Искам да си излея душата, защото ми е криво и не знам дали постъпих правилно, дали съм егоистична ку*ка, дали съм в тотално противоречие със себе си и дали нямам нужда от терапия...
От известно време съм необвързана и започнах да излизам на срещи. Попадах на различни типажи - вечната жертва, стиснатия сметкаджия, пияницата, емоционално недостъпния и, разбира се, стабилния на пръв поглед, с който обаче нямаме нищо общо и в крайна сметка съм отказвала повече срещи.
Наскоро дадох шанс на мъж, който ме харесва от много време и който преди съм отрязвала, защото винаги е липсвала химия. На практика той е всичко, което търся в един партньор - грижовен, щедър, лоялен, семейно ориентиран, работлив. Прекарах един уикенд с него и той се държа с мен повече от добре. Осъзнах каква щастливка съм и колко благодарна трябва да съм. И бях благодарна. Наистина много благодарна. Но нещо се случи и изпаднах в паника. Нямах търпение да се прибера вкъщи. След което просто нямах желание да разговарям с него. А той беше много щастлив. Знам, че самотата му тежи от много време и аз му дадох надежди. В крайна сметка осъзнах, че нямам желание да го виждам, че не чувствам привличане. Изпитах неоправдан гняв към него и напълно оправдан гняв към себе си. Отрязах го. Грешно ли постъпих? Дали пък не трябваше да дам още един шанс? Но пък тогава можеше да го разигравам по-дълго. Може би не трябваше изобщо да му давам шанс. Наистина ми е много криво и не разбирам защо такъв човек като него е сам и защо не можах просто да го искам? Мъжете като него в днешно време са рядкост и ме е страх, че няма да намеря друг такъв. И ми е мъчно, че сега се чувства неоценен. Имали ли сте подобни ситуации?
От известно време съм необвързана и започнах да излизам на срещи. Попадах на различни типажи - вечната жертва, стиснатия сметкаджия, пияницата, емоционално недостъпния и, разбира се, стабилния на пръв поглед, с който обаче нямаме нищо общо и в крайна сметка съм отказвала повече срещи.
Наскоро дадох шанс на мъж, който ме харесва от много време и който преди съм отрязвала, защото винаги е липсвала химия. На практика той е всичко, което търся в един партньор - грижовен, щедър, лоялен, семейно ориентиран, работлив. Прекарах един уикенд с него и той се държа с мен повече от добре. Осъзнах каква щастливка съм и колко благодарна трябва да съм. И бях благодарна. Наистина много благодарна. Но нещо се случи и изпаднах в паника. Нямах търпение да се прибера вкъщи. След което просто нямах желание да разговарям с него. А той беше много щастлив. Знам, че самотата му тежи от много време и аз му дадох надежди. В крайна сметка осъзнах, че нямам желание да го виждам, че не чувствам привличане. Изпитах неоправдан гняв към него и напълно оправдан гняв към себе си. Отрязах го. Грешно ли постъпих? Дали пък не трябваше да дам още един шанс? Но пък тогава можеше да го разигравам по-дълго. Може би не трябваше изобщо да му давам шанс. Наистина ми е много криво и не разбирам защо такъв човек като него е сам и защо не можах просто да го искам? Мъжете като него в днешно време са рядкост и ме е страх, че няма да намеря друг такъв. И ми е мъчно, че сега се чувства неоценен. Имали ли сте подобни ситуации?
(съвсем сериозно). 
