На 40-ия ден от раждането дядото ни каза: „Завиждам му на това дете, че ще стане инато.“ Това много ме натежа.
От ден първи сама си гледам детето. Съпругът ми е постоянно на работа. Дори когато бях бременна, почти не питаха как са минали прегледите.
Основният ми проблем е със свекърва ми. Сега, когато ходим при тях (а ходим само за 1-2 часа, защото живеем на няколко къщи разстояние), не мога да не отида – ако откажа, съпругът ми се сърди.
Още щом влезем, тя ми го грабва от ръцете, сякаш детето е нейно. Започва едно "радване" — с викане и онзи неин писклив глас... Ужас! Докато сме там, детето сякаш ме забравя. Все едно не съществувам за него. Имам чувството, че не ме обича и че не ме иска.
През деня сме си заедно — играем сутрин, после заспива за обедния сън, следобед излизаме. Но въпреки всичко имам усещането, че не се справям като майка. Все едно бабата иска да заеме моето място...