което няма къде да е видял вкъщи, не съм забелязала и навън да е станал свидел на такова поведение.Просто един ден всичко започна.
Ако някой му пречи на стълбите на пързалката,  го бие.Ако е момиче,  по-скоро го скубе.Понякога щипе.За щастие само не хапе.
Ако някои му вземе играчката, пак започва да го тупа с ръчичка.
Ходихме на детска забава и много му хареса в една палатка,  като влезе в нея да си играе сам,  после не пусна никой друг, ако влезеше някое дете, започваше да го тупа или скубе.
В такива ситуации го карам да погали детето, всеки ден го обсъждаме, ако се случи повече от 2 пъти, го слагам в количката и му обяснявам,  Че го прибирам, понякога разбира, друг път и на мен се ядосва, че съм го взела и прибирам и започва и мен да ме налага, но това по-рядко.
За нещастие излизаме всеки ден сутрин и вечер и всеки ден се случва вече По 2 пъти, рядко пропуска.Гледам винаги да е наяден и наспан, за да не е нервен, но напредък нямаме вече месец.
Чудя се какво бъркам и какво друго да направя, вече се притеснявам и да ходя по детските площадки .Ако има много деца, задължително 2-3 ще му пречат с нещо и ще бъдат натупани.

Здравейте!
Казвате, че един ден всичко това е започнало.  И какво се случи този ден или непосредствено преди това? Винаги задавам въпроса, какво родителите интуитивно чувстват, че е причинило промяна в детето им. От вашето описание виждам, че се е появила много силна интенция за отояване на собствената територия. Детето напада всеки, който заеме неговата територия.
Това,  между другото, може да е свързано и с възрастта. На тази възраст децата започват да осъзнават собственото си аз и това, че са отделни личности. Когато осъзнаем себе си като отделни личности, ние имаме нужда от собствена територия, както във физически, така и в психологически план. А енергията, с която отстояваме тази собствена територия, произлиза от гнева. Гневът ни качва адреналина, и настройва за битка, когато някой нахлуе в нашата територия.
Склонен съм да виждам до голяма степен такъв тип възрастова промяна във вашето дете. Възможно е тази промяна да става малко по бурно и с повече енергия поради причини, които зависят и от вашето семейство.
Според мен е важно в никакъв случай да не позволявате на детето да ви удря. Когато тръгне да ви удря го  хванете за ръцете и кажете: "Мама не са удря!" Когато детето удря собствените си родители, губи почва под краката си, настройва се  агресивно към себе си и към останалия свят; засилва се чувството му за вина, което е най-лошият съветник в живота на хората.
Възможно е  нуждата от собствена територия да стои в основата на всичко, което описвате.
Но ако се сещате нещо важно, което да се еслучило преди тази промяна в детето ви, пишете.
Поздрави!

Последна редакция: вт, 07 юли 2020, 21:58 от Людмил Стефанов

# 438
  • Мнения: X
Скрит текст:
Здравейте отново, надявам се да не е проблем, че пиша за втори път в темата.
От началото на юни забелязвам, че съм се превърнала в някакво злобно мрънкащо човече, което все е начумерено, все от нещо недоволно. Станала съм страшно раздразнителна и всичко и всеки ме дразни. Много се дразня когато някой взе да ме пита какво правиш на този телефон /с кого си говориш, какво си говориш с него, дразня се и когато съм си оставала телефона и някой почне да ми го пипа и да ми рови из него въпреки, че нямам какво да крия
Тази година завърших училище и всички имат прекалено високи очаквания от мен за моето бъдеще. Колкото повече напредваше времето до кандидатстването в университет, толкова по-нервно ми ставаше, защото не бях стигнала до никакво решение. От началото на юни всичко ми е криво, нищо не ми е достатъчно интересно, нямам желание да се занимавам с каквото и да е. Всеки път когато тръгна да дълбая в представите ми за 'бъдеща професия' не стигнам до никакъв отговор. Преди 2 седмици си получих дипломата за средно образование и кандидатствах единствено в СУ, колкото да не остана без университет (което се случи днес). И от тук нататък не знам какво да правя с бъдещето си, защото нямам никаква мотивация да правя каквото и да е. Сутрин като се събудя нямам идея какво да правя през деня, а и реално нямам желание да правя нещо и си взимам телефона. Единството нещо, което правя по цял ден е да си губя времето и постоянно да съм недоволна, а дори нямам волята да променя нещо. Цялото това дълбаене по представите за бъдещета ми професия ме докара до пълно психическо изтощение. И накрая от толкова много избиране на университет и специалност останах от два стола на земята. Има ли някакъв начин по който бих могла да променя ситуацията в която се намирам? Вече дори не знам в какъв човек съм се превърнала, като от най-малкото нещо се разревавам, имам чувството че тотално съм се изгубила и не знам коя съм Sad

Последна редакция: ср, 08 юли 2020, 17:44 от Анонимен

# 439
  • Мнения: 2
Скрит текст:

Здравейте!
Казвате, че един ден всичко това е започнало.  И какво се случи този ден или непосредствено преди това? Винаги задавам въпроса, какво родителите интуитивно чувстват, че е причинило промяна в детето им. От вашето описание виждам, че се е появила много силна интенция за отояване на собствената територия. Детето напада всеки, който заеме неговата територия.
Това,  между другото, може да е свързано и с възрастта. На тази възраст децата започват да осъзнават собственото си аз и това, че са отделни личности. Когато осъзнаем себе си като отделни личности, ние имаме нужда от собствена територия, както във физически, така и в психологически план. А енергията, с която отстояваме тази собствена територия, произлиза от гнева. Гневът ни качва адреналина, и настройва за битка, когато някой нахлуе в нашата територия.
Склонен съм да виждам до голяма степен такъв тип възрастова промяна във вашето дете. Възможно е тази промяна да става малко по бурно и с повече енергия поради причини, които зависят и от вашето семейство.
Според мен е важно в никакъв случай да не позволявате на детето да ви удря. Когато тръгне да ви удря го  хванете за ръцете и кажете: "Мама не са удря!" Когато детето удря собствените си родители, губи почва под краката си, настройва се  агресивно към себе си и към останалия свят; засилва се чувството му за вина, което е най-лошият съветник в живота на хората.
Възможно е  нуждата от собствена територия да стои в основата на всичко, което описвате.
Но ако се сещате нещо важно, което да се еслучило преди тази промяна в детето ви, пишете.
Поздрави!

Това за което се сещам първосигнално е, че беше ощипал един батко на пейката в парка и той го бутна два пъти в гръб и малкият падна от пейката на земята.
Тогава все още не тупаше, скубеше и т.н., много рядко да ощипе някого.

Последна редакция: ср, 08 юли 2020, 15:53 от bubanka

# 440
  • Мнения: 997
Скрит текст:
Това за което се сещам първосигнално е, че беше ощипал един батко на пейката в парка и той го бутна два пъти в гръб и малкият падна от пейката на земята.
Тогава все още не тупаше, скубеше и т.н., много рядко да ощипе някого.

Здравейте отново!
Това събитие със сигурност може да играе важна роля. Той е поискал да привлече вниманието на баткото по един класически начин . Но е получил санкция и усещане, че е преборен и победен от по-силен човек.
Ето и кратка информация за разбирането на подобен род ситуации: когато детето преживее подобна интервенция, то често иска да се идентифицира със силния и да бъде като него, да прави като него, да влезе в неговата кожа. Има много случаи от живота, когато и възрастни хора се идентифицират с насилника си, ако е  имало системен натиск върху тях от даден човек. Това е една напълно разбираема защитна реакция.
КАКВО ДА НАПРАВИТЕ, ЗА ДА ПРЕДИЗВИКАТЕ ПРОМЯНА В ПОВЕДЕНИЕТО НА ДЕТЕТО?:
Опитайте да трансформирате отношението му към ситуацията, като я превърнете в игра. Говоря за първичната ситуация, която е упражнила толкова силно влияние върху поведението му.
Какво имам предвид?
За да играете тази игра, вие сядате на едно ниско столче и му казвате: "Ела да бутнеш мама!" Той идва и ви бута, а вие падате на земята и се търкаляте. И после му казвате: "Ох, колко си силен! Ти си много силен!".
След това го карате той да седне на столчето и казвате: "Сега мама ще те бутне". Отивате при него, хващате го и  "започвате да се опитвате" да го бутнете. правите се, че полагате огромни усилия да го бутнете. И непрекъснато повтаряте: "Не, не мога да те бутна! Бутам, бутам, обаче не мога да те бутна! Много си силен...Ти си много силен!" Играете тази игра и се забавлявате.  ДАЙТЕ ИМЕ на тази игра: "Хайде да играем на бутане!" Играйте я често, колкото той иска.
Очаквам, че след известно време, когато излезе навън е възможно постепенно да забележите, че мотивацията му да бута децата е намаляла, дори без да му говорите за това.  Ако видите, че продължава да ги бута с почти същата настойчивост, можете да му кажете: "Тази игра ще си я играем вкъщи!"
Разбирам, че той е твърде малък, но е възможно да подхване играта...
ЩЕ ВИ РАЗКАЖА И МОЙ СЛУЧАЙ, с който да направите аналогия. Двама родители  доведоха на консултация в нашия Психологически център детето си, момиченце на 3 години. То се страхуваше от вятъра. Щом задуха малко по-силно, то се криеше под леглото или под масата и плачеше. Бяха преживели нещо на село, когато  вятърът счупва клоните на едно дърво и те на свой се удрят в стъклата на къщата.
С това дете пред родителите му демонстрирах подобна игра. Накарах детето да бъде вятър и да духне силно  към мен като вятър. В момента, в който духна, аз паднах на земята и започнах да се търкалям. И така няколко пъти. Детето започна много да се забавлява с тази игра. След това и родителите продължиха да играят тази игра вкъщи. Насърчаваха го да раздухва силно хартийки, да балбука силно в леген с вода със сламка... И  постепенно детето спря да се страхува от вятъра.
Такъв специфичен ефект могат да имат игрите с родителите, в които децата  играят Силния. Това ги прави по-спокойни. Давай им смелост и обезсмисля това, да си доказват колко са силни, като бутат и удрят другите деца.
Ако има още важни неща, пишете пак.
Поздрави!

Последна редакция: ср, 08 юли 2020, 15:53 от bubanka

# 441
  • Мнения: 290
Здравейте, отново! Имам въпрос за поведението на сина ми. Той е на 2г. и 9 месеца сега. Миналата година по това време започна да драска и скубе децата. Преди това винаги е бил много внимателен и дружелюбен. Първият път, когато го направи, бяхме на гости в Англия. Отидохме в един детски център и там посегна към едно момиченце. След като се върнахме, продължихме да си ходим на площадката, където се събирахме всеки ден с майки от квартала. Там има и пясъчник. Започна да хвърля пясък, да скубе, да драска само непознати деца. След това започна и с познатите му. Говорихме тогава непрекъснато, макар че беше малък.  Може би е важно и да отбележа, че децата, които е нападал, не са му пречели. Просто в някакъв момент нещо явно му хрумва и драска. Беше голям стрес непрекъснато да съм нащрек дали няма да нападне някого, но пък се успокоявах, че е от възрастта и ще мине.  Така и стана, незабелязано просто отмина. До днес, когато бяхме на същата площадка, в пясъчника. Дойде едно непознато детенце и той просто отиде и го ритна. След известно време се затича към него и го оскуба. Притеснявам се, че ще започне отново, а вече е голям. Разбира всичко, но и често ми прави напук. Не знам дали и самото място не го провокира, някак му върна спомените от миналата година може би, защото днес се бяха събрали деца, с които вече не се виждаме често, но миналата година играеха заедно. Чудя се дали не е това и защото май престана да се държи така, когато спряхме да ходим там.  Говорихме, казах му, че само бебетата правят така, защото не могат да говорят и да обяснят какво искат. Питах го дали не го е страх, дали не е искал просто да му обърнем внимание. Никога с нищо не го плаша, но в тези случаи му казвам, че другите няма да искат да играят с него, ако прави така, защото наистина си е така.Иначе след изолацията даже стана доста срамежлив, не искаше да играе много с други деца. Сега се виждат всеки ден с някои дечица и общуват по техен си начин, макар че той пак не е много социален, добре му е и сам да си се люшка на люлка.  Не знам какво да правя, понякога имам чувството, че колкото повече го фокусирам върху нещо, той го прави нарочно още повече. Например вкъщи непрекъснато разлива вода и други неща. Ако види някъде чаша, тича да я обърне. Преди си бъркаше в акото, миналата година. Но и това отмина, онзи ден пак го направи, но се надявам, че няма да се повтори повече. Опитвам се да съм спокойна, но признавам, че понякога викам. Чела съм, че е добре да се извиним на дететето в такъв случай и го правя. Моля Ви, дайте съвет как да се справим със ситуацията. Коментарите и подходът Ви много ми допадат и се надявам на отговор! Благодаря!

# 442
  • Мнения: 997
Здравейте отново, надявам се да не е проблем, че пиша за втори път в темата.
От началото на юни забелязвам, че съм се превърнала в някакво злобно мрънкащо човече, което все е начумерено, все от нещо недоволно. Станала съм страшно раздразнителна и всичко и всеки ме дразни. Много се дразня когато някой взе да ме пита какво правиш на този телефон /с кого си говориш, какво си говориш с него, дразня се и когато съм си оставала телефона и някой почне да ми го пипа и да ми рови из него въпреки, че нямам какво да крия
Тази година завърших училище и всички имат прекалено високи очаквания от мен за моето бъдеще. Колкото повече напредваше времето до кандидатстването в университет, толкова по-нервно ми ставаше, защото не бях стигнала до никакво решение. От началото на юни всичко ми е криво, нищо не ми е достатъчно интересно, нямам желание да се занимавам с каквото и да е. Всеки път когато тръгна да дълбая в представите ми за 'бъдеща професия' не стигнам до никакъв отговор. Преди 2 седмици си получих дипломата за средно образование и кандидатствах единствено в СУ, колкото да не остана без университет (което се случи днес). И от тук нататък не знам какво да правя с бъдещето си, защото нямам никаква мотивация да правя каквото и да е. Сутрин като се събудя нямам идея какво да правя през деня, а и реално нямам желание да правя нещо и си взимам телефона. Единството нещо, което правя по цял ден е да си губя времето и постоянно да съм недоволна, а дори нямам волята да променя нещо. Цялото това дълбаене по представите за бъдещета ми професия ме докара до пълно психическо изтощение. И накрая от толкова много избиране на университет и специалност останах от два стола на земята. Има ли някакъв начин по който бих могла да променя ситуацията в която се намирам? Вече дори не знам в какъв човек съм се превърнала, като от най-малкото нещо се разревавам, имам чувството че тотално съм се изгубила и не знам коя съм Sad

Здравейте!
Това, за което сякаш говорите, е усещането за безсмислие. Често се използва и термина "екзистенциален вакуум". Това е проблем за много хора в съвременния материално задоволен свят.
Нека да направим едно сравнение между живота на хората от  поколението между 18 и 28 години и живота на техните родители. Родителите, създали и възпитали това поколение са живели в кризисните години след 1989-та година. Тогава  животът  изведнъж стана много непредсказуем, несигурен и трябваше да се полагат  усилия за оцеляването. А  когато те обхване темата за оцеляването, не можеш да мислиш за друго, освен за това, как да успееш.
Но към какво да се стремиш, ако темата за оцеляването я няма? Изведнъж се оказва така, че сякаш хората от поколението на 18 - 28 години са учени от своите родители как да живеят, водени от една оцеляваща стратегия, свързана с поставянето на цели, тяхното упорито преследване  и успешно реализиране. Това е било единствено правилното нещо през 90-те години на 20 век. Но когато животът е различен, когато обществото е по-задоволено и има по-висока степен на сигурност, тази стратегия изглежда излишна и мъчителна. Затова много хора от това поколение се съпротивляват на своите родители и техните възпитателни послания. Те не искат да правят това, което искат родителите им.
В същото време, обаче,  те не знаят какво ДРУГО да правят и това създава чувството за безсмислие и празнота. Сякаш се питат: "какво смислено да правя, след като кой знае какви проблеми и незадоволени потребности  нямам?"
В психологията се говори за "съботно-неделна невроза". Много хора в съвременния свят изпитват напрежение от това, че няма с какво да запълнят свободното си време. Някои се "справят " с тази задача, като през почивните дни се обръщат към алкохола, например. Други се невротизират и стоят в чувството за безсмислие.
Разбира се, има и много импулси у това поколение да стане света по-добро място за живеене. Имам предвид преди всичко екологичните теми, търсенето на повече социална справедлидост и др. но все пак основния двигател и мотиватор за действие, какъвто е борбата за оцеляване, вече не работи на пълни обороти.
Какво можете да направите лично вие? Идва ми наум едно упражнение или по-скоро тема за размисъл. Представете си, че получите следната информация: че до 30-тата си година на вас ще ви се съберат точно три месеца, в които да правите нещо, към което ви тегли сърцето и което е смислено за вас. През останалото време ще правите неща, които са свързани със следване на рутината: работа, образование, задължения в семейството, безсмислено шляене, удовлетворяване на чужда воля. Но тези три  месеца са ви дадени наведнъж някъде по средата на този период от сега до 30 години. Имате време да се подготвите.
Какво бихте правили през тези интензивни, наситени със смисъл три месеца?

Последна редакция: ср, 08 юли 2020, 20:22 от Людмил Стефанов

# 443
  • Мнения: 997
Здравейте, отново! Имам въпрос за поведението на сина ми. Той е на 2г. и 9 месеца сега. Миналата година по това време започна да драска и скубе децата. Преди това винаги е бил много внимателен и дружелюбен. Първият път, когато го направи, бяхме на гости в Англия. Отидохме в един детски център и там посегна към едно момиченце. След като се върнахме, продължихме да си ходим на площадката, където се събирахме всеки ден с майки от квартала. Там има и пясъчник. Започна да хвърля пясък, да скубе, да драска само непознати деца. След това започна и с познатите му. Говорихме тогава непрекъснато, макар че беше малък.  Може би е важно и да отбележа, че децата, които е нападал, не са му пречели. Просто в някакъв момент нещо явно му хрумва и драска. Беше голям стрес непрекъснато да съм нащрек дали няма да нападне някого, но пък се успокоявах, че е от възрастта и ще мине.  Така и стана, незабелязано просто отмина. До днес, когато бяхме на същата площадка, в пясъчника. Дойде едно непознато детенце и той просто отиде и го ритна. След известно време се затича към него и го оскуба. Притеснявам се, че ще започне отново, а вече е голям. Разбира всичко, но и често ми прави напук. Не знам дали и самото място не го провокира, някак му върна спомените от миналата година може би, защото днес се бяха събрали деца, с които вече не се виждаме често, но миналата година играеха заедно. Чудя се дали не е това и защото май престана да се държи така, когато спряхме да ходим там.  Говорихме, казах му, че само бебетата правят така, защото не могат да говорят и да обяснят какво искат. Питах го дали не го е страх, дали не е искал просто да му обърнем внимание. Никога с нищо не го плаша, но в тези случаи му казвам, че другите няма да искат да играят с него, ако прави така, защото наистина си е така.Иначе след изолацията даже стана доста срамежлив, не искаше да играе много с други деца. Сега се виждат всеки ден с някои дечица и общуват по техен си начин, макар че той пак не е много социален, добре му е и сам да си се люшка на люлка.  Не знам какво да правя, понякога имам чувството, че колкото повече го фокусирам върху нещо, той го прави нарочно още повече. Например вкъщи непрекъснато разлива вода и други неща. Ако види някъде чаша, тича да я обърне. Преди си бъркаше в акото, миналата година. Но и това отмина, онзи ден пак го направи, но се надявам, че няма да се повтори повече. Опитвам се да съм спокойна, но признавам, че понякога викам. Чела съм, че е добре да се извиним на дететето в такъв случай и го правя. Моля Ви, дайте съвет как да се справим със ситуацията. Коментарите и подходът Ви много ми допадат и се надявам на отговор! Благодаря!

Имам два въпроса и две препоръки:
- какво се случи миналата година по това време?
- с какво интуитивно свързвате поведението на детето си?
- добре е да потърсите консултация с професионалисти;
- съвсем категорично смятам, че НЕ Е ДОБРЕ ДА СЕ ИЗВИНЯВАТЕ НА ДЕТЕТО СИ. Така заставате в по-ниска позиция от него и му стоварвате на главата да се справя с чувствата на една "виновна" майка. Виновната майка е като дете. Тя е загубила своята големина. И детето ѝ трябва да се грижи за нея и да я утешава. Това е твърде много за едно дете, независимо дали е на три или тридесет години. Така сякаш майката става малка, а детето голямо. Изкуствено уголеменото дете става нервно, аротантно и трудно управляемо. То не знае какво да прави с тежестта, която му е сложена на гърба. Вижте колко е странно: той си рови в изпражненията, бута чаши, е вие му се извинявате, че му се карате. Той как да разбере кое е грешно и кое - не. В крайна сметка това да накараш майка ти да ти се извинява е толкова съблазнително!
Дори и при най-голямото прегрешение на майката, едно "съжалявам" е достатъчно. Но рядко!

# 444
  • Мнения: 290
Здравейте, отново! Имам въпрос за поведението на сина ми. Той е на 2г. и 9 месеца сега. Миналата година по това време започна да драска и скубе децата. Преди това винаги е бил много внимателен и дружелюбен. Първият път, когато го направи, бяхме на гости в Англия. Отидохме в един детски център и там посегна към едно момиченце. След като се върнахме, продължихме да си ходим на площадката, където се събирахме всеки ден с майки от квартала. Там има и пясъчник. Започна да хвърля пясък, да скубе, да драска само непознати деца. След това започна и с познатите му. Говорихме тогава непрекъснато, макар че беше малък.  Може би е важно и да отбележа, че децата, които е нападал, не са му пречели. Просто в някакъв момент нещо явно му хрумва и драска. Беше голям стрес непрекъснато да съм нащрек дали няма да нападне някого, но пък се успокоявах, че е от възрастта и ще мине.  Така и стана, незабелязано просто отмина. До днес, когато бяхме на същата площадка, в пясъчника. Дойде едно непознато детенце и той просто отиде и го ритна. След известно време се затича към него и го оскуба. Притеснявам се, че ще започне отново, а вече е голям. Разбира всичко, но и често ми прави напук. Не знам дали и самото място не го провокира, някак му върна спомените от миналата година може би, защото днес се бяха събрали деца, с които вече не се виждаме често, но миналата година играеха заедно. Чудя се дали не е това и защото май престана да се държи така, когато спряхме да ходим там.  Говорихме, казах му, че само бебетата правят така, защото не могат да говорят и да обяснят какво искат. Питах го дали не го е страх, дали не е искал просто да му обърнем внимание. Никога с нищо не го плаша, но в тези случаи му казвам, че другите няма да искат да играят с него, ако прави така, защото наистина си е така.Иначе след изолацията даже стана доста срамежлив, не искаше да играе много с други деца. Сега се виждат всеки ден с някои дечица и общуват по техен си начин, макар че той пак не е много социален, добре му е и сам да си се люшка на люлка.  Не знам какво да правя, понякога имам чувството, че колкото повече го фокусирам върху нещо, той го прави нарочно още повече. Например вкъщи непрекъснато разлива вода и други неща. Ако види някъде чаша, тича да я обърне. Преди си бъркаше в акото, миналата година. Но и това отмина, онзи ден пак го направи, но се надявам, че няма да се повтори повече. Опитвам се да съм спокойна, но признавам, че понякога викам. Чела съм, че е добре да се извиним на дететето в такъв случай и го правя. Моля Ви, дайте съвет как да се справим със ситуацията. Коментарите и подходът Ви много ми допадат и се надявам на отговор! Благодаря!

Имам два въпроса и две препоръки:
- какво се случи миналата година по това време?
- с какво интуитивно свързвате поведението на детето си?
- добре е да потърсите консултация с професионалисти;
- съвсем категорично смятам, че НЕ Е ДОБРЕ ДА СЕ ИЗВИНЯВАТЕ НА ДЕТЕТО СИ. Така заставате в по-ниска позиция от него и му стоварвате на главата да се справя с чувствата на една "виновна" майка. Виновната майка е като дете. Тя е загубила своята големина. И детето ѝ трябва да се грижи за нея и да я утешава. Това е твърде много за едно дете, независимо дали е на три или тридесет години. Така сякаш майката става малка, а детето голямо. Изкуствено уголеменото дете става нервно, аротантно и трудно управляемо. То не знае какво да прави с тежестта, която му е сложена на гърба. Вижте колко е странно: той си рови в изпражненията, бута чаши, е вие му се извинявате, че му се карате. Той как да разбере кое е грешно и кое - не. В крайна сметка това да накараш майка ти да ти се извинява е толкова съблазнително!
Дори и при най-голямото прегрешение на майката, едно "съжалявам" е достатъчно. Но рядко!
Благодаря за отговора! Ще приема препоръката Ви за извиненията, има логика. Наистина нямам някакъв спомен да се е случило нещо специално, когато е започнал да се държи така. Пътуването беше нещо различно за него, бяхме на гости на сестра ми. Интуитивно смятам, че първоначално подобни прояви започват по не знам каква причина, но продължават, защото сякаш търси внимание, знае, че ще се ядосам, че не е правилно, някак напук. За професионална консултация в тази епидемия мисля, че ще отложим. И все пак имате ли някакво предположение или някакви идеи какво може да се направи?

# 445
  • Мнения: 4
Здравейте,

ще е интересно да публикувате текста за това как брачният подпис се отразява на взаимоотношенията на двойката Simple Smile

# 446
  • Мнения: 2
Здравейте Людмил Стефанов. Чета с интерес темата и ви благодаря за времето, което отделяте.

Какво може да ме посъветвате, за да променя отношението, което имам към съпруга ми? Забелязвам, че през годините все повече започвам да копирам поведението на майка ми към баща ми, съотнесено към мъжа ми.
Разсъждавала съм на темата и имам подозрения защо го прехвърлям, но не ми е приятно, когато стана критична и негативна към него. Искам да престана, но понякога не се усещам и отново тръгвам в посока да го коригирам и “превъзпитавам”.

Живеем в апартамент на родителите ми, което най-вероятно оказва влияние. Там сме с ясна договорка, че не е завинаги. Не ни напомнят, нито си позволяват да идват и да се държат сякаш са си у тях. Т.е имаме пълна самостоятелност и независимост.

Майка ми е доста властна, страшно отговорна, комуникативна, дейна, имаща самочувствие и добре поддържана жена. Но и е емоционална, дори ранима, сърцата и поставяща на първо място семейство и дома. Тя поддържа традициите и винаги е насреща за каквато и да е помощ. Баща ми от друга страна е високо интелигентен, интроверт, с вкус към качеството, проучва и анализира всичко и избира най-доброто, взискателен, с отговорна, стресова управленска позиция и високи доходи. Винаги е бил близък с нас и грижовен като баща. Мрази безмислени разговори и не се интересува от живота на хората, може да е доста прям, груб, краен и несъобразителен в изказванията си. Работата му изисква да е дълги периоди извън страната и  има периоди на  бохемство и да си живее живота както си знае той. С мъжът ми се разбират отлично и имат сходни интереси и разбирания за света.
 
Мъжът ми е по-малък от мен и е общителен, решителен, добър, откровен, консервативен и забавен, държи на семейството и приятелите си. Обожава ме, и ако му кажа нещо, ще го направи, но понякога няма усещане или действа егоистично. След сдърпване и обясняване от моя страна, схваща и се поправя.
Имаме малко дете и е грижовен към него.

Проблемът ми е, че често търся неговите негативни страни и искам да го поправя. Карам му се как говори или как се държи, ядосвам се, когато не премисля ситуацията, а действа първосигнално. Примерна ситуация: да изговаря правилно думите, защото детето ще го повтаря. Да не прекъсва друг човек в разговор, да не блъска врати и да се съобразява. Да ми помага повече вкъщи и за детето.

Усещам, че колкото и да искам да се оставя той да е водещ, просто не мога и винаги съм на тръни, особено в среда с повече хора и не мога да се отпусна или да спре да ми пука. Ядосвам се, когато позволява на приятелите му да се шегуват с него и да им е на прицел. Чувствам се сякаш го подценяват и че не го приемат насериозно. В същото време се удивлявам и го уважавам за това, че той може да държи на шеги и да не го сломят, както и че издържа на всичките ми критики и изисквания. Никога не ми отвръща с лошо, имало е само подмятания “Ако аз започна да те критикувам, дали ще ти е приятно? И ти имаш качества и навици, които не са ми приятни, но те приемам такава, каквато си и те обичам”.

Предполагам, че всичко това се корени в моя страх, че нещата ще рухнат,  ако не ги контролирам, както и че от малка съм се стремяла всичко да е перфектно и да са доволни близките от мен. Трудно понасям критики, към родителите ми съм в ролята на медиатор в техните спорове, за приятелите - съветник и винаги разглеждам ситуацията през различни гледни точки. Старая се всички страни да са доволни, дори това да е в мой ущърб. Както и съм доста снизходителна към останалите и им прощавам или имам обяснение защо действат така, докато към мъжа ми съм изискваща.

Той не се грижи за себе си и не мисли за бъдещето в дългосрочен план. Гледа да се наслаждава на живота и да ги угажда. Имали сме и спорове, че ако няма някакъв контрол лесно може да залитне към зависимости. Има тенденция да яде повече и да пие повече. Но няма “алкохолишки изпълнения” за сега. Но за него не е проблем да се пие често. Опитвам се да му обясня, че алкохолизмът се отключва след години и че няма връщане назад. Семейството му са изцяло против алкохола(и може би това играе роля за неговите действия), а моят и неговият дядо са починали заради алкохолизъм и цироза.
Баща ми пие често и двамата като се съберат остават сами и си говорят и пият вечерта. Сближава ги и това, че баща ми е останал без баща като малък, а мъжът ми общо взето има фиктивна бащина фигура, което най-вероятно дава и отражение за пиенето.
Освен това след тежък ден или напрежение, си налива чаша-две вино или твърд алкохол и му говоря, че това е проблем, че алкохолът е средството му за успокоение и щом му е необходим за стандартен дневен стрес, какво ще стане при по-голяма травма като загуба на работа/близък.

Като допълнение аз съм сериозна, резервирана, затворена, нерешителна, вглъбена в мислите, трудно допускам хора покрай мен. Работохолик. Толерантна към света, разбираща и помагаща, близките ми споделят изключително лични неща и разчитат, че ще запазя тайните им и няма да подходя критично. Спазвам правилата и имам моменти, когато ми идва всичко в повече и спира да ми пука и тогава се затварям още повече или отивам някъде надалеч или излизам вечерта и гледам да живея на макс, без крайности. Не се чувствам на място в повечето ситуации, но не го показвам. Предпочитам да няма хора покрай мен, освен най-близките ми и си мисля, че съм доста странна. Изключително трудно ми е да водя ежедневни разговори и ме вълнуват дълбоки теми.
Пулсът ми и сега се повишава при идеята, че ще публикувам толкова лична информация, макар и зад потребителско име. Сякаш разкривам душата си пред целия свят и усещам напрежение и болка между гърдите.

# 447
  • Мнения: X
Здравейте, благодаря ви за отговора! Благодаря ви и за упражнението, което ми предложихте, наистина ми даде тема за размисъл. Все още не успявам да си отговоря напълно на този въпрос, но мисля че имам някакъв напредък. Стъпката, която предприех днес е да си направя списък с нещата, които много искам да направя и неща, които винаги тайно съм обичала, но ме е било срам, защото 'Какво ще си кажат сега хората, ако направя това?'.  Другото нещо, което днес ми се появи в ума като идея са стажовете, дори и да са доброволчески. За мен ще е прекрасно, ако вечер преди да заспя знам, че съм помогнала живота на някой да стане по-добър. Когато си задам въпроса 'Какво би изпълнило живота ми със смисъл?' отговора е 'Когато знам, че съм помогнала на някого, тогава ще се чувствам най-полезна'.
Нещото, което може би най-много ме плаши е отговорността и сериозността на голяма част от професиите. Не мога да се възприема като достатъчно сериозен човек, защото постоянно се смея, гледам все да правя смешки на хората, да им разказвам вицове и т.н. Иначе когато направя някаква грешка спокойно мога да си я призная и да кажа  'Да сгреших в еди си какво, но осъзнавам грешката си, не казвам че няма да се повтори, но ако това стане вече ще е осъзнато и надявам се да си е струвало'.

# 448
  • Мнения: 997
Здравейте, благодаря ви за отговора! Благодаря ви и за упражнението, което ми предложихте, наистина ми даде тема за размисъл. Все още не успявам да си отговоря напълно на този въпрос, но мисля че имам някакъв напредък. Стъпката, която предприех днес е да си направя списък с нещата, които много искам да направя и неща, които винаги тайно съм обичала, но ме е било срам, защото 'Какво ще си кажат сега хората, ако направя това?'.  Другото нещо, което днес ми се появи в ума като идея са стажовете, дори и да са доброволчески. За мен ще е прекрасно, ако вечер преди да заспя знам, че съм помогнала живота на някой да стане по-добър. Когато си задам въпроса 'Какво би изпълнило живота ми със смисъл?' отговора е 'Когато знам, че съм помогнала на някого, тогава ще се чувствам най-полезна'.
Нещото, което може би най-много ме плаши е отговорността и сериозността на голяма част от професиите. Не мога да се възприема като достатъчно сериозен човек, защото постоянно се смея, гледам все да правя смешки на хората, да им разказвам вицове и т.н. Иначе когато направя някаква грешка спокойно мога да си я призная и да кажа  'Да сгреших в еди си какво, но осъзнавам грешката си, не казвам че няма да се повтори, но ако това стане вече ще е осъзнато и надявам се да си е струвало'.
Здравейте!
Пишете, че си забранявате нещата, които тайно обичате, защото си мислите "какво ще кажат хората?". В предишното си писмо пишехте отново за блокиращото въздействие, което имат "очакванията на хората".
Тук възниква един въпрос: кои точно са "хората"? Защото такъв цялостен субект като "хората" или "обществото" не съществува. Това са абстрактни образи, измислени от нас самите, които стоят в нашата глава и подкрепят собствената ни нерешителност да бъдем самите себе си.
Защо са ни нужни тези измислени авторитети, тези измислени образи? Защото си е страшно да бъдеш себе си. Ако бъдеш себе си, тогава ти стоиш сам зад собствените си действия и избори в живота и не можеш за нищо да се оправдаеш, че си го направил така, защото си се съобразил с "обществото",  с  "хората" или с който и да е друг.
Вие самата сте написали, че ви плаши отговорността, която стои в много професии... Това, което ме озадачава, е че слагате знак за равенство между отговорността и сериозността, с отказа от забавление. Мисля, че няма нищо по-смешно от това да си сериозен. Поне в моята работа съм се убедил, че има място за смях във всички сериозни ситуации. И смехът е един от най-мощните двигатели, които ни движат напред и държат на повърхността.
Поздрави1

# 449
  • Мнения: 997
Здравейте Людмил Стефанов. Чета с интерес темата и ви благодаря за времето, което отделяте.

Какво може да ме посъветвате, за да променя отношението, което имам към съпруга ми? Забелязвам, че през годините все повече започвам да копирам поведението на майка ми към баща ми, съотнесено към мъжа ми.
Разсъждавала съм на темата и имам подозрения защо го прехвърлям, но не ми е приятно, когато стана критична и негативна към него. Искам да престана, но понякога не се усещам и отново тръгвам в посока да го коригирам и “превъзпитавам”.

Живеем в апартамент на родителите ми, което най-вероятно оказва влияние. Там сме с ясна договорка, че не е завинаги. Не ни напомнят, нито си позволяват да идват и да се държат сякаш са си у тях. Т.е имаме пълна самостоятелност и независимост.

Майка ми е доста властна, страшно отговорна, комуникативна, дейна, имаща самочувствие и добре поддържана жена. Но и е емоционална, дори ранима, сърцата и поставяща на първо място семейство и дома. Тя поддържа традициите и винаги е насреща за каквато и да е помощ. Баща ми от друга страна е високо интелигентен, интроверт, с вкус към качеството, проучва и анализира всичко и избира най-доброто, взискателен, с отговорна, стресова управленска позиция и високи доходи. Винаги е бил близък с нас и грижовен като баща. Мрази безмислени разговори и не се интересува от живота на хората, може да е доста прям, груб, краен и несъобразителен в изказванията си. Работата му изисква да е дълги периоди извън страната и  има периоди на  бохемство и да си живее живота както си знае той. С мъжът ми се разбират отлично и имат сходни интереси и разбирания за света.
 
Мъжът ми е по-малък от мен и е общителен, решителен, добър, откровен, консервативен и забавен, държи на семейството и приятелите си. Обожава ме, и ако му кажа нещо, ще го направи, но понякога няма усещане или действа егоистично. След сдърпване и обясняване от моя страна, схваща и се поправя.
Имаме малко дете и е грижовен към него.

Проблемът ми е, че често търся неговите негативни страни и искам да го поправя. Карам му се как говори или как се държи, ядосвам се, когато не премисля ситуацията, а действа първосигнално. Примерна ситуация: да изговаря правилно думите, защото детето ще го повтаря. Да не прекъсва друг човек в разговор, да не блъска врати и да се съобразява. Да ми помага повече вкъщи и за детето.

Усещам, че колкото и да искам да се оставя той да е водещ, просто не мога и винаги съм на тръни, особено в среда с повече хора и не мога да се отпусна или да спре да ми пука. Ядосвам се, когато позволява на приятелите му да се шегуват с него и да им е на прицел. Чувствам се сякаш го подценяват и че не го приемат насериозно. В същото време се удивлявам и го уважавам за това, че той може да държи на шеги и да не го сломят, както и че издържа на всичките ми критики и изисквания. Никога не ми отвръща с лошо, имало е само подмятания “Ако аз започна да те критикувам, дали ще ти е приятно? И ти имаш качества и навици, които не са ми приятни, но те приемам такава, каквато си и те обичам”.

Предполагам, че всичко това се корени в моя страх, че нещата ще рухнат,  ако не ги контролирам, както и че от малка съм се стремяла всичко да е перфектно и да са доволни близките от мен. Трудно понасям критики, към родителите ми съм в ролята на медиатор в техните спорове, за приятелите - съветник и винаги разглеждам ситуацията през различни гледни точки. Старая се всички страни да са доволни, дори това да е в мой ущърб. Както и съм доста снизходителна към останалите и им прощавам или имам обяснение защо действат така, докато към мъжа ми съм изискваща.

Той не се грижи за себе си и не мисли за бъдещето в дългосрочен план. Гледа да се наслаждава на живота и да ги угажда. Имали сме и спорове, че ако няма някакъв контрол лесно може да залитне към зависимости. Има тенденция да яде повече и да пие повече. Но няма “алкохолишки изпълнения” за сега. Но за него не е проблем да се пие често. Опитвам се да му обясня, че алкохолизмът се отключва след години и че няма връщане назад. Семейството му са изцяло против алкохола(и може би това играе роля за неговите действия), а моят и неговият дядо са починали заради алкохолизъм и цироза.
Баща ми пие често и двамата като се съберат остават сами и си говорят и пият вечерта. Сближава ги и това, че баща ми е останал без баща като малък, а мъжът ми общо взето има фиктивна бащина фигура, което най-вероятно дава и отражение за пиенето.
Освен това след тежък ден или напрежение, си налива чаша-две вино или твърд алкохол и му говоря, че това е проблем, че алкохолът е средството му за успокоение и щом му е необходим за стандартен дневен стрес, какво ще стане при по-голяма травма като загуба на работа/близък.

Като допълнение аз съм сериозна, резервирана, затворена, нерешителна, вглъбена в мислите, трудно допускам хора покрай мен. Работохолик. Толерантна към света, разбираща и помагаща, близките ми споделят изключително лични неща и разчитат, че ще запазя тайните им и няма да подходя критично. Спазвам правилата и имам моменти, когато ми идва всичко в повече и спира да ми пука и тогава се затварям още повече или отивам някъде надалеч или излизам вечерта и гледам да живея на макс, без крайности. Не се чувствам на място в повечето ситуации, но не го показвам. Предпочитам да няма хора покрай мен, освен най-близките ми и си мисля, че съм доста странна. Изключително трудно ми е да водя ежедневни разговори и ме вълнуват дълбоки теми.
Пулсът ми и сега се повишава при идеята, че ще публикувам толкова лична информация, макар и зад потребителско име. Сякаш разкривам душата си пред целия свят и усещам напрежение и болка между гърдите.

Здравейте!
 Направи ми впечатление, че казвате за партньора си, че е по-малък от вас, имайки предвид това, че е по-млад. Давам си сметка, че за една да жена признанието, че някой е по-млад може би оставя някакъв горчив вкус в устата, но все пак ми изглежда показателно, че го наричате по-малък. Това може би отразява усещането за баланс във вашите отношения. Сякаш вие сте човекът, който дава повече, участва по-силно, вкарва повече активност. И на всичкото отгоре осигурява и мястото, на което семейството живее чрез недвижимо имущество, което притежава от своето родителско семейство. Липсата на баланс и усещането, че единият дава повече, а другият по-малко, по принцип е основният източник на напрежение в партньорските двойки. Негодува този, който дава повече, но същевременно  този, който получава повече, се чувства  в някаква степен непълноценен и също негодува.
Имам чувството, че тази тема отразява вашата лична потребност да сте по-активната, повече даващата, по-голямата. Но това намалява потенциала на вашата връзка и затова ви казвам една моя любима фраза: "Крачка назад!". Крачката назад осигурява повече поле за изява на партньора във всяко едно отношение, дава му възможност и той да е "голям". В тази връзка имам и догадката, че когато се ядосвате на приятелите му, че не го взимат на сериозно, това отразява вътрешната ви истина, че вие самата не го взимате достатълно насериозно. А все пак говорим за бащата на детето ви!  Така че - още веднъж:"Крачка назад!"
НО вие казвате, че това ви е много трудно, защото сте видели модела на жена, превзела властта, от майка си. И се питате как да прекратите влиянието на майка си. Истината е, че колкото повече се опитвате да се дистанцирате от модела на майка си, толкова повече затъвате в него. Ако се самоубеждавате да се откажете от  сигурността и контрола, които получавате от следването на този модел, това ви вкарва в чувството за безпокойство.
Според мен има само един начин човек да се дистанцира постепенно от  майка си. И той е, като я приеме. За целта можете да правите  следното упражнение: винаги, когато се уловите, че правите забележки за щяло и нещяло и контролирате съпруга си, си представяйте, че майка ви е плътно зад гърба ви. Във всеки такъв момент вие спирате за миг, обръщате се мислено към майка си, усмихвате ѝ се и ѝ казвате: "Мамо, обичам те!"
Осъзнавайте тези моменти и си правете това упражнение. Така - постепенно - ще омекнете.
Поздрави!

Последна редакция: пт, 10 юли 2020, 20:15 от Людмил Стефанов

Общи условия

Активация на акаунт