Зряла жена съм и усещам, че искам деца, но толкова много неща ме плашат и отблъскват.
Отношението на хората към бременните ми е неприятно и имам чувството, че ще искам да се скрия някъде за 9 месеца, за да не слушам глупостите, които сега мои бременни приятелки слушат ежедневно.
Плаши ме, че мъжът ми си мисли, че е равнопоставен в тази ситуация и че гледа на бебето сякаш щъркел ще го донесе. Някак не може да осъзнае какво значи нещо да расте в твоето тяло и да трябва да живееш с това почти година.
Самото раждане ми е далеч от ума, нито мога да си го представя, нито искам.
Но оттам нататък историята е доста тип "Нероден Петко"...
Плаши ме постоянният плач. Аз съм тих човек и дори моторите на улицата ме изкарват извън релси. Ами ако превъртя?
Плаши ме евентуалното вмешателство на баби и дядовци, които са свикнали с някакви си традиции, които не ми се нравят.
Плаши ме как едновременно ще работя и ще се грижа за супер палав малък човек, който ще се опитва да се убие по всякакъв начин.
Знам, че децата са каквито си ги отгледаш и дори това ме тревожи - ако се проваля и създам някое малко чудовище? Иска ми се да чуя как вие се справихте с тези страхове.