Здравейте, д-р Стефанов. Отново се обръщам към Вас. В рамките на 2 месеца починаха важни за мен хора. След всяка смърт ме връхлита огромна мъка и чувствам, че затъвам в нея. И чувствам, че искам да затъвам в мъката, сякаш имам нужда от нея. Емоциите задълго не ме пускат и в неочаквани моменти ме връхлитат. И сякаш животът ми излиза от ритъм. Не знам какво да ги правя тия емоции?!
- Публикувана: 12 апр. 2020, 12:30 ч.
- Последно мнение: 28 апр. 2024, 17:24 ч.
Онлайн консултации с Людмил Стефанов - психолог и психотерапевт
Благодаря за отговора, но не се сещам за такъв човек, имала съм, но в миналото - преди 4-5 години и отдавна не поддържам контакт.
И още нещо: понякога човек отключва дадена симптоматика, като първи път става случайно /напимер - в определено психично състояние сте хапнали дразнеща храна/, след това става от страх да не се повтори и след това става стандартна реакция.
Затова ви питам и дали си спомняте как се случи първия път?
Здравейте, д-р Стефанов. Отново се обръщам към Вас. В рамките на 2 месеца починаха важни за мен хора. След всяка смърт ме връхлита огромна мъка и чувствам, че затъвам в нея. И чувствам, че искам да затъвам в мъката, сякаш имам нужда от нея. Емоциите задълго не ме пускат и в неочаквани моменти ме връхлитат. И сякаш животът ми излиза от ритъм. Не знам какво да ги правя тия емоции?!
И моите съболезнования. Съжалявам за загубите ви
Нормално е човек да потъва в мъката след подобни загуби, особено когато са и две за кратък период от време. Защо е нормално и защо ли ни е дадена тъгата? Тъгата е едно от нашите базисни чувства. То ни връща в миналото, при спомените и това ни прави цялостни и завършени. Тъгата ни забавя и както казвате - "животът ни излиза от ритъм". Защото динамиката и ритъмът ни свързват с бъдещето, а тъгата - с миналото.
Но вие сте динамична натура и това за вас е необичайно и плашещо. Така че, ако правилно съм ви разбрал,
към страданието се добавя и страх, че можете да изгубите вътрешните си устои, да ви е трудно
да се върнете отново "на релсите"
Затова помислете има ли нещо недовършено от взаимодействието ви с хората, които сте загубили?
Има ли нещо важно, което е трябвало да направите с тях, а не сте го направили. Или думи, които не сте намерили време да им кажете?
Довършете незавършеното. Може би така ще ви е по-спокойно.
И все пак - тъгата е известно време с нас винаги, когато сме претърпели загуба.
Бъдете здрава!
Здравейте, д-р Стефанов. Отново се обръщам към Вас. В рамките на 2 месеца починаха важни за мен хора. След всяка смърт ме връхлита огромна мъка и чувствам, че затъвам в нея. И чувствам, че искам да затъвам в мъката, сякаш имам нужда от нея. Емоциите задълго не ме пускат и в неочаквани моменти ме връхлитат. И сякаш животът ми излиза от ритъм. Не знам какво да ги правя тия емоции?!
И моите съболезнования. Съжалявам за загубите ви
Нормално е човек да потъва в мъката след подобни загуби, особено когато са и две за кратък период от време. Защо е нормално и защо ли ни е дадена тъгата? Тъгата е едно от нашите базисни чувства. То ни връща в миналото, при спомените и това ни прави цялостни и завършени. Тъгата ни забавя и както казвате - "животът ни излиза от ритъм". Защото динамиката и ритъмът ни свързват с бъдещето, а тъгата - с миналото.
Но вие сте динамична натура и това за вас е необичайно и плашещо. Така че, ако правилно съм ви разбрал,
към страданието се добавя и страх, че можете да изгубите вътрешните си устои, да ви е трудно
да се върнете отново "на релсите"
Затова помислете има ли нещо недовършено от взаимодействието ви с хората, които сте загубили?
Има ли нещо важно, което е трябвало да направите с тях, а не сте го направили. Или думи, които не сте намерили време да им кажете?
Довършете незавършеното. Може би така ще ви е по-спокойно.
И все пак - тъгата е известно време с нас винаги, когато сме претърпели загуба.
Бъдете здрава!
Благодаря Ви! Да, има недовършени неща, има думи, които бих искала да има кажа и им казвам наум сега. Може би всичко стана много бързо и с двамата и за няколкото дни, в които осъзнавах, че те може и да си отидат, сякаш ... не исках да съм песимист, не исках те да рзберат, че има дори такава вероятност.
Благодаря за отговора, но не се сещам за такъв човек, имала съм, но в миналото - преди 4-5 години и отдавна не поддържам контакт.
И още нещо: понякога човек отключва дадена симптоматика, като първи път става случайно /напимер - в определено психично състояние сте хапнали дразнеща храна/, след това става от страх да не се повтори и след това става стандартна реакция.
Затова ви питам и дали си спомняте как се случи първия път?
Благодаря за отговора, но не се сещам за такъв човек, имала съм, но в миналото - преди 4-5 години и отдавна не поддържам контакт.
И още нещо: понякога човек отключва дадена симптоматика, като първи път става случайно /напимер - в определено психично състояние сте хапнали дразнеща храна/, след това става от страх да не се повтори и след това става стандартна реакция.
Затова ви питам и дали си спомняте как се случи първия път?
Поздрави!
Здравейте!
Забелязала съм, че периодично попадам в следната ситуация: всички социални контакти ме изтощават и нямам желание за тях, докато в същото време се чувствам самотна. Отлагам абсолютно всичко, поради липсата на каквато и да е енергия до момента, в който всичко около мен е в хаос - чисто битово, както и аз самата започвам да се чувствам като едно хаотично кълбо, което се опитва да поддържа някакъв фронт, но неуспешно. Намалява продуктивността ми в работа, нямам способността да върша нещо концентрирано за повече от час. След това, започвам да забивам и изведнъж са минали 5 часа. Спирам да се грижа за себе си физически, не се храня пълноценно- прекалявам с храна. Не излизам навън почти изобщо, трудно заспивам или преобръщам режима си изцяло. Обикновено излизам от тези периоди, като първо подредя физически около себе си, но често това отнема почти цял ден. След това постепенно се връщам към по-организирано ежедневие, започвам да се справям със задачи от ежедневието, търся социални контакти. Може би в годината имам обикновено по 2 такива периода, траещи около 2 седмици. Не мога да осъзная обаче защо това се случва с мен, приела съм го като нещо, което е част от моя живот. В същото време, във всеки такъв период изпитвам огромен страх, че този път няма да успея да изляза от него и ще заседна във всички аспекти от моя живот. Какво бихте ме посъветвали?
Забелязала съм, че периодично попадам в следната ситуация: всички социални контакти ме изтощават и нямам желание за тях, докато в същото време се чувствам самотна. Отлагам абсолютно всичко, поради липсата на каквато и да е енергия до момента, в който всичко около мен е в хаос - чисто битово, както и аз самата започвам да се чувствам като едно хаотично кълбо, което се опитва да поддържа някакъв фронт, но неуспешно. Намалява продуктивността ми в работа, нямам способността да върша нещо концентрирано за повече от час. След това, започвам да забивам и изведнъж са минали 5 часа. Спирам да се грижа за себе си физически, не се храня пълноценно- прекалявам с храна. Не излизам навън почти изобщо, трудно заспивам или преобръщам режима си изцяло. Обикновено излизам от тези периоди, като първо подредя физически около себе си, но често това отнема почти цял ден. След това постепенно се връщам към по-организирано ежедневие, започвам да се справям със задачи от ежедневието, търся социални контакти. Може би в годината имам обикновено по 2 такива периода, траещи около 2 седмици. Не мога да осъзная обаче защо това се случва с мен, приела съм го като нещо, което е част от моя живот. В същото време, във всеки такъв период изпитвам огромен страх, че този път няма да успея да изляза от него и ще заседна във всички аспекти от моя живот. Какво бихте ме посъветвали?
Това, което споделяте, е много интересно за мен. Задавам си някои въпроси:
- тези периоди, които описвате, дали се случват "сезонно", горе-долу около едни и същи дати?
- ако е така, какво се е случило около тези дати? Имам предвид не само с вас, но и с хора от вашата семейна система. Дали няма някаква годишнина от важни събития, която да ви въздейства?
За да ви дам посока на разсъждаване по тези въпроси, искам да ви разкажа накратко за един интересен несъзнаван феномен, който управлява живота и поведението на хората, наречен
СИНДРОМ НА ГОДИШНИНАТА
Това е понятие, създадено от Ан Анселен Шутценбергер - психотерапевт, психоаналитик и създател на школа в семейната терапия.
В живота на хората има преживявания, които циклично се повтарят около определени дати. И много често на тези дати са се случили съдбовни неща или неща, които се помнят от хората в семейството заради техния драматизъм.
В книгата си "Синдромът на предците" Ан Шутценбергер описва един много впечатляващ случай с неин пациент. Този пациент ѝ разказал, че наскоро на първи септември бил тръгнал да води сина си за първия му учебен ден в първи клас /тогава е първия учебен ден във Франция/. По пътя, обаче, претърпели дребно произшествие. Това ги забавило и синът му трябвало да започне първата си учебна година на следващия ден. Оказва се, че същото се било случило и с него самия. Баща му го карал за първия учебен ден, но се случило нещо, така че и той не могъл да отиде на тържеството за първия учебен ден. Същото се било случило и с неговия баща, а също и с дядо му. Все някакво произшествие не позволявало на тези бащи да заведат сина си на празничното начало на неговото образование.
Тук виждаме едно събитие, което се повтаря по един и същи начин четири поколения наред. Какво стои в основата на това събитие? Оказва се, че пра-пра-дядото на този човек бил загинал във война. И прапрабабата изнемогвала и трудно свързвала двата края. Затова тя пратила прадядо му, когато бил на седем години, да пасе кравата, а не на училище. И този прадядо гледал от хълма над селото с нажалени очи как другите деца отиват на училище, чувал всяка сутрин училищния звънец и страдал.
И когато четири поколения подред мъжете от това семейство "не успяват" да закарат сина си на училищното тържество на първи септември, в това има несъзнавано отдаване на почит към съдбата на този прадядо. На този феномен във фамилната терапия е дадено и името "семейна лоялност". От лоялност и любов към хора от предишните поколения сме склонни да жертваме нещо, да имаме симптоматично поведение. С този феномен се срещаме много често, когато работим с метода Семейни констелации.
Ще разкажа и за още един пример за синдром на годишнината, взет от моята фамилна история. Баща ми е имал чичо, който една вечер, като се прибирал почерпен от работа, бил сгасен от влака. Синът му отищъл до живее в Германия. И доста години след това бива сгасен от трамвай в Мюнхен на същата дата!
Давам тези примери, за да се вгледате в личния си живот и в живота на семейството си. Дали тези състояния не ви свързват със съдбите на хора от семейството или пък със собствени ваши травматични преживявания?
Поздрави!
Здравейте! Искам да задам въпрос, който мисля, че не е коментиран в темата, а именно психологическата зависимост към храната. От доста време имам проблем с храната, постянно мисля за това, но вместо да се справя, аз затъвам все повече. Мога да изям огромни количества храна без да ми стане лошо. А най-интересното е, че когато си наложа режим на хранене се чувствам прекрасно - с тонус, по-енергична, с по-голямо самочувствие и жизненост. Но вместо да продължа, в един момент аз спирам режима, започвам да се тъпча, заличавам всичко постигнато и пак се чувствам зле. Изобщо нямам идея как да се справя, моля за някакви насоки!
Здравейте! Искам да задам въпрос, който мисля, че не е коментиран в темата, а именно психологическата зависимост към храната. От доста време имам проблем с храната, постянно мисля за това, но вместо да се справя, аз затъвам все повече. Мога да изям огромни количества храна без да ми стане лошо. А най-интересното е, че когато си наложа режим на хранене се чувствам прекрасно - с тонус, по-енергична, с по-голямо самочувствие и жизненост. Но вместо да продължа, в един момент аз спирам режима, започвам да се тъпча, заличавам всичко постигнато и пак се чувствам зле. Изобщо нямам идея как да се справя, моля за някакви насоки!
За да разбера по.добре ситуацията, бих искал да ви задам няколко въпроса:
- Това прекаляване с храната отразява ли се на визията ви? Имате ли надвормено тегло?
- От кога имате този проблем и с какво го свързвате?
- Колко килограме сте, когато се храните умерено и здравословно и колко ставате, когато не се контролирате?
Ще публикувам отново с известни корекции един текст тук, но когато отговорите на въпросите, ще напиша още веднъж специално за вас.
ЗА ПСИХОЛОГИЧЕСКИЯ СМИСЪЛ НА НАДНОРМЕНОТО ТЕГЛО
Когато става дума за наднормено тегло, има няколко основни посоки за изследване на психологическите причини:
Важно е винаги да се питаме , каква е психологическата полза от наднорменото тегло за съответния човек? Тук ще кажа неща, които може и да не се отнасят директно за вас, но ще бъдат вероятно интересни както за вас, така и за другите читатели. Колкото и да изглежда странно, често от наднорменото тегло има психологическа изгода.
Например, понякога се случва / включително и в моята практика/, жена с доста килограми над нормата да отиде при психотерапевт и той да я попита: „Какво би било различно, ако имате нормална фигура и тегло? Как това ще промени живота ви?“. А тя отговаря с известна нерешителност: „Хм, трудно ми е да си го представя… Може би ще се разведа!“.
Оказва се, че жената е неудовлетворена от партньора си. Тя има добра професия или дори собствен бизнес. Това ѝ осигурява статус в обществото и финансова независимост. Тоест - тя има основата да се разведе и да заживее свободна, без да се притеснява от въпроса за оцеляването. Но същевременно тази жена не може да се реши да поеме вината, неудобствата, несигурността и психическото натоварване, свързани с една раздяла след дълга връзка. Така че килограмите и „помагат“ да остане в брака, вместо да направи желаното, но и толкова страшно нещо – да се разведе. Килограмите ѝ идват на помощ, защото са предпоставка разводът да стане твърде рисковано начинание. Тя сякаш си казва: „Ако се разделя с партньора си, с тази визия не бих могла да си намеря друг“.
Да, странно е, но съм срещал в работата си и жени, които по същата несъзнавана причина не израстват в кариерата или в бизнеса, не реализират потенциала си да увеличават своите доходи и сякаш сами слагат стъклен таван над себе си. Защото подсъзнателно си дават сметка, че ако имат високи доходи, няма да имат вътрешното оправдание да стоят в своята неудовлетворяваща ги връзка. И следователно по-ниските доходи, които ги правят зависими от съпруга, представляват един несъзнавано търсен ефект…
Страхът от това, да бъда привлекателна, понякога се оказва основен фактор много момичета и жени да се поддържат в лошо физическо състояние, но по друга причина. Те усещат, че са станали обект на сексуални желания от неприемливо или кръвосмесително естество. Имам предвид това, че похотливите погледи и едва прикрити сексуални въжделения от пастроци, братя, братовчеди, бащи, дядовци, зетьове, учители много често водят до напълняване, с една единствена несъзнавана цел: да стане жената непривлекателна. Особено често това се наблюдава при по-млади или дори по-малки момичета, които нямат нито опита да се отстоят, нито ресурсите да се отделят и да заживеят далеч от човека, чиито погледи ги притесняват. Такива житейски обстоятелства често могат да доведат до хранителни разстройства.
Чувал съм изказвания на жени, които се вбесяват от това, че мъжете ги заглеждат по улицата и дори твърдят, че ще си направят операция, за да тушират въздействието на възбуждащите мъжките желания свои форми. Когато към тези техни оплаквания се погледне по-отблизо, често се оказва, че те са били заглеждани от хора, чийто сексуален интерес е бил от кръвосмесително или друг вид нежелано естество.
ВТОРАТА причина, поради която е възможно жената /момичето/ да има наднормено тегло, е храната да ѝ запълва някаква липса, някаква вътрешна празнота. Във вашия случай е съвсем логично да си зададете въпроса, каква липса запълва за вас храната? И ако вие носите в себе си някакво чувство за носталгия или липса, храната ви замества липсващото.
Има и още един важен фактор, чието действие остава незабелязано. Много често в подобни ситуации момичетата се свързват в душата си с жени, които са били пренебрегнати заради теглото си и външния си вид. Това е нещо, което съм научил от работата си с метода Семейни констелации, създаден от Берт Хелингер. Принципът е особено валиден, когато става дума за отхвърлена предишна партньорка на бащата, особено ако тя е третирана в семейството като второ качество човек. Ако такова нещо се случи, децата започват да се държат симптоматично: да стават гневни, да се инатят на родителите, да правят неща, които вредят на здравето им, като например да се тъпчат с храна. Това може да изглежда странно, но си спомнете за случаите от детството, когато родителите ви са говорели враждебно и неуважително за когото и до било. В този момент най-вероятно сте съчувствали на този човек и сте искали да извикате на родителите си: „Престанете!“. Децата винаги стоят на страната на слабия, неуважавания, одумвания, защото искат всички да се обичаме.
Много благодаря за отговора! За съжаление аз никак не мога да открия причината за този мой самосаботаж, макар че постоянно мисля за това. Имам добър брак, съпругът ми не спира да ми казва, чеьсъм хубава, секси и слабичка (дори и в най-дебелите ми периоди). Той самият е слаб, спортист, и честно казано, ако ситуацията беше обратната, не бих била толкова толерантна. Килограмите ми са поне с 10 повече, отколкото бих искала, толкова искам да сваля, за повече не се и надявам. В момента съм 75, висока съм 165 см. Свалям докъм 70, 68 най-много и пак си ги качвам. До преди година горната ми граница беше 70 кг. Т.е за година с цялата ми фиксация резултатът е отрицателен. Понякога се тъпча, когато съм разстроена или сърдита, но по-често няма ясна причина. Без да мисля отивам и опустошавам всичко, което намеря. Миналата година имах период, когато се будех през нощта и го правех, без да мога да помисля, все едно не се случва с мен. На другия ден бях депресирана, отчаяна и ядосана на себе си. Това премина някак си, но проблемът си остава. Не знам как по-конкретно и разбираемо да обясня ситуацията. Имам нормален живот и ежедневие, добро семейство и работа, която харесвам. При всички положения не искам да отслабна, за да се развеждам или да бъда харесвана от мъже. Искам единствено вътрешното си усещане за мен самата, когато съм по-слаба.
Много благодаря за отговора! За съжаление аз никак не мога да открия причината за този мой самосаботаж, макар че постоянно мисля за това. Имам добър брак, съпругът ми не спира да ми казва, чеьсъм хубава, секси и слабичка (дори и в най-дебелите ми периоди). Той самият е слаб, спортист, и честно казано, ако ситуацията беше обратната, не бих била толкова толерантна. Килограмите ми са поне с 10 повече, отколкото бих искала, толкова искам да сваля, за повече не се и надявам. В момента съм 75, висока съм 165 см. Свалям докъм 70, 68 най-много и пак си ги качвам. До преди година горната ми граница беше 70 кг. Т.е за година с цялата ми фиксация резултатът е отрицателен. Понякога се тъпча, когато съм разстроена или сърдита, но по-често няма ясна причина. Без да мисля отивам и опустошавам всичко, което намеря. Миналата година имах период, когато се будех през нощта и го правех, без да мога да помисля, все едно не се случва с мен. На другия ден бях депресирана, отчаяна и ядосана на себе си. Това премина някак си, но проблемът си остава. Не знам как по-конкретно и разбираемо да обясня ситуацията. Имам нормален живот и ежедневие, добро семейство и работа, която харесвам. При всички положения не искам да отслабна, за да се развеждам или да бъда харесвана от мъже. Искам единствено вътрешното си усещане за мен самата, когато съм по-слаба.
Казвате " съпругът ми не спира да ми казва, че съм хубава, секси и слабичка (дори и в най-дебелите ми периоди). Той самият е слаб, спортист, и честно казано, ако ситуацията беше обратната, не бих била толкова толерантна. Килограмите ми са поне с 10 повече, отколкото бих искала,"
Тоест - вие не бихте щадили съпруга си, ако е с наднормено тегло. Помислете, кой е бил подиграван заради наднорменото тегло? Дали вие? Или пък вие самата да сте го правили със съученичка или съученик? Ако е така, вие вероятно стоите в страха, че може да ви се случи същото и на вас като възмездие...
Ще ви покажа и как един много известен американски психотерапевт Милтън Ериксон работи с подобен проблем с жена, която надебелява, става 93-94 кг, и се изплашва... Започва да спазва диети, стига до 70, но после пак се качва обратно, изплашва се и пак пази диети до 70 и т.н. в този цикъл.... Той я накарал да стигне до 100 кг и едва тогава да започне да отслабва. Тя стигнала до 98-99 и се молела да отмени вече предписанието, но той настоявал, че границата от 100 кг трябва да бъде достигната. След това "упражнение" жената трайно останала на 70.
Така че, както се досещате, за да излезете от този цикъл, които при вас е между 75 и 65 кг, изпълнете следната терапевтична задача: първо стигнете до 80 килограма и нито грам по-малко и след това имате право да се върнете на 65 и да останете там. Приятно среднощно тъпчене!
Добро утро! Не мога да свържа първата част от отговора ви с нищо - нито аз дъм била жертва на подигравки, нито пък аз съм се подигравала. Това за мъжа ми го написах в смисъл, че едва ли би ми било приятно да е с шкембе и паласки. Колкото до втората част... звучи ми страшно да се оставя да стана 80 кг. И каква д гаранцията, че после няма да вдигна горната граница на 85 и т.н....
Добро утро! Не мога да свържа първата част от отговора ви с нищо - нито аз дъм била жертва на подигравки, нито пък аз съм се подигравала. Това за мъжа ми го написах в смисъл, че едва ли би ми било приятно да е с шкембе и паласки. Колкото до втората част... звучи ми страшно да се оставя да стана 80 кг. И каква д гаранцията, че после няма да вдигна горната граница на 85 и т.н....
Здравейте!
Така и очаквах - не сте била жертва на подигравки, нито сте се подигравали. Зададох въпроса за всеки случай.
Пишете по-надолу: "звучи ми страшно да се оставя да стана 80 кг. И каква е гаранцията, че после няма да вдигна горната граница на 85"
Да, страшно си е!!! Погледнете този страх отблизо. Ако трябва го нарисувайте. После го издигнете в чин генерал. И го назначете за шеф на нощната стража, която пази вратата на вашия хладилник.
Бъдете здрава и приятна неделя!
Здравейте,
Имам следният проблем: всяка сутрин се събуждам рано между 5:30 и 6:30 със сърцебиене и не мога да спя повече. Това много ме дразни, всички спят/децата и съпругът ми , а аз не мога. Другото, което ме дразни е поведението на съпругът ми. През седмицата работи и се прибира към 18ч, а почивните дни ходи за риба и като се прибере веднага ляга да спи. Например вчера се прибра към 18:30 и веднага легна. Аз цял ден с децата като малкото е на 2 почти а голямата е ученичка. Не един път съм му казвала, че искам повече внимание и да си остане един ден поне в къщи. В дните, които остава се случва цял ден да спи, това допълнително ме дразни предвид ситуацията че аз не мога да спя пълноценно и ранното събуждане.
Преди около 5 г. не ходеше за риба но беше цял ден с телефона или лаптопа. Женени сме от 12 г
Редактирам се: възможно ли е всичко това да се дължи на факта, че аз самата нямам никаква почивка, лично време за самата мен. На 32г съм и до миналата година учих, от 10г и работя без прекъсване с изключение на 11м когато родих голямото си дете.
Това събуждане и сърцебиене според мен се дължат на факта, че като се събудя от плача на малкото човече, мозъкът ми веднага започва да мисли, няма значение за какво просто ми минават различни мисли през главата и така цял ден. Не мога да се отпусна никога и така спокойно да си дишам без да са заети мислите ми с нещо.
Имам следният проблем: всяка сутрин се събуждам рано между 5:30 и 6:30 със сърцебиене и не мога да спя повече. Това много ме дразни, всички спят/децата и съпругът ми , а аз не мога. Другото, което ме дразни е поведението на съпругът ми. През седмицата работи и се прибира към 18ч, а почивните дни ходи за риба и като се прибере веднага ляга да спи. Например вчера се прибра към 18:30 и веднага легна. Аз цял ден с децата като малкото е на 2 почти а голямата е ученичка. Не един път съм му казвала, че искам повече внимание и да си остане един ден поне в къщи. В дните, които остава се случва цял ден да спи, това допълнително ме дразни предвид ситуацията че аз не мога да спя пълноценно и ранното събуждане.
Преди около 5 г. не ходеше за риба но беше цял ден с телефона или лаптопа. Женени сме от 12 г
Редактирам се: възможно ли е всичко това да се дължи на факта, че аз самата нямам никаква почивка, лично време за самата мен. На 32г съм и до миналата година учих, от 10г и работя без прекъсване с изключение на 11м когато родих голямото си дете.
Това събуждане и сърцебиене според мен се дължат на факта, че като се събудя от плача на малкото човече, мозъкът ми веднага започва да мисли, няма значение за какво просто ми минават различни мисли през главата и така цял ден. Не мога да се отпусна никога и така спокойно да си дишам без да са заети мислите ми с нещо.
Препоръчани теми