Сред дъжд и есенни мъгли, усещам в мен ново сърчице да тупти. ~бебеправене 624~

Всички жени в рода ми са имали трудности със забременяването, така че винаги съм знаела, че вероятно и при мен няма да е лесно. Още в училище ходех по АГ-та, защото с месеци не ми идваше. В университета ме диагностицираха със СПКЯ - точно като майка ми.
Времето си минаваше, аз срещнах и се омъжих за най-прекрасния мъж, когото познавам, и не след дълго дойде желанието за дете. Отидох на преглед и казах, че искаме бебе. Искахме, да… но овулация нямаше. Излязох от кабинета с рецепта за противозачатъчни, куп задачи за изпълнение и с чувство за вина, че не съм отишла по-рано. Тогава още не знаех, че тези хапчета ще са най-малкото камъче по пътя.
Задача 1 - спермограма.
Мъжът ми се прибра с удар по егото и рецепта за витамини. И за двама ни беше шок - той винаги е водил здравословен начин на живот, а се оказа, че „войниците“ не са в най-добрата си форма. (Ще си призная - почувствах облекчение, че не съм сама. Имах съюзник във войната. Проблемът не бях само аз, колкото и гадно да зазвучи)
Задача 2 - нейно величество Хламидия.
Положителен резултат. Не можеше да е истина, тук има грешка. Повторих изследването - пак положителен. Не знаехме от колко време е там (с ММ сме заедно от 6 години), интернет беше пълен с ужаси. Започнахме лечение веднага. Мъжът ми се изчисти с един курс, аз - не. Месеци наред сменях лекарства, а резултатите се връщаха все така положителни. Имах чувството, че никога няма да я преборя. Но накрая успях.
Задача 3 - цитонамазка.
Винаги съм си я правила редовно и всичко е било наред. Тази година обаче - 3-та група. Шок. Решихме, че искаме детенце и изведнъж всяко изследване, което пускахме, се връщаше с лош резултат. Тъкмо бях спряла лекарствата и пак започвахме. През това време мъжът ми направи втора спермограма и резултатите вече бяха значително по-добри. Стиснах зъби. След няколко месеца новата проба беше в норма.
Последва цветна снимка - слава Богу, всичко беше наред. Хламидията не беше нанесла поражения.
Всичко беше проверено. Беше време да сбъднем мечтата си. Спрях противозачатъчните и започнах фоликулометрии. В началото - добре, но без резултат. В един момент се оказа, че има доминантен фоликул, който просто вече не иска да се пука. Започнахме да бием ЧХГ и да пия дуфастон. Чудих се защо не става, нали всичко направихме? Започнах да се отчайвам, явно нямаше да стане по този начин.
Ударих дъното един ден след 13-часов работен ден, изтощена, с бит Хориомон преди около 30 часа. Вкъщи обаче ме чакаха деверът ми и жена му (с която не се тачим особено). Имаха новина. Тя беше бременна. И бяха избрали точно този ден да ни го съобщят. Имах чувството, че съм подложена на някакво древно китайско мъчение. Чувствах се толкова разбита, смазана и виновна, че не се радвам. Костваше ми цялата останала енерги, за да се усмихвам, но не след дълго бях в съседната празна стая (която ремонтирахме, докато мечтаехме), на земята, счупена, ревяща, чувайки смеховете на приятелите ни в хола. На следващия ден си записах час при психолог.Беше време да се погрижа и за психиката си.
Месец по-късно мъжът ми претърпя операция с усложнения и ни последва месец на ужасите. Решихме този цикъл да оставим нещата на природата - без ЧХГ, без очаквания. Аз все пак си купих тестове за овулация, за да проследя какво ще стане. Не знам откъде намери сили, но мъжът ми каза, че няма да оставим месеца празен 😃 беше готов да направи каквото зависи от него, пък каквото стане. То е ясно, че шансовете са минимални, но все пак.
Тестовете за О бяха отрицателни ден след ден. Беше време да започна Дуфастон. И точно вечерта преди това - пик на ЛХ. Писах  тук и вие ми казахте да изчакам. Послушах ви.
9 дни по-късно по настояване на мъжа ми си направих тест, за който смятах, че няма смисъл. С помощта на АГ, тригери и т.н. нямаме резултат, та сега ли? Но нашето чудо се беше случило. Видях първия положителен тест в живота си. В месеца, в който уж нямаше какво да стане. Напук на операции, притеснения, безсънни нощни, емоционални сривове и изгасваща надежда, чертичките бяха там, на теста (както и на останалите тестове, които направих). 20 минути по-късно бях пуснала кръвен, който също излезе положителен. Не след дълго видяхме ембрионче, чухме сърце… но това няма да разказвам - вярвам, че всяка от вас ще го изживее 💗
Днес съм почти в 8-ия месец и изпълнена с благодарност към мъжа ми, който не се предаде; към съдбата, че ми показа, че чудесата идват, когато най-малко го очакваме, но имаме най-голяма нужда от тях и към вас, момичета. Защото ако не беше тази група вероятно нямаше да знам и щях да си започна дуфастона, нямаше да има до кого да се допитам, и със сигурност нямаше в момента да пиша това със краче забито в ребрата ми.