Онлайн консултации с Людмил Стефанов - психолог и психотерапевт

Здравейте,пиша Ви,за да ми помогнете с насоки как да се справя с хипохондрия, отключила се след тежко преживяване на смъртта на близък човек!Преди това не съм имала проблем,но като видях как всичко се развива за два месеца и нещо се преобърна в мен и моите виждания за живота и смъртта.Пречи ми да живея нормално,страх ме е за моите близки и за мен,опитвам се да го превъзмогна,но всяко неразположение го свързвам с най-лошото...Не съм споделяла с никого, но вътрешно се измъчвам от много време. Не искам да съм такава, искам да живея и мисля както преди,но как да го преодолея...

Здравейте г-н Стефанов,
Как бихте коментирали следния проблем.
Съпругът ми има склонност да трупа вещи . Много трудно хвърля каквото и да е ,  и  това често е ставало повод за караници в семейството.  Давам пример - дрехи от 20 - 30 год . , които никога повече няма да облече ,  стари шапки , колани , абсолютно ненужни прахосъбирачки със същата давност- сувенири , стари подаръци . Нищо не се хвърля. Пази  вещи  ,  които дори не предполагате , че могат да се пазят .
Категорично не признава да има проблем и според него всяко нещо което пази може да влезе в употреба , рано или късно.
Аз пък съм малко на другата крайност , не понасям  да съм затрупана с вещи , да има много сувенири и украса . Обичам всичко да е подредено , прибрано и да няма натурии  .
Напоследък това стана сериозен проблем между нас и не знам как да подходя .

Здравейте, д-р Стефанов,

На първо място благодаря за страхотната тема, научих много от нея.

Аз от известно време имам проблем в отношенията си с родителите ми. Накратко - още от дете не се чувствам като тях и сестра ми - било то характер, държание, отношения с околните.. всичко. Това ми чувство се засили изключително много след раждането на сина ми, и още повече наскоро след като и сестра ми роди своята дъщеричка. Тежи ми да гледам как тя страхотно се разбира с тях, а аз някак по принуда провеждам дори кратък разговор. Някак си нямам какво да им кажа, не чувствам да ме разбират. Те и като че ли се интересуват изключително от себе си и сестра ми, например наскоро се замислих, че нито майка ми, нито баща ми почти година не се сетиха да попитат как върви образованието ми (завърших второ висше образование, беше ми трудно с малко дете, изпити и всичко). Много навътре приех коментар на баща ми, който беше изречен от него неведнъж относно желанието ни да имаме повече от 2 деца с мъжа ми. Всеки път много рязко и бурно показва позицията си как няма смисъл от повече от едно дете и че "който има дете трябва да си го гледа". Това адски ни засегна с мъжа ми, тъй като ние сами отглеждаме детето си - малкия ходи на гости на бабите и дядовците си в Неделя (редуваме семействата) единствено и само защото ние като родители искаме детето ни да прекарва време с родителите ни и да има тази хубава връзка с тях, каквато и ние самите сме имали. Казвали сме на баща ми неведнъж, че това е и причината да го водим, не защото не искаме да го гледаме, нямаме възможност, имаме работа и тн.. Истината е, че с този си коментар, аз някак си вътрешно се замислих, че може би като второ тяхно дете не съм била желана. След това се върнах в спомените си и си обърнах внимание как и на сестра ми винаги като че ли са отделяли повече внимание. Не ме разбирайте погрешно - имам добри хора за родители, не целя да се оплаквам, не искам и да правя сравнения със сестра ми по този начин, но пък ми направи впечатление, че точно това са спомените ми. За момента си мисля, че просто отношенията и възгледите на родителите ми много съвпадат с тези на семейството на сестра ми и затова се разбират така добре. Прави ми впечатление, че и родителите ми някак ценят времето на сестра ми и зет ми много повече - вечно моето семейство се съобразява с тях и техните планове (например когато искаме да се съберем всички заедно на празник или подобен повод). В същото време, ако да речем аз кажа "Не, ние тогава не можем" бивам обсипана с думи, каращи ме да чувствам огромна вина, че отстоявам себе си и моите планове. Заради всички тези причини, които често обмислям, много често просто не искам да ходя при тях. Не зная как да постъпя, как да запазя добри отношения с тях без непрестанно да мисля колко различна се чувствам..
Ще се радвам на Вашето мнение и коментар.
Поздрави!

Здравейте, г-н Стефанов,

С оглед поста Ви за това защо много хубаво не е хубаво, си дадох сметка, че подсъзнателно искам да съм жертва и съм привлечена към това да изживявам неприятни ситуации. Много често се замислям как се чувстват хората с тежка съдба, например болни, много пълни, много бедни, изгубили близки и т.н. Това може да прилича на хубавото качество емпатия, но мисля, че преминава в нещо не много нормално.
Ще дам пример - имах проблеми с документите за майчинство и след като ми казаха, че ще ги оправят, някак без да искам почувствах, че не искам да се оправят, ами искам да изживя каква би била тази ужасна ситуация да си по майчинство с бебе и да нямаш доход. Съответно оправянето на проблема се забави с още няколко месеца, като при корекцията не бях объркала нищо, но явно с това желание съм привлякла отново объркване, този път беше по грешка на служителите на НОИ.
В общи линии си дадох сметка, че имам няколко мисловни модела в главата си. Единият е: Трябва да има успешни и неуспешни хора, няма как всички да са успешни. И ако аз съм успешна, някъде там има някой неуспешен, който страда, за това предпочитам аз да заема ролята на неуспешната и да страдам аз. Втори мисловен модел: Ясно е, че всички се възхищават на успешните, красивите, талантливите, тези които с лекота успяват да са добри в работата си, да печелят пари, приятели, обожатели. Но тези, които не успяват, не заслужават ли и те любов и приемане? Някак искам постоянно да съм в процес на старание да постигна нещо: да се науча да шофирам добре, да отслабна. Обаче да ми е трудно, да не успявам и някой постоянно да ме утешава с думите: "Няма проблем, ти се стараеш, не се получава, но ти се стараеш, един ден ще се получи.". Обаче работата е там, че не искам да се получава. Не искам да ми се възхищават, за дето съм добра в нещо, ами искам да ми съчувстват, когато се мъча и не успявам. Същевременно не искам и да ми кажат: "Откажи се, приемаме те, каквато си", ами искам постоянно да съм в процеса на опитване, неуспех,съчувствие, и окуражаване. И третият мисловен модел е нещо подобно разбира се на другите, един вид: Ако си успешен и добър в нещо, ти е много лесно. Но как живеят хората, които например са дебели и не могат да отслабнат, които не са добри в нищо и печелят много малко пари? Как приемат себе си тези хора? Защото има доста такива хора, може би неоткрили истинските си таланти, но познавам доста хора, които нямат успех в нищо. И сякаш заставям себе си да приемам неуспехите си. Не да се стегна и да успея в това, което искам, ами да приема неуспеха си.
До някъде може би това са хубави качества, продиктувани от емпатия, но те ме карат да се самосаботирам. Естествено, първото предположение е, че се свързвам с майка ми и баща ми, които са от точно тези неуспешни хора. Но какво следва след това осъзнаване? Как мога да се преборя с това нещо и да престана да го правя, имате ли предложения?
Благодаря много за всичко, което правите!

P.S. След като написах поста се сетих някои неща, които мисля, че е важно да добавя. Давам си сметка, че искам да съм в този процес на неуспех и съчувствие, защото искам някой да е с мен в страданието ми. А не просто да прекратим неуспешните опити. И искам да съм неуспешна, за да може когато някой ми се оплаква, да му кажа: "Разбирам те и при мен е така.". Искам да се свързвам с хората през страданието, защото битува разбирането, че едва ли не едно приятелство или въобще каквато и да било връзка са истински, когато хората са заедно в страданието. А ако се веселят заедно това е едва ли не несериозно и фалшиво.
Как мога да преодеоля тези убеждения? Благодаря!

Здравейте, уважаеми г-н Стефанов.
През изминалия уикенд изживяхме кошмар. Моля за мнението Ви дали сме реагирали адекватно и за съвети как да процедираме занапред.
Имаме две деца: дъщеря на 22г. и син на 15г. Говорили сме с двамата за вредите от алкохол, наркотици, цигари и вредни субстанции. До петък сме нямали поводи за тревога. Децата ни са умни, ученолюбиви и съвестни. В петък синът ми звъннна да ме пита дали го пускам на рожден ден на дете от съседен клас, на който са канени и три от най-добрите му приятели, които живеят в близост до нашия блок. Каза, че бащата на едното момче ще ги закара, а на другото ще ги прибере. Рождения ден щял да се проведе от 18,30ч. в пицария на центъра. Пуснах го - до сега всички рождени дни, на които е ходил са се провеждали културно - пица, безакохолно, игри в присъствието на родители на рожденика. Предложих му, ако се наложи да ги прибираме ние да ни звънне до 21ч. Стана 21,30-22ч. не се прибра. Звънях му - не вдига и малко след това ми звънна майката на единия приятел, за да ми каже, че сина ни паднал, счупил си зъб и с линейка го откарали в болница. В болницата се оказа, че е бил пиян и е припаднал. На другия ден след разговор с децата и майката на рожденика се оказа, че майката предложила на детето си да му наеме същата зала за рождения му ден на 12 май и да му организира парти, на което да присъства и тя, но младежа отказал. Идеята обаче явно му харесала и в рамките на 20 дни със съдействието на по-големия брат на свой приятел е наел залата, купил водка, балони с райски газ и наргиле.
Нашите 4-ма младежи ги закара около 19ч. бащата на единия, но не е влязал вътре. Оказало се, че няма нищо друго, освен водка и вода. Нямало нищо за ядене и никакви пълнолетни хора. Рожденика решил, че ще поръча по-късно да им занесат няколко пици, но това така и не се случило. Нашите хлапета уж не пушили наргиле и не дишали от балоните с газ, но пили водка и така или иначе са дишали възуха в залата. Синът ми си е вкъщи вече и се чувства добре - съжалява, извинява се. Говорихме му много в събота, неделя и днес. Събрахме 4-мата младежи и родителите. Надяваме се да са си научили урока. За да го предпазим сина ни от него самия решихме, че поне 1 година няма да го пускаме на никакви рождени дни. Казахме, му, че не трябва да употребява твърд алкохол, цигари, наргилета, докато навърши пълнолетие, а завинаги да избягва наркотици и странни вещества. Рожденика е по-далечен негов приятел и го посъветвахме да се дистанцира от него. Говорихме му спокойно, без крясъци, бой и ексцесии. Страхувах се, ако го навикаме и накажем строго да не го отдалечим от нас и да спре да ни споделя. Ужасявам се от факта, че ако реши може да злоупотреби и в рамките на следобедните часове от 14ч. до 18ч, докато се върна от работа да направи някаква глупост пак. Помолих агитката да се грижат един за друг и ако видят, че един от тях залита в грешна посока другите да го спират. Много се надявам да са се осъзнали. Какво друго можем да направим, за да има по-добър ефект? Питах го дали иска консултация с психолог, но той категорично отказа.
Благодаря Ви предварително за отговора!
Желая Ви приятен следобед!

Здравейте, г-н Стефанов,
имам нужда от помощ за голямото ни дете, което е на 6 години и половина.
До сега вярвах, че четенето на книги за възпитание на децата, че личните примери около нас и инстинктът ми като родител са достатъчни да възпитавам и отглеждам едно пълноценно дете... но усещам, че имам нужда от насоки, съвети и подкрепа.
Някъде по пътя до тук сигурно съм сбъркала, защото виждам, че моите методи не работят и не се справям. А понякога чувства и провал от своя страна.

С моя син трябва да поработим върху няколко неща... и ще ги систематизирам така:
1. Той е дете, което е захранено с всякакви храни...но в един момент (не мога да посоча кога се случи, може би към втората му година) отказва да яде каквите и да е било зеленчуци и плодове. С много зор успяваме да го накараме да опита нова храна: в повечето случай това са плодове и зеленчуци. Например яде само ябълки, банани и пъпеши, от зеленчуците това са: краставици, моркови и царевица. И с това се изчерпва менюто му.

Да кажем, че се примирихме с това. По-големия проблем е, че на него му става гадно като види на масата салата от домати, ягоди и тн. Например преди време имаше чушки пълнени с кайма и ориз, и докато махах чушката, защото той яде само каймата и ориза, той извърна глава и си запуши устата сякаш щеше да повърне всеки момент. Каза, че му е станало гадно. Преди година една от госпожите в градината, настояла той да опита прасковите и е повърнал там. Другото, което ме притеснява е, че той не смее да откаже на госпожата. За него думата на възрастен явно е закон. Разстройва се и може да се разплаче, но няма да откаже. Така се е случило и в градината. Въпреки отказа си, г-жата е настояла. Явно е хапнал парченце праскова и е повърнал веднага. Говориме си вкъщи много често, че той трябва да си отстоява позицията, когато не желае да направи нещо, но не съм сигурна дали има ефект. Забелязва се, че иска да откаже и му застава една буца в гърлото и не мога да изрече мислите си на глас. Това се случва винаги в разговор с възрастен човек. В момента в който той не получи нещо или не се вслушат в него, той се разстройва веднага и се разплаква....

2. Това е второто, върху което много бих искала да поработим. Неговата чувствителност и емоционалност. За дребни работи, той е готов да се разплаче, но не и да поговори с нас. Често се случва да не може да му се угоди на желанията и с нормален тон да му се обясни, че сега няма как да се получат нещата... сякаш не го разбира или отказва да разбере, запова да плаче веднага. Не е преиграване, нито симулация. Имам лични примери около себе си, знам горе долу за какво става въпрос. Неговото си е истинско страдание. Свива раменете на топка и откзва да чуе какво искаме да му кажем. Стигаме до момент, в който с баща му започваме да се ядосваме, че за пореден път той предпочита да се разплаче, вместо да поговори с нас. Изчерпаха ни се идеите за това как да реагираме в такива ситуации.
Най много ме притеснява, че от септември ще бъде в 1 клас и познавайки днешните деца, те ще го смачкат още повече. Той не може да тропне с крак и да каже това няма да стане така и така. Той ще избере да се разплаче. Искам да помогна за играждането на един уверен в себе си и със самочуствие човек. Защото нещата ми се изплъзват... не съм сигурна, че искам да чакам на "улицата да го научи на нещата от живота".
Ако има значение, аз съм била много тихо, плахо и затворено в себе си дете. Още нямам обяснение и отговори защо съм била такава. С времето както казват хората се поутраках и поучуках, но това се случи след 18-20 ми година. Искам сега да помогна на детето си да бъде по-смело в някои отношения. Да не се притеснява да каже нещо пред по-голям от него или да откаже нещо, което го карат да прави.

Благодаря Ви предварително!

Здравейте, д-р Стефанов. На 29 години съм, от няколко месеца имам връзка с бивш колега, който е на 42 години. Преди почти три години работихме в една и съща фирма. Той беше един от малкото хора, с които контактувах във фирмата тогава. Тогава той беше доста приказлив, харизматичен, мъжествен със самочувствие, ерген, свободен мъж. Отстрани погледнато ми изглеждаше като човек, който търси женско внимание, винаги шегувит, явно това е неговият начин, така да го нарека да сваля жените, като създава една приятна и шегувита обстановка. Още първите дни във фирмата забелязах, че ме гледа като хищник, с много голям интерес... може би като нова колежка съм предизвикала любопитството му и явно ме е виждал и като сексуален обект. Няколко пъти ми е правел някакви комплименти. Мнението ми за него беше, че е приятен събеседник, но сваляч. След 6 месеца напуснах, работа, не помня как си разменихме телефонните номера с въпросния колега и не след дълго започнахме да си пишем. В повечето случаи говореше за себе си, хвалеше се, че е спечелил някакви кокурси с проекти, по които работи и понякога е имало някаква закачка, явно е търсел внимание и е искам да се самоизтъкне, но аз не съм допускала нищо повече, защото някак си не ми беше приятно да имаме нещо повече от добро познанство. Може би ние жените като видим, че един човек си търси внимание и едва ли не ни сваля, го отблъскваме, защото знаем, какво търси. Пишехме през няколко месеца през годините, като последната година не бяхме писали. Въпреки, че го смятам за сваляч - женкар, който се пробва навсякъде имах и положително мнение за него, красив е, умен е, много шегувит, винаги има за какво да говори. В неговата компания е приятно, не може да се оклюмаш и да ти е скучно. Изглежда много пекан човек. Уважавах го, а и някак си останах с топли чувства към него, тъй като както вече казах, беше от малкото хора, с които говорех във фирмата. Преди 8 месеца се видяхме случайно и започнахме отново да си пишем и се уговорихме да се видим за една разходка. Излязохме, беше много приятно и се опита да ме целуне, при което аз бях в шок и реагирах доста бурно с отказ, защото го приемам като приятел, не можех изведнъж да си позволя такава близост с него. През ума ми веднага мина, че той просто се пробва и ако стане - стане.... Няколко пъти отказвах и накрая го целунах... Да ме пита някой защо... и може би понеже съм момиче и не съм повърхностна приех доста сериозно случилото се и започнах да го виждам като мъж, харесваше ми повече от преди. Исках да се виждаме. Предполагам, че за него не е било нищо сериозно, защото когато се виждахме предимно се целувахме и натиксахме и разбира се си говорихме много приятно. 42 годишен мъж изживяваше втора младост с 29 годишно момиче, така изглеждаше отстрани. Дори няколко пъти е казвал, че все едно е на 16... След 3-4 срещи разбира се вече искаше по-голяма близост... това което искат всички мъже. Казах му, че за мен е рано. Аз съм доста дълбок човек с много нежна и ранима душа... не мога така лесно да се отдам... Все пак ме заведе в квартирата си, пробвахме, от негова страна имаше проблем с неговите мъжки неща... при което много се притесни, помисли си, че повече няма да искам да се видим, но аз не бих прекъснала отношения с някого заради несполучлив опит за физическа близост. Подължихме да се виждаме, успокоявах го, защото много го беше срам. Казваше, че съм много мила проявявайки такова разбиране към него и търпение... Виждахме се, като през цялото време в цялата картинка аз не му вярвах, мислех, че се заглежда по други жени и че се сваля с тях, имаше нови млади колежки и си мислех как мен ме сваляше докато бях във фирмата и, че може би прави същото и сега... Един ден се оказа, че има профил в една от известните социални мрежи, за който не знаех, пълен с жени, които следва, които са 90% манекенки, силиконови жени с една дума атрактивни за мъжката аудитория... последвал е и страници само с голи жени... и под снимките и видеата им е слагал сърца и влюбени човечета... побеснях, много се обидих, а по-страшното е, че видях как е писал на момичета някакви налудничави неща, включително и на известна жена от българския екран неща, като например: "Колко си красивааа мале не издържам като те гледам. Моля те добави ме в приятели за да виждам снимките ти, хайде де моля те. Нека се запознаем и да се оженим това лято" ... и подобни за мен лично извратени неща... Бях в шок... Той се шокира като разбра, че съм видяла, тръгна да ме успокоява, да казва, че това не е нищо, не е кой зане какво за да реагирам така. Разплака се от срам, аз докато плача успокоявах и него. Честно казано и на мен са ми писали подобни хора в интернет и винаги съм мислела, че имат психически проблеми и веднага съм ги блокирала. Сега се оказва, че попадам точно на такъв човек. Той твърди, че го е правел за развлечение, като анонимноста в интернет му е дала смелост да го прави, както и това, че не ги познава лично. Каза, че не би си позволил да пише на колежка, например, на жена  която познава не би писал подобни неща. Той никога не поема вина, никога не се чувства виновен за нищо. Твърди, че аз преекспонирам, че тъй като още от преди съм го мислила за женкар, имам такава нагласа към него и че търся и се ровя да намеря нещо такова, което да го злепостави и да го разоблича. В мовентите, в които съм намирала нещо съм  реагирала доста бурно... Той предпочита да мълчи, не казва нищо, това ме побърква и започвам да говоря всякакви неща в яда си, от това че той не се трогва от нищо. И казва "Накара ме да повярвам колко съм лош и виновен, макар че според мен това което става не е кой знае какво, но щом го изживяваш толкова лошо, значи за теб е". Ако трябва да бъда реалист този човек е на 42 години, живее сам, изказва доста противоречиви мнения относно житейски теми, каза, че е склонен да излъже, че някое момиче е модел, за да си вдигне рейтинга с нея. Никога не е виновен за нищо... Въпросът ми е възможно ли е този човек да има психически проблем и какъв може да е той? Доста съм притеснена и цялото това нещо не ми изглежда нормално, въпреки че ако го слушам бих му повярвала, а доста хора са ме лъгали, той говори доста убедително... или явно просто ми се е искало да му вярвам. Имали сме и доста мили моменти, гушкали сме се, липсвали сме си, взимал ми е малки, но много мили подаръчета, показвал е  някаква загриженост към мен. Но в един момент видях всички тези грозни неща и съм ужасена. За съжаление виждам цялата картина, но имам чувства, трудно ми е да се откъсна, а знам че това е най-доброто което мога да направя. В колкото и развити времена да живеем не мисля, че е нормално по цял ден да гледаш други жени, да им пишееш - вече твърди че не пише, защото го е срам от това, което съм видяла. Твърди, че е имал 3-4 връзки за целия си 42-годишен живот, което според него е нищо и че е събитие моята поява в живота му, в който няма жени...
Ще Ви бъда много благодарна, ако от написаното накратко от мен, може да ми кажете дали въпросният човек има някакъв проблем емоционален или психически!

Здравейте г-н Стефанов,

След като родих изпаднах в депресия. Но не толкова заради детето, колкото заради партньора ми. За 2 години от връзката ни преди да се роди малката той проявяваше от време на време ревност, но всичко в рамките на нормалното . След раждането стана много избухлив, непостоянен и много ревнив. С няколко думи проявяваше нарцисизъм спрямо мен. Всеки път намира в мен причина за проблемите си и не си владее нервите. Все едно виждам друг човек до себе си… Чувствам се излъгана и не знам какъв подход да приема.
Опитвала съм да говоря с него и той се оправдава, че родителите му цял живот са се карали и са си изневерявали и затова е такъв и не може да се промени.
Моля те кажи ми с твоят опит като психолог такива мъже израстнали в такава среда могат ли да се оправят? Той не приема критики или съвети от мен въобще. Има ли шанс да си запазя семейството или е трябвало да бъда по-бдителна още при опознаването ни?
Благодаря ти!

Здравейте,

Майка съм на две деца на 2 години и половина и бебе на 7 месеца.
Първото дете беше дълго чакано, след множество аборти години наред, проблеми и пр. Много дълъг път извървяхме, много лекарства, хормони и всичко беше без резултат.
В крайна сметка чудото се случи и 2020 година се сдобихме с дъщеричка, а 2021 със син.
Проблемът е, че аз като майка съм пълен провал. Не знам какво се случва, но съм обсебена от първото ни дете. Няма ден да не я следя за някаква болест, пъпка, неразположение и ако има нещо запопвам да й викам, все едно тя е виновна... Алергия в моите уши е най-големият ми страх. Никой в семейството ни няма алергии.
Тя е невероятно умно, добро, емоционално, крехко и прекрасно дете. Винаги е била спокойна и тиха. Дете, на което няма за какво да му се скараш. Аз, обаче не мога да се контролирам. Не знам и как да опиша състоянието си. За всяка нейна болежка, която продължава дълго време и не може да се намери лечение, изпадам в стрес и ужас, посещаваме милиони доктори и само лрещя, викам и на моменти шляпкам по дупето. За пример в момента кашля от 1 месец и не може да се излекува, никой не знае от какво е и аз полудявам. Само когато я чуя, пе кашля, започвам да й викам да спре...
Страх ме е, че никога няма да й мине. Страх ме е, че е алергия.
За всяко нещо, което й се случва мисля, че никога няма да се оправи и вече не издържам...
И на нея се отразява, което е най-лошото, както и на отношенията с мъжа ми, който вече не може да ме понася...
Странното е, че с второто дете не съм така по никакъв начин. Обичам го много, но просто към нея имам някаква луда зависимост, обладана съм от нейното здраве и болести.
Хипохондрия ли е, нямам идея. Наистина не мога да се позная като човек, особено като майка и като жена, която е мечтала да има това, което имам в момента аз...