Имали ли сте паранормални преживявания?

Още от тийн и вече по-късно с упоритост, съм се интересувал от такива необясними неща. Баба ми гледаше на кафе. Леля ми (едната й дъщеря) работеше на високо място, засягащо политиката (за разлика от мама) и контактуваше с бая "атеисти-комунисти". И водеше разни големи клечки да им гледа баба. Ами, после й ставаха "абонати". А ние с кака ми (първа братовчедка, обаче тя е едно дете и аз - също; разлика от 7 г.; днес тя има дъщеря, аз син, единствени; разлика - 7 г.; живели сме 3 семейства - с баба и дядо - дълго време заедно в голям дом под наем, а после през блок в комплекса), та ние ходехме само да ни гледа за изпити и оценки... Като студент и аз (мама също гледаше, но мн.рядко) гледах на колежки. Повече успешно, но не съм го правил от тогава. Но като младеж "тренирах" да се изключвам и често ми е помагало (някога).
Раняван съм в казармата от боеприпас, щях да изгубя око; преживял съм тежка катастрофа, имам операция на сърце; виждал съм НЛО в казармата - документирано в писмо с рисунки до мама... Искам да кажа, разорана нива съм аз за паранормалното.

В казармата в Гара Пирин сред 7-800 новобранци бяхме 2-ма кандидат-висшисти. Тежко я карах. На учение в кабината на камион, на 50-60 см надолу в дясно от седалището ми гръмна пиротехническа запалка на взривове. 2 к.с. и аз гледах към нея. Пострадах с очите и ме закараха в болницата в Сандански. Лято беше. Там е парк, зеленина, алеи. Който може да ходи - си ходи насам-натам свободно. Аз съм с корозия на ретината на двете и пробив в дясното око. То е залепено с превръзка, другото не. Мотая се из парка и се надявам вс.да се размине успешно. 2-3 пъти сънувам сън: точно по кои стълби от нашата сграда слизам, накъде вървя, как изкачвам едни стълбички и отивам към една пейка под дърво с падащи клони като купол. И там - на пейката седи момиче с дълги руси коси, които се развяват в пространството - като в някаква безтегловност, в забавен каданс. Тя е седнала напреки и е обвила ръце около краката си. С нощница е. И плаче. И аз 2-3 пъти спирам там и й говоря нещо.
На "четвъртия път" аз излизам в реалността в парка, вървя по съшия "маршрут", стигам до пейката и тя е там. В нощница и плаче. Тя е от Гоцеделчевско село, учи в Ст.Димитров. Мен ме трудо/военно-устроиха, оцеля ми окото и довърших казармата в Сф, после почнах І курс във ФЖ-то. Бяхме гаджета, ходех й на гости, за един Великден тя беше у нас. Мама много я харесваше. И аз. Но не било писано. Колкото тя бе по-плаха и нежна, а и крехка в здравето (уж от мен), толкова по-самостоятелна и обичаща се оказа. До ден днешен не мога да я забравя - и онази от съня ми, и истинската. А за вас тук - не, няма "нещо" което да "стои" между нас, след нас и да подхранва поне моя спомен. Но научих, че "срещу" пророчество/съдба може да се върви като промениш нещо от "условието", дори и несъзнателно. Разказвал съм на жена ми за този случай.
И знае ли човек - ако четеш това, признавам, заради опитността на изживените години - бих се върнал назад за да пробвам какво бе наредила съдбата за двама ни тогава.

Всъщност, беше си 3-ят ми дядо (на Баба-кафеджийката - другите умират през войната и бомбардировките над Сф). Него си знаех само. Почина, докато аз бях на ученическа бригада. Имахме много спомени с него, колкото и невръстен да съм бил. Обичаше много мама, харесваше татко и идваше често у нас по празнични събирания и да пийне ликьорче (нали бяхме само през един блок). Не ми казаха веднага и не бях на погребението. (Аз и сега не ходя на гробища, говоря си с моите липсващи, оплаквам им се, моля ги за разни неща, но все още си ги "виждам" и спазвам четено "правило" да им отредиш един дом, една стая и да ги събираш там.) След бригадата, било е до 40-я ден, седях у дома в хола на дивана: някъде в средата или по-към единия край. Бях кльощаво хлапе, леко. Усетих как някой сяда до мен в ляво, моята седяща поза се промени/наклони. Погледнах натам, имаше леко хлътване, все едно, че някой действително седна до мен. Някак ми е тъжно, че днес не помня нищо повече от това.

Почина таткото на жена ми; на рождения ден на голямата си внучка. Сетне в една истинска трагедия - и тя, племенницата й, на сестра й първата дъщеря, тинейджърка (а тъй се случи - че в нейното изпращане аз имах дейно участие). Погребани са не в Сф.
У нас сме на паркет, не в идеално състояние. Синът ни вече го имаше и се спеше на отворени врати (с някои изключения). Започнахме да чуваме проскърцвания по паркета, все едно, че някой ходи. Понякога - само аз, но разправях на жена ми. Докато в поне 2 вечери/нощи (не поредни) и двамата се събудихме едновременно - "стъпки" дойдоха от хола в спалнята, заобиколиха леглото и отидоха от нейната страна. "Постояха", после - осезаемо/чуваемо по обратния път си "излязоха". Не бяхме уплашени (тя - леко притеснена). От раз и единодушно си казахме, че някой ни е посетил. Случваше се поне няколко нощи - не поредни и сега не помня дали е било в 40-те дена на момичето, или на таткото на моята половинка. А за последните 10-тина години сме имали поне още няколко повода да мислим, че се случва същото, но никога не бе толкова ясно осезаемо и ориентирано, както тогава.

Без инфаркт, висок холестерол, без сърд.проблеми (като симптоматика), без кръвно или диабети и т.н., всъщност - от стрес (продължавам да си го мисля тъй; заради работодател и условията там), само за 2 месеца - вкл.изследванията и коронарографията - се оказах с рискови 3 запушвания, които не се оправят със стентове и трябваше да легна на масата на връх 50-та си годишнина. Впрочем, молих се, отложих всичко, пуснаха ме само с роднините и обещание да не пия повече от чашка и седмица след като станах на 50 отидох на операция (още го помня: един от хирурзите рече, ами тоя е в сатурнова дупка, да го отложим малко). Бях по-жизнен и по-слаб и тя беше "на биещо сърце", т.е. не са ми спирали сърцето.
Събуждам се в полутъмната реанимация, боли, гадно ти е, край теб още легла с немърдащи хора. Идва една сестра с чашка със сламка да ми дава вода. Имаше бадж на джобчето с името й - бил съм си съвсем в свяст, понеже се обърнах към нея по име - тя се стресна, а аз обясних, че съм го прочел. Идваха лекари, сестри, някои ги откарваха, други ги внасяха на леглата с колелцата... Беше ми като картина в предверието (май не по Данте, а като се случва и го осъзнаваш - без да са нужни имена). Било е надвечер, понеже вечерта"дойде" с намаляване на светлините още. А сестрата с името идваше поне няколко пъти да ми се кара, че искам/не искам вода. После... изведнъж се събуждам (в мрака имаше само червени аварийни светлини) и ясно виждам и чувам: дошли са 3-4 стажанти в бели/зелени престилки, млади, момчета и момичета; обикалят между леглата и ги разместват. Чувам, че говорят и се смеят, но не разбирам думите. Едното момче/мъж беше с брада - някак "партизанска", тип Че Гевара. То "пускаше" майтапи на групичката и те се смееха. Нататък помня само (и днес, все толкова), че се молех наум да не идват при мен и да не ме местят или отвеждат.
След няколко дена се разбра, че у дома си, леля ми (вече беше сама, но даже работеше) й станало някак зле, седнала, взела телефона, обадила се на кака ми и й казала, че ме е видяла, че съм много зле, че нещо става с мен. Че съм й казал/внушил, че участвам в някаква игра, ама не искам. И ме е страх.
Не в реанимацията, не и после в отделението, а чак след 5-6-7 дена в Банкя ми казаха, че съм получил инфаркт - НЕ периоперативен, а след операцията. (Но нощем в отделението - и никой не ме спираше - стенейки от болките, аз ходех по коридорите - броях крачки, смятах ги в метри и се "радвах", че се радвижвам..., понеже не можех да лежа.)