Обичам си детето и то ме обича, виждам го, усещам го как личицето му грейва като ме види. С баща му си говорим, още не сме решили как точно ще продължим за напред, но не това ме притеснява.
Гони ме онова усещане, че съм провалила живота си, за безнадеждност. Не се насладих на спокойно бременност или на трансформацията ли в майка, дълго време наричах детето "бебето", а не с името му. Още не мога да му кажа "ела при мама", много го обичам и му го казвам постоянно, гушкам го, танцуваме, пеем и той е прекрасен. Но не се чувствам като майка..
Здравейте!
"Не се чувствам като майка" - казвате вие. Но това не е болка за умиране. Важното е детето ви да се чувства дете.
Като в случая едното не зависи от другото.
За да се чувства детето дете, не е нужно майката да се чувства "като майка", да отговаря на някакъв шаблон за добра майка.
Важно е, обаче, майката да се чувства ГОЛЯМА. Ако майката не се чувства голяма, тя има нужда да се възползва от емоционалната подкрепа на детето. То да я утешава, "да я приласкае с малките си ръчички". А това създава условия детето да не се чувства дете, да е сякаш по-голямо от майка си.
Твърде е възможно това, че сте отишли при родителите си, да ви поставя в положението на малка. Затова е добре да показвате на детето си, че по отношение на него вие сте най-важната. А също да го показвате и отстоявате пред родителите си. Да държите вашето разбиране за възпитанието и отглеждането на детето да бъде зачитано като първостепенно по важност.
По принцип майката, колкото и да е изстрадала, е ценно да стои в следното мислене по отношение на детето:
"Твоята поява на света ми струваше доста. Но аз с радост платих цената. Достатъчно съм голяма за това. Цената си заслужаваше."