За телефона бях забравила. Когато детето беше бебе и митках с количката по улиците на квартала или в парка, само да видя някаква мама или мами да се задават насреща ми с колички, веднага "вдигах" телефона 
- Публикувана: 6 септ. 2024, 08:50 ч.
- Последно мнение: 8 ян. 2026, 09:03 ч.
Антисоциални, интровертни, темерутковци - 3
На мен мъжът ми не ми дава да ходя на събранията 
. Даже във вайбър чата не ме добавя.Била съм конфликтна...ми то все някой трябва да е.
Забраната за събранията дойде, след като една бабишкера развиваше теории как живяла тук от 50 години...казах и, че аз ще живея още 50 години тук, а тя я още 3-4, я не. Нищо не може да се свърши в този блок заради мумиите.
. Даже във вайбър чата не ме добавя.Била съм конфликтна...ми то все някой трябва да е. Забраната за събранията дойде, след като една бабишкера развиваше теории как живяла тук от 50 години...казах и, че аз ще живея още 50 години тук, а тя я още 3-4, я не. Нищо не може да се свърши в този блок заради мумиите.
Поръчвам хранителни продукти основно онлайн. Именно поради блъсканицата в магазините, еле па на/около Коледа или преди голям празник. Изпадам в потрес направо. Ако се наложи да отида до голям супермаркет гледам да е за нещо дребно, да не е в час пик, действам по списък и по най-бързия начин.
Аз обичам да пазарувам, но ме изнервя тълпата. Мъжът ми съвсем и затова пазаруваме онлайн и чат пат той се прежалва да отидем до Лидл.
Иначе последните месеци са изпитание за моето търпение 😅 Записах се да уча ново висше. Половината курс са младички момичета, другите смед над 35, има и на по 50. В някои лекции ни събират с други специалности от факултета. С “моите” си посвикнах, в началото ме побъркваха с бъбренето си, подхилкването и абсурдните въпроси към преподаватели. Не говоря за въпроси по материала, а тим селска седянка.
Но другите курсове…боже мой 😂 Иде ми да крещя някой път.
В една аула, преподавателят е изключително древен, не се чува, бием се да сядаме в негово дясно, че само от там му се вижда лицето(седи си зад монитора на компютъра) и глухарите го чувамв, защото му виждаме устата. Та от другия курс се влачат, влачат…час и половина лекция, те пристигат през цялото време. Тропат със седалките, щракат с химикалки, бъбрят, ядат. Кошмар е.
Осъзнавам, че и аз съм нервак, обаче и те са страшно несъобразителни.
Иначе последните месеци са изпитание за моето търпение 😅 Записах се да уча ново висше. Половината курс са младички момичета, другите смед над 35, има и на по 50. В някои лекции ни събират с други специалности от факултета. С “моите” си посвикнах, в началото ме побъркваха с бъбренето си, подхилкването и абсурдните въпроси към преподаватели. Не говоря за въпроси по материала, а тим селска седянка.
Но другите курсове…боже мой 😂 Иде ми да крещя някой път.
В една аула, преподавателят е изключително древен, не се чува, бием се да сядаме в негово дясно, че само от там му се вижда лицето(седи си зад монитора на компютъра) и глухарите го чувамв, защото му виждаме устата. Та от другия курс се влачат, влачат…час и половина лекция, те пристигат през цялото време. Тропат със седалките, щракат с химикалки, бъбрят, ядат. Кошмар е.
Осъзнавам, че и аз съм нервак, обаче и те са страшно несъобразителни.
Имате ли като мен болезена нужда от усамотение и тишина? Вчера бях на фризьор, то голямо бърборене от двата фризьора, разпитват ме, то лошо ми стана и се изтощих. Днес пък сме на рожден ден на свекъра, изобщо не ми се занимава, искам все вкъщи, ако може и мъжа ми да е на работа и да съм сама най-добре. Не знам какво ми става и защо съм такава. Общуването и да стоя сред хора адски ме изтощава и ми пие от жизнената енергия. Понякога имам нужда да мълча 3 дни и никой да не ме закача, но не е възможно.
И аз съм така.
Последните 8, вече девета година работя в много голям колектив, без опция за уединение никъде и за никакво време. Ами направо боледувам. Ужасно се чувствам. Въпреки, че умея да игнорирам присъствие, самите енергии ме изцеждат.
Искам да съм на напълно безлюдно място, никой да не ми говори, не само на мен, а въобще да не чувам говор и да няма никакво движение. Но, няма такъв вариант.
Последните 8, вече девета година работя в много голям колектив, без опция за уединение никъде и за никакво време. Ами направо боледувам. Ужасно се чувствам. Въпреки, че умея да игнорирам присъствие, самите енергии ме изцеждат.
Искам да съм на напълно безлюдно място, никой да не ми говори, не само на мен, а въобще да не чувам говор и да няма никакво движение. Но, няма такъв вариант.
Да, имам нужда от почивка и това го постигам само в усамотение. За съжаление уикенда не стига и на моменти се усещам, че съм кисела, защото не искам никой да ми задава въпроси, да очаква неща или да ме занимава със себе си.
И аз съм така и усещам, че направо ми избива на егоизъм, не е добре може би, не знам