Онлайн консултации с Людмил Стефанов - психолог и психотерапевт

Здравейте!
Според написаното от Вас всеки път, когато сте подложена на натиск, на напрежение... Всеки път, когато някой иска да нахлуе във Вашата територия, Вие се разплаквате.
Какво означава това? Това означава, че всеки път, когато е нормално да се мобилизирате и да отблъснете атаката на нашественика, който Ви нахлува в територията, всеки път, когато трябва да се ядосате, разгневите или дори да се вбесите, Вие започвате да плачете. На мястото на гнева при Вас идват тъгата, страхът и сълзите. Защо това е така? Това е така, защото, когато сте били малко дете, гневът е бил забранен по някакъв начин? Щом се разгневиш и почнеш да се тръшкаш или да тропаш с краче, си заплашен или от санкция, включително физическа, или от опасението, че мама и татко повече няма да те обичат, щом си такава гневна.
Затова и досега гневът не идва при Вас като един мощен съюзник, който да Ви помогне да си защитите територията. Идват тъгата, идват сълзите. Защото гневът е забранен. И следователно няма кой да ни мобилизира силите /това е работата на гнева/.
Какво е Вашето спасение? Когато сте атакувана, вместо да се разплачете, е добре да се оттеглите. Просто кажете: "Трябва да помисля по този въпрос". И след няколко часа, когато сте се мобилизирали вътрешно, да отидете при човека активно И да му кажете: "Не съм съгласна с теб" - като го гледате в очите и не му се обяснявате, не се извинявате... Това е най тихата и най мека форма на проява на гнева. Но за да започнете да я практикувате, е важно да се научите да си давате време. Време, през което да овладеете пристъпа на тъга и страх, който идва при вас всеки път, когато всъщност сте гневна. Защото в детството Ви гневът е бил забравено чувство.
Надявам се да съм бил полезен.

Здравейте, г-н Стефанов!

Не знам как да опиша проблема си. След раждането на детето, мъжът ми започна да подмята различни неща, за които изведнъж открих, че го дразнят, не го е коментирал преди това - че съм непохватна, че говоря първото нещо, което ми мине през акъла,  че говоря грубо, недосетлива съм, че по някакъв начин не се държа уместно и възпитано в различни ситуации... Ако трябва да съм честна, никога не съм проявява самокритичност за подобни неща, имала съм си някаква увереност, че хората ме харесват, не съм била критична и към подобни недостатъци и у околните. Обаче от известно време ми изникват разни случки, незначителни, отпреди 10-20-30 г., с непознати дори, които съм виждала по веднъж, и започват да си мисля "Ето, той е прав, такава съм", обхваща не някакъв срам от самата мен как съм говорила или постъпила тогава. Сега ме обхваща срам, случката изведнъж се превръща в неприятна, макар че тогава може да съм я възприела дори и приятно. И цикля ли, цикля върху подобни спомени и случки, не мога да си обясня защо, изведнъж ми изникват и започвам да изпитвам някакъв срам и неудобство какъв човек съм.

А ако проблемът ни е,че не се чувстваме ок,когато грешим-изпадаме в паника все едно светът свършва,започваме да се самобичуваме и сме твърде критични към себе си,дори плачем,тогава пак ли там се корени проблемът?
Как бихте препоръчали да се справим в такава ситуация?
Благодаря!

ЗДРАВЕЙТЕ ВСИЧКИ ЧИТАТЕЛИ И ПОЧИТАТЕЛИ НА МОЯТА ТЕМА!!!
 Тази тема се разрасна. Стана най-четената, най-горещата.И то не само благодарение на моите усилия. Но също и благодарение на вашето доверие и дълбок интерес към това, което се случва в семейните отношения, личния и професионален живот, в най дълбоките дебри на душата. Темата се разви толкова много благодарение на вашата склонност да си задавате въпроси и да се изправяте сами срещу себе си. Като професионалист, който работи с личните теми на хората, много добре разбирам, че за това се иска смелост. Или както казва моята любима поетеса Емили Дикинсън:
„По-добре да влезеш в замък с призраци
и във ужас да се блещиш,
но на скрито място – без оръжие –
сам себе си да не срещаш“
За тази тема съм написал повече страници текст, отколкото за каквото и да било друго! Въпреки че съм автор на книги и на методически ръководства и на статии. И дойде време да си дадем почивка. Не защото темите са се изчерпали. А защото съм отговорил на почти всяка от тях… И ако човек е внимателен читател на тези отговори, ще може да открие нещо за себе си, дори ако неговата тема е малко по различна от тази, за която чете..
Но има и още една лична причина да си давам почивка. Причината е, че съм свикнал с мисълта, когато се заема с нещо, което ме влече, да давам всичко от себе си. Да не спестявам нищо. Да потъвам енергийно в него. Спомням си как денонощно стоях  на клавиатурата, когато започнах да пиша в темата по времето на ковид 19. Беше време на масов страх , отключваха се детските травми на хората. Всички имахме нужда от взаимопомощ. Кой с каквото може. Давам си сметка, че воден и от тази свръхмотивация, тогава съм вдигнал летвата твърде много, отговаряйки на почти всички зададени въпроси почти веднага. Дори влизах в дълги и напоителни лични консултации чрез писма на лични съобщения. С подобна активност вече не мога да се ангажирам И затова с хората, които работят по този проект - си говорихме за известно време да се прекрати възможността за задаване на въпроси.
До ден-два смятам да публикувам всички по-големи текстове, които съм оформил като изчерпателна статия, за да са ви на разположение и да ви дават ориентир за моя професионален опит да осмислям вътрешните процеси на хората и да търся заедно с тях решения за по-добър живот.
Благодаря за вниманието, интереса и доверието.
С признателност и най-добри чувства – Людмил Стефанов

---

Статии:
Железните ботуши (история с трансгенерационен страх)
Любов и война
За детския страх от умирането
За психологическия смисъл на наднорменото тегло при жените
За интровертните, необщителни и притеснителни деца

Благодарим за всичко. Всичко се връща и вашата добра енергия, грижа и никога пренебрежение и грубост ще се запомнят от всички читатели на темата.