Защо Не емигрирахте?

Защото бяхме добре устроени материално и с добри и доходи, защото вярвахме, че България ще се оправи, и най-вече, защото си бяхме свикнали с мизерията (в обобщен смисъл) и не я усещахме така, както сега след много години. Осъзнаването стана бавно, но в същото време и улягахме тук и това балансираше стремежа за емиграция. Малко по-късно се появи и факторът "възрастни родители", а и се оказа, че средното образование, което детето ми може да получи в България, е отлично и ще и отвори много врати, че и безплатно даже, и нямаше смисъл да рискуваме с чужбина. Сега вече сме доста дърти и със съвсем възрастни родители и няма мърдане. Но полу на шега си подмятаме да си купим една къщичка в Португалия (най-далечното място от Русия) и да си караме там старините. Но не сме проучвали как стоят нещата със здравеопазване, данъци и постоянно пребиваване. И Англия ни е опция, но те не са в ЕС и май ще е по-сложно. Просто не ни е до това сега.

Накратко - не ни е било наложително, добре си бяхме, направо просперирахме като цяло, и нищо не ни е пришпорвало да рискуваме. За мен добрият начин за емиграция е с уредена работа за зрели хора, а в едно семейство трудно става и двамата да имат опцията за добра работа, а не единият да е багаж. Но най-добре със следване на висше образование в чужбина и после започване на работа там. И ако се получат нещата човек остава, но все още има и опцията да се върне.

финансовата част не е за пропускане. освен че българите ги недолюбват почти навсякъде, малцина са тези, които познавам извън БГ и са успели. под успели имам предвид - не живеят в типичното "гето" от българи и др мигранти, не са закачени на системата за помощи, децата им ходят в хубави училища, имат хубава работа и могат да си позволят да се връщат в БГ или да идат другаде на екскурзия няколко пъти в годината.
не знам защо, но съм останала с впечатление че основно бягат тези,които и в бг нямат хубава работа. но пък явно е по-престижно да си камериерка в шотландия или гледач на възрастни, отколкото тук. покрай родителите ми вс съседи имаха поне по 1но избягало дете - имаше такива дето се водеха нелегални в щатите, 20 години не се бяха прибирали от страх да не ги върнат в бг завинаги. ами,  не са постигнали кой знае какво - крупие и домакиня. живеят на купони през повечето време. децата за сега нямало как в колеж да идат,освен ако не си спечелели стипендия. други пък в англия - не могат да си позволят детето на градина да пратят, били виснали на хранителната банка и се наложи да върнат в бг куче, което не могат да си позволят да гледат.

с ММ живяхме в началото в Белгия и Нидерландия (семейството му е основно в тези 2 страни). аз като студентка минах през Германия, Австрия, Австралия. харесва ми да пътувам, бих завела детето в Австралия да се научи да кара сърф, но не си се представям да живея 20 години там. работата на ММ е такава, че не може все от вкъщи да работи, но аз мога. ще се радвам скоро до може да прекарваме по месец-два извън бг семейно, но не бих се преместила трайно. не че в БГ сме цвете, но явно към момента си харесва живота и стандарта му тук. още животът в бг не ме е смачкал до там, че да искам да напусна и да бера ягоди или да чистя къщи някъде.

Бях с дете и мъж. Един от нас, а може би и дватамата трябваше да се откажем от това, което сме учили и постигнали и да тръгнем от нулата.
И за двама ни това беше загуба на много време, а и сме добре платени тук в България.
Може да обикаляме навсякъде по света, без проблеми, както и да осигурим същото за децата с бг реалността.
За децата сме предвидили образование в чужбина за да имат дипломите от там и да могат да се интегрират по-лесно, без да се налага да правят компромиси със себе си.
Ако искат.
Ние можем да се преместим и на по-късна възраст с натрупаните спестявания тук.

Също ми беше важно децата да имат връзка с баби и дядовци. Виждам разликата към момента с предаването на знания, умения и истории за родът и тази семейна свързаност и подкрепа.

Защото първо исках да намеря работа, а не да отида някъде и да се чудя какво да правя там с мъж и дете. Предлагаха ми все някакви смешни заплати. После в един момент дойде Ковид и работата стана онлайн, поради което вече никой не предлага и пакети за релокейшън

Лично аз съжалявам, че не емигрирах по-рано. Но в следващите няколко години ще поправя тази грешка. Вече планираме изнасяне от държавата. Не, не ми харесва животът в България, въпреки че откъм личен стандарт на живот, нямам особени оплаквания.

Не ми се разваляше рахата, да си оставя собственото голямо жилище и да живея на квартира, тука бабите ми гледаха децата, бяха на разположение 24 часа, тука работата като не ми хареса, напускам от днес за днес, а там сигурно няма да мога да си го позволя, накъдето да се обърна имам познати, там няма да познавам никого,  не харесвам непознатото. Аз и в друг град да отида, след седмица ме хваща саклет и се прибирам вкъщи.

Върнах се, за да родя дете и да прекараме първите му години тук. България има едно от най-дългите майчинства, плюс всичко ми е познато като здравеопазване, ваксини и тем подобни. По стечение на обстоятелствата сме вече 8ма година тук, като децата ни вече са три. Категорично гледаме навън и ще се местим отново, но няма да е скоро. Професията на мъжа ми е свързана с много пътуване, а моята мога да я работя от вкъщи. Искам обаче децата ми да виждат друга среда и друг пример около себе си. Мисля, че България е прекрасно място за хубаво детство, но оттам нататък - не!

Емигрирах, живях, учих, даже работих, създадох среда и приятелства, но никога не се почувствах като у дома. Не е за мен такъв живот.
Предпочитам да живея в България и да пътувам на места, където съм ходила и ми е харесало или където не съм ходила, но искам да отида, вместо да живея в чужда държава.

Никога не съм искала да емигрирам - нито като малка, нито като студентка, нито сега. Имала съм познати, които мечтаеха да отидат в чужбина - някои го направиха.
Не знам защо на хората толкова им харесва - дори да имаш хубава работа, пак си сред чужденци, което лично на мен не ми изглежда много приятно в дългосрочен план.
Ако е само екскурзия или временно - ок, но завинаги...

Логично е, че ако си добре тука, няма да отидеш да береш ягоди и миеш чинии в чужбина.
А истината е, че там винаги си оставаш чужденец, втора ръка човек.
Имам много колеги (бивши), по света, много разкази съм чувала, добре са се устроили хората, но се усеща винаги отношението на месните.
Чужд си, не си тежиш на мястото.

Това не винаги е така. Зависи как заминеш. Ако си от студентка още е друго. Приемат те и работодатели, и колеги, имаш приятели. А и ако си в космополитен град като Лондон например никой не те гледа под око. То там е толкова шарено, че според мен и най-големите шовинисти ще ти се радват, че просто си бяла. А добрите работодатели гледат само да те бива.

Заради семейство и приятели. Не можахме също да намерим там приятели. Също така съпругът ми отказваше да се запознаваме и да контактува с други хора. Заседнал си е на старите приятели и семейство, и това си знае. Аз със сигурност щях да се интегрирам ако бях без него. Особенно много ми хареса Германия, супер подредено и чисто. Последно той работеше за Швейцария от разстояние, но ходихме е така на почивка и ако можехме да си го позволим, веднага отивам там да живеем.

Защото винаги сме имали възможност да го направим.
Живели сме навън като деца, защото работата на родителите ни го позволяваше.
Бяхме млади семейство, когато заминахме да работим в чужбина по специфичен европейски проект и при добри условия. Тогава живеехме добре и тук, и там, устроихме се там, големите ни деца се родиха там, но имахме определен срок да сме там и не сме обмисляли оставане. Имахме амбиции тук и се върнахме да ги постигнем. Постигнахме ги. Родиха се и малките ни деца, но вече тук.
Големите заминаха. Предполагам, че завинаги или поне за много дълго. Учиха навън, едната се омъжи за местен, има дете, другата също се омъжи, но за българин, който обаче също се дипломира в държавата, където живеят. Всички работят там и са вече немалко години. Третата ни дъщеря също заминава наесен, но тя твърди, че може би ще се върне, но не се знае.
На нас пък ни предстои ново заминаване за първото място. Ще се включим в кратък проект за няколко години и после не сме решили дали ще идем при големите ни деца или ще се върнем пак тук. Това не искаме още да го планираме, защото ще зависи къде из Европа/света ще са всичките ни деца и дали самите ние ще сме живи здрави.
По-скоро след пенсиониране ще се върнем в България и ще си гледаме спокойствието, но има време. Сега сме на 51 и 53 все още.

Хронично заболяване.

Никога не съм планирала емиграция.
Не искам да съм от малцинствата, сред подобни ми е най-добре.
Само ако може да не попадам сред почитатели на попфолка, още ми е прясно такова преживяване и се съвземам бавно.