Как да се справим с болката в отношенията и да върнем хармонията в живота си?

  • 69 965
  • 140
  •   1
Отговори
# 45
  • Мнения: 16
Здравейте, Петя Георгиева!
 Пиша Ви по един личен въпрос, който ме измъчва през последните близо две години. Запознах се с един мъж, в който се влюбих (и все още съм), но нещата приключиха още преди да са започнали. Опасявам се, че вината, в голяма степен, е моя.
 Молбата ми към Вас е да ми помогнете да интерпретирам ситуацията. Смятам, че аз съм влошила нещата с поведението си и ако е така- възможно ли е да направя нещо за подобряване в бъдеще? Или просто не е имал особено желание и нещата са били обречени?
 Ето я историята на кратко:
 В началото имаше взаимен интерес, но не беше ясно за мен дали е приятелски или интимен. Чувствах се добре, но исках нещата да се развиват по-бързо. Бях объркана от сигналите, защото проявяваше внимание към мен, но не бързаше да развива отношенията в интимен план. Или е улегнал и не бърза, преди да е сигурен, или не е искал, вече не знам. В резултат на което, станах доста нервна, натрапчива, изискваща обяснения. Пишех винаги първа, говорех за чувствата си в самото начало, изисквах повече внимание, обвинявах го и т.н.
 Резултатът, както се досещате, беше негативен.
 След дълга пауза отново възобновихме комуникацията, но скоро отново започнах да го притискам. Той се отдръпна във времето и накрая ми заяви, че за него съм агресивна, негативна, обсебваща, не му влияя добре и не иска да ме чува и вижда повече.
 Към днешна дата си давам сметка, че независимо дали и до колко съм била желана, такова държание от моя страна би отблъснало всеки. Всъщност, той не ме познава като човек, но вече има крайно негативно мнение.
 Друг негативен фактор тук е, че бяхме колеги във фирма, чийто собственик искаше да се среща с мен. Но това е друга тема.
 Смятам, че повечето проблеми идват от моята несигурност и ниско самочувствие. Вече ходя на терапия за това.
 Бих искала да имам възможност да подходя спокойно към него и ситуацията. Да мога да покажа истинското си лице и характер, да се опознаем по здравословен начин и...каквото стане. Не съм сигурна дали това е възможно, предвид стеклите се обстоятелства. Поне на този етап е така.

# 46
  • Мнения: 66
Здравейте,имам нужда от вашата помощ.Ще обясня всичко накратко. Родих преди 8 месеца,с мъжа ми бяхме в супер отношения,но откакто родих започнах да го ревнувам страшно много от негова колежка. Хванах го че е гледал порно на работа,той казва че са само колеги няма нищо към нея аз съм всичко за него,но нещо все ме гложди отвътре.Въпросната колежка много се радва на нашето дете,както когато се роди така и сега като го види.Усещам че донякъде му е приятно да го ревнувам,защото се смее,когато питам за нея се кълне че няма нищо,наскоро я срещнахме и той ми казва ето я твоята приятелка,а ние с нея се познаваме отскоро и не сме чак приятелки.Незнам какво да правя има моменти в които не ми пука,но има и дни в който направо полудявам от ревност,мисля си че са имали нещо общо,че той я харесва и тн.

# 47
  • Мнения: 84
Здравейте преди години имах няколко връзки не сполучливи. И след тези връзки си мечтаех да срешна любовта и да бъда истински щастлива. Предното лято се запознах с един мъж и още от началото ме грабна по някъв начи почнахме да си пишим да се чуваме да се виждаме и нещата станага серозни. Но беше много ревнив и когато изляза да някъде си мислише че му изневерявам а аз самата съм против тези изневери камули да му изневеря. Той жквеше в друг и когато приключише работа идваше при мен за няколко дни това беше в продължение на нялко месеца докато заживем заедно. Когато си отиваше много мъчно ми ставаше и на него също. Преди да заживем заедно се случваше да ме обижда да ми крещи и аз почвах да рева защото съм супер много чувствителна и нищо не му казвах. Заживехме заедно обаче близките му като чели не бяха съгласни той да дойде да живее при мен. И все му казвах че близките му не ме харесват той все се обрущаше и казваше не е верно и аз млъквах. През месец септември предната година разбрах че съм бременна бяхме много щастливи но съм си много страхлива в смисъл такъв да не ми стане нещо да наврцедя да не настина и си спомням едната вечер ми беше доста студено и си измерих температурата беше 37 и се притесних да не се разболея и се разревах а той вместо да ме успокои се обърна и ми каза ако стане нещо с бебето ти ще си виновна не можех да повярвам че това той ми го каза отидох и си легнах не знаех просто какво да му кажа. След като разбрах че съм бременна отидох след 10 дни на лекар да могат да остановят бремеността и докторката ми каза че всичко е наред. На следващия ден се прибрах от работа и елементарно тръгнах да оправям в къщи да правя вечеря. Но прокървях обадих се веднага на докторката отидох каза ми че всичко е наред и че е доста срештано това прокървяване би ми инжекция и ми изписа хапчета но продължих да си кървя  отидох на второ мнение като очаквах че той ще дойде с мене той отиде на работа майка ми дойде с мене толкова гадно ми стана и казах на майка ми толкова ли е важна работа че дойде с мен майка ми само сви рамене и нищо не каза. С мойта бременност завърши зле сплонтанен аборт като ми каза че съм се изпистила се сетих за неговите приказки който ми каза ако стане нещо с бебето ти ще си виновна. И почнах да се обвинявам че аз съм пречината това да стане защо съм супер много емоционална всичко което ставаше аз си го приживявах по мои си начин. И си помислих че ще сме оставе и бях изпаднала в една дупка и каза само на майка си нито дете нито мъж. Но той се обърна и ми каза че пак ще пробваме да имаме успокояваше ме по някъв начин и сама си казах че трябва да се стегна и така направих от време на време си поплаквах без никой да ме вижда. След време почнахме да се караме за него имаше много по важни работи мен самата чувствах се самотна нямах никакво внимание от него нямаше никакви разгови между нас сякаш нямаше какво да си кажем много ми беше гадно. Родители му рабоят в чужбина и решоха да се връщат за празниците но при всяко тяхно връщане той се държи много гадно с мене и като ми каза че ще си идват го предопредиг че няма да му търпя лошо отношение към мен и този път тези мой приказки преснаха в скандал и пак аз си бях лошата. На 24 декември сутринта ми вика ще дойдеш ли с мен при наще или ще оправяш за довечера аз нищо не казах просто разбрах колко държи аз да отида с него нямаше го много часове дори не се сети да ми се обади а се върна в настроение и се едно нищо не е станало. Нито ми беше до празнуване нито нищо. Тогава той ми предложи брак бях много щастлива и за момент забравих за всичко. Така празниците минаха родителите му заминаха. Къде се успокояваше обстановката къде не и до ден днешен е така. Решихме пак да си имаме дете нещата се поличихацв 7 месец съм но караниците не спират самотна съм нямам подкрепата от никой изпаднала съм в дупка от която няма излизане получавам паник атаки никой не ме разбира имам човек до мен родители но сякаш никой не го е грижа за мен как се чувствам всеки си върши неговата си работа аз съм в пространството. Помогнете ми как да се правя с всичко това.

# 48
  • Мнения: 62
Здравейте ,
  
Живея с партньора си от 3 години и вече съм бременна в 7 месец, но зачестяха кавгите на тема “вашите и нашите “

Покрай коронавируса ни се наложи да работим от дома и това създава допълнително напрежение.
Понякога се караме за глупости, а той никога не отстъпва независимо от товс да че съм бременна. Даже от както забременях стана и по-изнервен и усещам, че прага му на търпимост се снижи.
Във всеки спор се стига до израза “ще те хвана за ръката и ще те изхвърля” или “скоро мен няма да ме има и ще видиш какво е”. През останалото време е най-грижовния човек, но нали тази промяна по време на спорове ми идва в повече.
Колкото и както и да говоря с него се стига до това “ти ме предизвикваш затова става така”

Знам че съм по - чуствителна и по-изнервена заради бременността, която при мен протича тежко и с проблеми, но той не го осъзнава.

Още в началото на връзката ме помоли да няма ваши и наши и да не е между мен и майка му. Съгласих се, но последно време той прави именно това - вашите така , вашите онака.. а за грижите покрай бременнноста и раждането нашите ни помагат само финансово и психически (и преди бременноста си беше така, но никога не съм натяквала за това). За техните всичко е ок и проблемите покрай бременноста се дължат на мен, по-скоро на тва че не ям “за двама”.
В ново жилище сме повече от годиня но нито веднъж техните не са ни идвали на гости , а нашите са в испания и въпреки това ни посетиха няколко пъти. Но се очаква през седмица да пътуваме при техните, въпреки че сто пъти казах, че ми е забранено да пътувам, но никога не съм го ограничавала него да го прави.
След последния спор се стигна до това да ми каже , да не говоря със семейсвото си и тн, просто не издържах и аз изредих нещата които не ми харесват в техните. С в същото време той винаги е на “разположение”. 

След месец и половина брат му ще има сватба а на мен не ми се пътува в деветия месец, не знам как да го кажа и как да се избегне скандала.

Здравейте, Alexx890,

Понякога колкото и да се стараем да избегнем конфликти или скандали, те са неизбежни, особено когато трябва да покажем и защитим своята позиция, осъзнавайки че тя е различна от тази на другия човек. От това, което споделяте като въпрос накрая, виждам два варианта пред Вас - 1. да правите компромис със себе си, да рискувате здравословното си състояние, както и това на детенцето в името на "мира" или 2. да обясните на партньора си спокойно, ясно, но категорично, че в този период не е възможно пътуване, не е позволено от лекар, но най-вече, че това е и Ваше лично желание! Допълнете, че нямате нищо против той да присъства на сватбата, ако желае. Помислете и преценете сама кой вариант е по-удачен. В крайна сметка тук става въпрос и за друго човешко същество и партньорът е добре да свиква да мисли и за него.

По другата тема за "ваши и наши", доколкото разбирам, не чувствате подкрепа от страна на неговите родители, дори напротив. Не става ясно обаче какви точно са отношенията между партньора Ви и неговата майка - колко са близки, как се държат един с друг...

За да съм по-полезна, е нужна повече информация и по-задълбочена работа, но фразата "ще те хвана за ръката и ще те изхвърля”, придружена от “ти ме предизвикваш затова става така”  съм длъжна да посоча като обезпокоителни! Вероятно става дума за вменяване/прехвърляне на вина или дори вид манипулация, сякаш за всички проблеми единствено и само Вие сте виновна, а той няма нищо общо ...
Препоръката ми е следната: поставете на първо място себе си и детето, което чакате, особено по време на бременността! Грижете се за себе си, вслушвайте се повече във Вашите лични потребности и нужди и покажете на партньора си, че те са важни за Вас! В това няма нищо лошо, дори е задължително особено сега. Ако той държи на отношенията ви, би следвало да приеме това и също да започне повече да се грижи за Вас, но започнете първо Вие, за да може той да последва примера Ви.

Пожелавам Ви успех! Лека и безпроблемна бременност и раждане,
Петя

# 49
  • Мнения: 62
Здравейте, Петя Георгиева!
 Пиша Ви по един личен въпрос, който ме измъчва през последните близо две години. Запознах се с един мъж, в който се влюбих (и все още съм), но нещата приключиха още преди да са започнали. Опасявам се, че вината, в голяма степен, е моя.
 Молбата ми към Вас е да ми помогнете да интерпретирам ситуацията. Смятам, че аз съм влошила нещата с поведението си и ако е така- възможно ли е да направя нещо за подобряване в бъдеще? Или просто не е имал особено желание и нещата са били обречени?
 Ето я историята на кратко:
 В началото имаше взаимен интерес, но не беше ясно за мен дали е приятелски или интимен. Чувствах се добре, но исках нещата да се развиват по-бързо. Бях объркана от сигналите, защото проявяваше внимание към мен, но не бързаше да развива отношенията в интимен план. Или е улегнал и не бърза, преди да е сигурен, или не е искал, вече не знам. В резултат на което, станах доста нервна, натрапчива, изискваща обяснения. Пишех винаги първа, говорех за чувствата си в самото начало, изисквах повече внимание, обвинявах го и т.н.
 Резултатът, както се досещате, беше негативен.
 След дълга пауза отново възобновихме комуникацията, но скоро отново започнах да го притискам. Той се отдръпна във времето и накрая ми заяви, че за него съм агресивна, негативна, обсебваща, не му влияя добре и не иска да ме чува и вижда повече.
 Към днешна дата си давам сметка, че независимо дали и до колко съм била желана, такова държание от моя страна би отблъснало всеки. Всъщност, той не ме познава като човек, но вече има крайно негативно мнение.
 Друг негативен фактор тук е, че бяхме колеги във фирма, чийто собственик искаше да се среща с мен. Но това е друга тема.
 Смятам, че повечето проблеми идват от моята несигурност и ниско самочувствие. Вече ходя на терапия за това.
 Бих искала да имам възможност да подходя спокойно към него и ситуацията. Да мога да покажа истинското си лице и характер, да се опознаем по здравословен начин и...каквото стане. Не съм сигурна дали това е възможно, предвид стеклите се обстоятелства. Поне на този етап е така.

Здравейте, Nefertiti1,

Първо бих искала да Ви поздравя, за това, че сте предприела първата и най-важна крачка, а именно да работите със себе си и да развивате себе си! Това е начинът да подобрите живота  и отношенията си, така че да Ви носят щастие и удовлетвореност!
Започвам с един важен въпрос, който е свързан с поведението Ви във връзка по принцип досега - такова ли е било и преди или това се случва за пръв път? Това е важно уточнение и полезен въпрос за самата Вас. Често жената се държи по описания начин, когато чувства много силно привличане/влюбване, а мъжът има по-дистанцирано и "студено" поведение от типа "недостъпен". Всъщност на езика на системния семеен подход във Фамилната терапия това е т.н. комплементарно (допълващо) се поведение. Сякаш имаме две противоположности, които се допълват или две страни на една монета. И така едното поведение води до или провокира другото: той колкото повече се дистанцира, Вие толкова повече го искате и обратно - колкото повече се държите натрапчиво или прибързано, той толкова повече се отдръпва.
Все пак има нещо друго, на което е добре да се обърне внимание - ако другия човек не е готов за връзка, няма желание да започне или да поддържа дадени отношения, шанса ние да го променим клони към 0. Тоест не можем да накараме някой на сила, а ако той е имал истинско и ясно желание, Вие нямаше да се колебаете и да се питате, щяхте да сте сигурна. Тук ми липсва обаче информация за това каква е неговата нагласа, по какъв начин е показвал интереса си, какво е правил, как е заявил желание и дали изобщо е заявил? Не знаем дали това, което той е търсил е било връзка и също дори да е търсил връзка какво точно го е отблъснало.  Мога да потвърдя, обаче че много често мъжете действиетелно се отдръпват, когато видят категоричен и ясен интерес от страна на жената.

В крайна сметка, ако той е заявил ясно и категорично, че не желае да продължите комуникация/отношения, тогава най-доброто и здравословно, което можете да направите за себе си, е да продължите напред и да се опитате да забравите този мъж. Вие заслужавате пълноценна връзка с човек, който е отдаден и ангажиран, позволете си мъжа до Вас да бъде такъв и продължете да работите върху себе си, за да бъдете жената, която да привлече такъв мъж!

Искрено Ви пожелавам успех и оставам на разположение,
Петя

# 50
  • Мнения: 62
Здравейте,имам нужда от вашата помощ.Ще обясня всичко накратко. Родих преди 8 месеца,с мъжа ми бяхме в супер отношения,но откакто родих започнах да го ревнувам страшно много от негова колежка. Хванах го че е гледал порно на работа,той казва че са само колеги няма нищо към нея аз съм всичко за него,но нещо все ме гложди отвътре.Въпросната колежка много се радва на нашето дете,както когато се роди така и сега като го види.Усещам че донякъде му е приятно да го ревнувам,защото се смее,когато питам за нея се кълне че няма нищо,наскоро я срещнахме и той ми казва ето я твоята приятелка,а ние с нея се познаваме отскоро и не сме чак приятелки.Незнам какво да правя има моменти в които не ми пука,но има и дни в който направо полудявам от ревност,мисля си че са имали нещо общо,че той я харесва и тн.

Здравейте, Ivana94,

Понякога наистина е трудно да различим нашите фантазии от реалността, сякаш двете се преплитат и не е ясно кое е реалност и кое - плод на нашето въображение. Въпреки това обаче има някои признаци, по които можем да се ориентираме, а най-показателния от тях е неговото поведение. Обърнете внимание на следните няколко неща в поведението му:

- Има ли промяна в държанието му спрямо Вас и каква;
- Намаляли сексуални контакти или отказ от такива;
- По-дистанцирано поведение, изолираност;
- Чести закъснения/изненадващи командировки или отсъствия от къщи;
- Промяна в или избягване на комуникация, отказ да обсъждате или споделяте заедно;
- Как реагира, когато повдигнете темата.

Ако обаче той открито говори за неговата колежка, ако усещате, че с лекота Ви е запознал с нея и се шегува по темата, ако говори спокойно за това, то е вероятно да няма какво да крие и да няма повод за ревност. Бъдете спокойна - в съвременния свят, в който живеем, е изключително трудно да се поддържа изневяра дълго време. Ако тя съществува, рано или късно винаги излиза на яве и се разкрива.

Препоръката ми е да насочите енергията и вниманието си повече към развиване и подхранване на отношенията с мъжа Ви и детето, както и към самата Вас като жена. Подсилете женската енергия и увереността, направете така че каквато и колежка да се появи "на хоризонта", това по никакъв начин да не наруши Вашата вътрешна хармония и баланс! Simple Smile

Пожелавам Ви успех и оставам на разположение,
Петя

# 51
  • София
  • Мнения: 1 744
Здравейте,

Искам да попитам следното.
Когато си имал 8 години връзка с някого и когато си супер всеотдаен човек, вложил си всичко в тази връзка и този човек е бил целият ти свят, как да запълня празнината от неговото присъствие след раздялата, как да остана силна, да продължа напред без да се обръщам назад, без да го виждам и без да комуникирам с него?
Причината е че разбрах че ми е изневерявал още миналата година - имал е паралелна връзка.
Тогава ме излъга че било само секс и след много разправии реших да юродължа с него. Но онзи ден намерих доказателства че не е било само секс, видях дори че той е бил с нея на моя рожден ден когато ме лъга в очите че никога не би ми го причинил
(Намерих снимка с дата от тогава така че съм убедена че е вярно). Ясно е че не искам да се събираме или да му давам други шансове.
Казах му че аз бях дотук и това преля чашата, блокирах го навсякъде и приключих взсимоотношения с него преди 2 дни.
Оттогава не съм човек, нямам апетит, нямам желание за нищо зсщото се чувствам смазана от обидата, от разочарованието, от предаденото доверие.
Искам да знам как по дяволите да продължа, без да поглеждам назад, без да се изкуша да говоря с него - защото знам че това ще ми донесе само горчилка тъй като той обвинява мен за всичко и се изкарва невинен а това ме вбесява.

Как да устоя на това да се карам с него още у как да запълня тази ужасна празнина, защото той беше цялото ми ежедневие.
Имам приятели говоря с тях но не се чувствам по леко

# 52
  • Мнения: 6
Здравейте, Петя! Бих искала да ви помоля за съвет дали в ситуацията ми има проблем или аз си го внушавам. Аз съм на 21, приятеля ми е на 25, имаме връзка от 3 години. В началото той много държеше нещата да се случват бързо и ми говореше за живеене заедно и т.н. Аз бях малка, не исках да бързам и мечтата ми беше да уча в София и да успея да си изживея студентството и заминах. Аз исках да купонясвам, да излизам, а той сякаш е преминал през този период. Успявахме да се справим, аз си идвах всеки уикенд до родния ми град Пловдив. Сега след 2 години такава връзка сякаш разбрах, че той е човека за мен и искам нещата да се развият, но той сякаш е вече на финансова вълна и това ме притеснява, прави си сметката и само казва, че за да има семейство един ден трябва да го повишат и с тези пари няма да успее, сексуалните ни контакти също намаляха, аз главно давам инициативата. Започнал е да чете и книги за финанси. Страхувам се от това негово мнение защото знам, че за да създаде семейство човек никога не е готов на 100% финансово и няма вечно да сме млади, какво ще чакам до старини ли.. Притеснявам се дали това е временно или наистина ще бъде сериозна пречка пред нашето бъдеще като се върна и предприемем най-малкото краката да заживеем заедно? Благодаря предварително за отделеното време.

# 53
  • Мнения: X
Здравейте, с мъжа ми сме заедно от 10 години, половината от които живеем заедно, имаме дете на 4 години.

Не знам от къде да започна, напоследък правим от мухата слон, ама буквално за няма нищо. Но това е само повода за се захване и от там става скандал. Прераства във викане, говорим за едно а започваме да намесваме и други неща "стари", които по някакъв начин уж сме изговорили, но явно ни тежат... И на мен и на него, като тук обаче условието е, че той не го признава, казва, че каквото било, било, забравено е ... да де но до следващия път. Докато аз си го казвам откровено, че има неща, които във времето са останали (къде казани, къде не) и са ме огорчили, накарали са ме да се почувствам зле.  Докато бях бременна, все казвах, че стига вс да е наред ще си се оправям с детето, понеже той работи на две места от понеделник, до неделя ... Да но сметките излязоха малко криви, вс е наред здравословно, но детето не спеше, имах трудности с кърменето, после зъби, захранване ... През първата 1,6 г. ми беше мн трудно. Не казвам, че не е помагал, но е имало случаи, в които направо ме е изумявал ... Детето е болно аз съм по цял ден сама с него и съответно ми е на ръцете, нито съм яла, нито спала, моля го да ми помогне, а той си излиза на кафе ... И съм му го кавала. Но той сякаш не се чувства зле от това. Дори едно извинявай не казва. Уж разбира и казва, че е сгрешил, но до там. И такива разни случки, дребни може би за някой, но някак си бъркащи в душичката.
Той мн се сърди, че не правим редовно секс, че все съм изморена - но как да не съм, по цял ден детето гледам разходни, занимания, оправям къщата, готвя (не много добре, но се старая), чистя, пера, гладя. Да имаме всички необходими удобства, но понякога дори съдомиялната не се сеща да й натисне копчето. До преди няколко месеца даже спеше в другата стая, а сега ми обяснява, че съм спала на другия край на леглото и това не било никакво семейство - което мн ме нарани. А аз имам нужда да се наспя, наистина, защото вече и на работа ходя.
Често се случва да ми обещае, че ще свърши нещо и да трябва да го ръчкам и да му се моля със седмици, да не кажа с месеци (монтиране на контакт, поправка на тоалетното казанче и т.н.), като това мен ме изнервя, и в даден момент става повод за скандал, защото той не вижда проблем, че не е свършено, нищо че е обещал. Така с времето доверието ми в него се подкопа.
Не е от най-приказливите мъже, не ме обгражда с комплименти и засипва с подаръци, и това не ми е тежало, но през последните години започна да ме критикува повече. Т.е. ако всичко е наред, изчистено е, сготвено е, изпрано е няма да каже нищо, или ако съм се облякла добре, или съм купила нещо за вкъщи вс е точно. НО ако не е веднага се започва с критиката, което мен ме побърква. Казвала съм му, че искам да ми казва и хубавите неща, но си остава там където е казано. Например, цяла седмица чистя и подреждам, вс е под конец, но се случва детето да се разболее и да не съм пуснала прахосмукачката веднага ще ме чукне така да кажа, или мивката е пълна със съдове ... Или пък другото е, че когато е такова положението да да, така няма проблем, чистенето не е по-важно от детето или пък аз да съм си била починела, но при някоя разпра ми го напомня ... Което ми е мн объркващо, хем ми казва легни почини и, даже насила ме е слагал в леглото защото едвам си седя на краката, а примерно не е сготвено за детето и искам докато то спи да го свърша това, за да му обърна внимание след това, после като каже, че няма какво да яде детето и трябва да го погледа за малко - Е та до сега не сготви ли!? И това съм му го казвала. Но и се започва - аз мисля за теб ти да си починеш, сега какво искаш да кажеш!?
Иначе е много добър баща, от както детето порасна се грижи за него, въпреки, че пак оставя основните неща на мен, но се опитва и даже, в някои неща се справя мн добре. А и аз се старая да му възлагам някой задачи с детето. Защото да си призная наистина се опитвах да бъда Капитан планета и да върша всичко сама, но видях че не става, а и детето си го търси иска време и с баща си, аз съм му омръзнала.

В крайна сметка, просто има такива уж дребни неща, но мен ми тежат, казвам му ги, а понякога и не, защото се изморявам да повтарям едно и също, а и защото често се стига до разпри, после не си говорим с дни, насажда ми чувство за вина, че изобщо съм повдигнала въпроса. Не знам по какъв начин да говоря с него така, че да ме разбере правилно. Искам понякога да чуя едно извинявай или да ме прегърне и да ми каже, че всичко е наред, че е сгрешил ... но не все аз съм разбрала грешно нещата. Опитвам се да стана и аз по-търпелива, знам че си имам трески за дялане, но и това постоянно чувство на вина, това постоянно съобразяване какво ще кажа и как ме напрягат много. Говорили сме казвала съм му, че трябва да се постараем и двамата и да изслушваме другия, но се въртим в един омагьосан кръг - Той прави нещо, мен това ме наранява, след което аз правя друго, той се ядосва .... При нас важи закона че Всяко, действие има равно по сила противодействие ... Все си казваме, че миналото си е минало но е само на думи, подсъзнателно това си се трупа в нас. Аз го осъзнах, но той отказва ... Чета книги за самопомощ, но в случая само аз се опитвам да изляза от омагьосания кръг, той казва, че  при него вс е ОК. Искам да мога да забравя нещата, да си простя както на мен така и на него ... Защото иначе не виждам на къде. Даже последния път ми каза, че ако искам да си тръгна да си вървя няма да ме спира, той не го искал, но както реша аз, той се борел за това семейство а аз не - пак топката, в моето поле. Понеже му казах, че ако не можем да разговаряме нормално и да се разберем, мен като съквартиранти да живеем не ме устройва.
Как да направя отношенията ни по-нормални, аз даже се усещам че го избягвам, защото не се чувствам добре и ме е срам от това   ... Знам, че без караници е невъзможно, но понякога излизат извън контрол, той става неузнаваем, сякаш натрупва някаква агресия спрямо мен и когато дойде пика я излива - за сега само вербална! Аз обикновено се разплаквам, но на него не му пука ...

Съжалявам, дълго е и разпокъсано, но наистина са много нещата. Понеже отново не си говорим ... на него за ден два му минава, поне така казва, а аз съм толкова смачкана и се чувствам по-ниска от тревата, че не мога да се пречупя и да се правя, че нищо не е станало, а ако тръгнем да говорим, ще се стигне до скандал отново, а аз не искам, не искам, ИСКАМ спокойствие ...  въпреки, че и сега ще е същото най-много още ден два, и ще ми каже - ти до кога ще ме подминаваш и игнорираш ... ето вчера цял ден съм плакала, вижда ме, чува ме, но се прави че не съществувам, това си било мой проблем. Куче на улицата да бях, щеше вода в купа да ми сложи ...

Наистина не намирам светлина в тунела ...

# 54
  • Мнения: X
Здравейте! Смятате ли, че ако на едно дете му е забранявано да направи някоя беля, напр. да счупи нещо, да повреди играчките си, да надраска стената и т.н., може да се отрази на психиката му и като по-възрастен да стане пасивен, нерешителен човек, който се съобразява с всички и трупа в себе си негативните емоции и импулси и страда от чувство за вина? Изпитвам подобни неща в себе си, въпреки че вече не съм дете, но съм отгледана от взискателна майка (не е тиранична, напротив, прекрасна майка е, но просто имаше строги изисквания) и сякаш обвинявам нея за тези мои терзания. Например... чувствам се ограничена, когато съм по-дълго време с нея вкъщи. Забранявам си да имам приятел, докато не се изнеса да живея далеч, защото не искам да й споделям нищо, а и защото мисля, че тя има очаквания да имам прекрасна връзка, а аз не мога да съм сигурна дали ще е такава. Въпреки че вече съм говорила на тази тема с нея и тя ме уверява, че имам свобода и че не трябва да се съобразявам с никого какво правя с личния си живот. Но не мога да се отърва от този страх, че ако имам някакъв проблем в личния живот, ще трябва да го крия от близките си, защото техните реакции няма да ми харесат и защото ще ги е срам от мен, или ще се притесняват за мен и т.н.

Майка ми е свръхгрижовна и например, когато стана въпрос, че ще се изнасям да живея сама, тя вече направи преценка от какви домашни потреби ще се нуждая и дори отиде да ми купи. Разбира се, аз се съгласявам, защото си казвам, че това ще ме улесни, но дали с това не правя грешка? А попитах това за "белите" в детството, защото аз винаги съм пазила всички предмети и играчки, никога не съм чупила, почти никакви "провинения" нямам, била съм отличничка и в един момент, вече на тази възраст, се чувствам сякаш нямам право на никакви грешки в живота и че ако направя такава, трябва да се срамувам жестоко и да крия. Също така, крия всичките си негативни чувства от нея, защото тя не може да ги разбере и приеме. Преди малко си позволих да скъсам две украшения, които тя беше купила за стаята ми. Сигурно ще съжалявам, защото са красиви, но ми дотежа от това, че тя ги сложи в стаята ми без да пита, просто защото смята, че така стаята е по-хубава. Дори изпитвам импулс да направя нещо коренно различно със стаята си. Вярвам, че нещо такова би ме освободило, би ми дало крила, макар и само за миг. Бих разкъсала пердетата, бих рисувала по стените, бих забила чук в мебелите. Но това много би я огорчило и няма да разбере подбудите ми.

И пак казвам - не, че не съм съгласна с нея, просто нещо в цялата тази история ми тежи. Разбира се, това, че тя полага такива грижи за мен, купува разни необходими неща и украшения за стаята ми, не е грях. Нещо хубаво е, но според мен се размиват някакви граници и оттам идва проблемът. Аз се чувствам все едно съм й подчинена, макар тя никога да не е искала такова нещо от мен. Може би проблемът е в моята страхливост да се опълча и да бъда себе си. А може би аз преувеличавам нещата и се страхувам излишно.

Благодаря Ви за вниманието! P. S. Да допълня, макар че не знам дали има нужда, имам си и баща, с когото и аз, и тя, сме в прекрасни отношения, и се обичаме, но той цял живот работи в чужбина и през повечето време, както казва майка ми, ме е гледала като "самотна майка", макар и семейството ни да е здраво.
И последно да допълня, много ми е тежко, защото искам да се впусна във връзки и срещи с мъже, но както казах, притеснява ме, че тези неща могат да имат последици за мен, за които майка ми да разбере. И така се получава един омагьосан кръг, в който аз стоя и съм в принудителна самота. Ужасно е.

Последна редакция: ср, 26 авг 2020, 23:27 от Анонимен

# 55
  • Мнения: 62
Здравейте,

Искам да попитам следното.
Когато си имал 8 години връзка с някого и когато си супер всеотдаен човек, вложил си всичко в тази връзка и този човек е бил целият ти свят, как да запълня празнината от неговото присъствие след раздялата, как да остана силна, да продължа напред без да се обръщам назад, без да го виждам и без да комуникирам с него?
Причината е че разбрах че ми е изневерявал още миналата година - имал е паралелна връзка.
Тогава ме излъга че било само секс и след много разправии реших да юродължа с него. Но онзи ден намерих доказателства че не е било само секс, видях дори че той е бил с нея на моя рожден ден когато ме лъга в очите че никога не би ми го причинил
(Намерих снимка с дата от тогава така че съм убедена че е вярно). Ясно е че не искам да се събираме или да му давам други шансове.
Казах му че аз бях дотук и това преля чашата, блокирах го навсякъде и приключих взсимоотношения с него преди 2 дни.
Оттогава не съм човек, нямам апетит, нямам желание за нищо зсщото се чувствам смазана от обидата, от разочарованието, от предаденото доверие.
Искам да знам как по дяволите да продължа, без да поглеждам назад, без да се изкуша да говоря с него - защото знам че това ще ми донесе само горчилка тъй като той обвинява мен за всичко и се изкарва невинен а това ме вбесява.

Как да устоя на това да се карам с него още у как да запълня тази ужасна празнина, защото той беше цялото ми ежедневие.
Имам приятели говоря с тях но не се чувствам по леко

Здравейте, Мélisande,

В ситуация като тази, в която има обида, предадено доверие и голямо разочарование, е напълно нормално да се чувствате по този начин, особено за всеотдаен човек като вас, който е дал много от себе си в тази връзка!

За да започнем да променяме нещата в позитивна посока, е необходимо да погледнем най-напред към няколко неща, поради които се чувствате зле в момента. Ще започна с най-основното, което споделяте сама: "този човек е бил целият ти свят", "той беше цялото ми ежедневие." Когато овластим партньора по този начин, ние сякаш му даваме пълен контрола и управлението над нашия живот, той се превръща в приоритет, в люс, а ние в минус, защото сме подвластни на него, даваме му цялото си време и внимание, сякаш се "разливаме" в него, което означава, че губим контрол над живота си, както и личните си граници.
В една пълноценна връзка имаме - 1. лично пространство, занимания, интереси,  които има всеки един от партньорите ПООТДЕЛНО и 2. Общо пространство в двойката и на двойката, общи дейности, занимания, интереси.

Ето моите няколко препоръки, с които се надявам да започнете да се чувствате по-леко:
1. Колкото и да е трудно, прекратете каквато и да е комуникация/контакт с човека, ако нямате намерение да поправяте или изяснявате отношения. Ако нямате деца, това би било възможно, разбира се, не без усилия от Ваша страна;
2. Започнете да си връщате контрола върху Вашия собствен живот такъв, какъвто е бил преди тази връзка - какви са били нещата, които сте правили с удоволствие, какво ви харесва, хобита, интереси, занимания, дейности, които ви зареждат, близки хора, семейство, всичко, което е лично и само Ваше и не е свързано с партньор, ако не се сещате за такова нещо, създайте го;
3. Дайте си ВРЕМЕ! Това е много важно, за да се възстановите след болезнена раздяла. Не бързайте да започвате веднага нова връзка или да се обвинявате, че все още страдате. Това е процес и изисква своето време, за да се премине през него правилно!
4. Използвайте времето, което си давате, за да развивате себе си, любовта и уважението към себе си и да изградите здравословни стандарти за бъдещ партньор до Вас! Ако се налага, потърсете подкрепа от специалист за последното.

Успех и оставам на разположение,
Петя

# 56
  • Мнения: 4 586
Здравейте! Смятате ли, че ако на едно дете му е забранявано да направи някоя беля, напр. да счупи нещо, да повреди играчките си, да надраска стената и т.н., може да се отрази на психиката му и като по-възрастен да стане пасивен, нерешителен човек, който се съобразява с всички и трупа в себе си негативните емоции и импулси и страда от чувство за вина? Изпитвам подобни неща в себе си, въпреки че вече не съм дете, но съм отгледана от взискателна майка (не е тиранична, напротив, прекрасна майка е, но просто имаше строги изисквания) и сякаш обвинявам нея за тези мои терзания. Например... чувствам се ограничена, когато съм по-дълго време с нея вкъщи. Забранявам си да имам приятел, докато не се изнеса да живея далеч, защото не искам да й споделям нищо, а и защото мисля, че тя има очаквания да имам прекрасна връзка, а аз не мога да съм сигурна дали ще е такава. Въпреки че вече съм говорила на тази тема с нея и тя ме уверява, че имам свобода и че не трябва да се съобразявам с никого какво правя с личния си живот. Но не мога да се отърва от този страх, че ако имам някакъв проблем в личния живот, ще трябва да го крия от близките си, защото техните реакции няма да ми харесат и защото ще ги е срам от мен, или ще се притесняват за мен и т.н.

Майка ми е свръхгрижовна и например, когато стана въпрос, че ще се изнасям да живея сама, тя вече направи преценка от какви домашни потреби ще се нуждая и дори отиде да ми купи. Разбира се, аз се съгласявам, защото си казвам, че това ще ме улесни, но дали с това не правя грешка? А попитах това за "белите" в детството, защото аз винаги съм пазила всички предмети и играчки, никога не съм чупила, почти никакви "провинения" нямам, била съм отличничка и в един момент, вече на тази възраст, се чувствам сякаш нямам право на никакви грешки в живота и че ако направя такава, трябва да се срамувам жестоко и да крия. Също така, крия всичките си негативни чувства от нея, защото тя не може да ги разбере и приеме. Преди малко си позволих да скъсам две украшения, които тя беше купила за стаята ми. Сигурно ще съжалявам, защото са красиви, но ми дотежа от това, че тя ги сложи в стаята ми без да пита, просто защото смята, че така стаята е по-хубава. Дори изпитвам импулс да направя нещо коренно различно със стаята си. Вярвам, че нещо такова би ме освободило, би ми дало крила, макар и само за миг. Бих разкъсала пердетата, бих рисувала по стените, бих забила чук в мебелите. Но това много би я огорчило и няма да разбере подбудите ми.

И пак казвам - не, че не съм съгласна с нея, просто нещо в цялата тази история ми тежи. Разбира се, това, че тя полага такива грижи за мен, купува разни необходими неща и украшения за стаята ми, не е грях. Нещо хубаво е, но според мен се размиват някакви граници и оттам идва проблемът. Аз се чувствам все едно съм й подчинена, макар тя никога да не е искала такова нещо от мен. Може би проблемът е в моята страхливост да се опълча и да бъда себе си. А може би аз преувеличавам нещата и се страхувам излишно.

Благодаря Ви за вниманието! P. S. Да допълня, макар че не знам дали има нужда, имам си и баща, с когото и аз, и тя, сме в прекрасни отношения, и се обичаме, но той цял живот работи в чужбина и през повечето време, както казва майка ми, ме е гледала като "самотна майка", макар и семейството ни да е здраво.
И последно да допълня, много ми е тежко, защото искам да се впусна във връзки и срещи с мъже, но както казах, притеснява ме, че тези неща могат да имат последици за мен, за които майка ми да разбере. И така се получава един омагьосан кръг, в който аз стоя и съм в принудителна самота. Ужасно е.
анонимен, защо се пишете така? Няма как да Ви отговоря без да цитирам, защото тук повечето сте Анонимни Grinning
Аз смятам, че е така от личен опит. Бях същото дете и сега съм такъв възрастен. Ако искате, ми пишете на лични от Вашия си профил, има какво да кажа Wink
Специалистът също ще обясни от психологическа гледна точка как стоят нещата, но приказката с патилото е най-вярна. От кухнята се черпи най-добрата информация.

# 57
  • Мнения: 62
Здравейте, Петя! Бих искала да ви помоля за съвет дали в ситуацията ми има проблем или аз си го внушавам. Аз съм на 21, приятеля ми е на 25, имаме връзка от 3 години. В началото той много държеше нещата да се случват бързо и ми говореше за живеене заедно и т.н. Аз бях малка, не исках да бързам и мечтата ми беше да уча в София и да успея да си изживея студентството и заминах. Аз исках да купонясвам, да излизам, а той сякаш е преминал през този период. Успявахме да се справим, аз си идвах всеки уикенд до родния ми град Пловдив. Сега след 2 години такава връзка сякаш разбрах, че той е човека за мен и искам нещата да се развият, но той сякаш е вече на финансова вълна и това ме притеснява, прави си сметката и само казва, че за да има семейство един ден трябва да го повишат и с тези пари няма да успее, сексуалните ни контакти също намаляха, аз главно давам инициативата. Започнал е да чете и книги за финанси. Страхувам се от това негово мнение защото знам, че за да създаде семейство човек никога не е готов на 100% финансово и няма вечно да сме млади, какво ще чакам до старини ли.. Притеснявам се дали това е временно или наистина ще бъде сериозна пречка пред нашето бъдеще като се върна и предприемем най-малкото краката да заживеем заедно? Благодаря предварително за отделеното време.

Здравейте, Zorito12,

Доколкото разбирам, приятелят Ви е споделил, че за да има семейство един ден трябва да има финансова стабилност. Описвате също така, че е започнал да чете книги за финанси, т.е. започнал е да развива уменията си в тази посока, което би могло да означава, че също като Вас има сериозни намерения и иска да подсигури финансово бъдещото си семейство. Докато трае този процес, е нормално да има някаква доза оттегляне на мъжа. Разбира се, това може да се дължи и на други притеснения или проблеми, които има лично той, но главното, което ще Ви насочи дали има проблем или не в отношенията Ви, е как той се държи с Вас през останалото време, в което сте заедно. Показва ли интерес, доколко е отдаден, дистанциран ли е, държи ли се по-различно спрямо Вас и т.н.  Това, че успявате да поддържате връзката си от разстояние също е добър показател.

Все пак, бих препоръчала да го попитате дали има нещо друго, което го притеснява или проблем, който иска да реши, за да сте спокойна. Ако имате добре изградено ниво на комуникация, вероятно ще сподели при наличие на проблем. Не мога да кажа със сигурност, но по-вероятно е това негово поведение да е временно и да е свърсано с позитивни бъдещи намерения Simple Smile

Успех и оставам на разположение,
Петя

# 58
  • Мнения: 37
Забременях непланувано с 2бебе, а машктото ми дете още няма 2 години. Бях категорична, че вече нама да раждам деца, т. К. Не срещам помощ от мъжа ми, или поне не това, което аз очаквам. Освен това аз самата бе се виждам с две двца на този етап, не мога да си предтавя да съм бременна и дете под 2 години. Тъкмо синпредставях как се връщам на работа, детето срава малко по-самостоятелно. Вонаги съм била против деца с малка разлика, а сега ми се случва. Бях на 100% сигурна за аборт, и след лсто казах на мъжа ми, мисшех, че и тох ще ме подкрепи, но той иска бебето. Обясних му всичко, което мисля, а той ми заяви, че съм егоист и не оценявам нищо.
Реално много хора се борят за това, но в момента за мен е кошмар. Страх ме е, че ако прекъсна бременноста ще со развалим семейството и обратното, ако родя също, защото не е това, което аз искам.
Имала ли е някоя жена такъв проблеми как го е решила?
Благодаря Ви.

# 59
  • Мнения: 1 666
Здравейте,Петя!
Първо искам да благодаря за отделеното внимание!
Искам накратко да разкажа моята история и да помоля за съвет от ваша страна:
С моят съпруг сме заедно от 9 години,брак имаме от 7,а детето ни е на 6г.Докато бяхме просто двойка,връзката беше хармонична,имаше само един проблем-моите втори смени на работа,които пречеха да прекарваме повече време заедно!След като сключихме брак и родих,се появиха по-сериозните проблеми.Започнаха спорове и скандали за това,че и двамата трябва да се включваме в домакинството,не е само мое задължение(според моите разбирания),за грижите за детето(трябва също да са споделени от двамата),той пък от своя страна казваше,че работи(едва ли не това автоматично го отписва от другите му у дома) и неговата мания-футбола.И двамата сме спортни натури,но това му занимание сякаш ни изместваше (мен и детето)....Полудявах,когато излезем тримата на разходка и той замине за поредната футболна среща и времето прекарано заедно като семейство беше мираж...Пътите,в които пък не отиваше да играе,го виждах,че не се чувства ок и го прави,за да не се скараме,а не защото го иска...Върнах се на работа след майчинството и тогава започнаха упреците към мен-каква майка  съм да работя на тези смени,как може да си оставя детето...Аз не разбирах това,защото все пак го оставям на баща му,не го оставям на съседа....Проблема идваше от там,че му беше трудно да се справя с малкия,много своенравен,енергичен и буен,съпругът ми е доста мекушав между другото,но само в отношенията си с мен и детето.Работата му е свързана с взимането на решения,там успява да е категоричен...Много лесно се изнервя,при най-малкото непослушание от страна на сина ни и той избухва,затова много често спорим.Давам насоки как да реагира,предлагам статии да чете,от които съм почерпила полезна информация,а той иска думата му да е закон и адски се изнервя,когато детето не го чува...Така,опитах да сменя работата,макар и с по-лоши доходи,само и само да има мир и нещата да са ок ,не сполучих и пак се върнах на старата,та тогава той прие нещата...От година и нещо нещата съвсем не вървят ,няколко пъти се прибира при родителите си и после се връща отново.Говорим,коменрираме,но пак стигаме до задънена улица!
У дома разчитам на него за ремонтни дейности,но си признавам това му е слаба част.Виждам,че иска и че полага усилия,но...Спорвд мен това идва от семейството му,родителите му са семейство а предразсъдъци.Сам ми е казвал как баща му не в отделял нужното внимание за него,а и не само (три деца са,и то все момчета) ,за да му покабже нещо,да го научи на нещо,да го заведе някъде.Сега сякаш моят съпруг по същия начин-липсва му усет къде да заведе детето,да прекарат време само двамата,и т.н ...Разбирате за какяо говоря...Сякаш е много пасивен в нашата връзка,а аз обичам да държа нещата под контрол и явно надделявам и изисквам много от него...Иначе е много грижлив,дори сега за пореден път,в който всеки е у тях си(детето с мен) постоянно ме пита как е,постоянно предлага помощ(да ни закара до накъде),оставя ни пари...Честен е и аз още го обичам,сигурна съм,че и той мен,но не се получават нещата!
В момента съм много объркана и аз не знам дали искам да приключат нещата!Изпадам в различни настроения .Всеки път аз подемам разговори,той мълчи или не коментира,накрая всеки казва колко другия му липсва и пак се събираме!
Ако реша да преустановя взаимоотношения той не ни оставя на мира така да го кажа,ами все за нещо се появява...Не ме оставя сама да се оправя,какво искам да кажа-скоро например водя детето на градина,времето беше много лошо,предложи да ни закара,приех,след това предложи да ме изчака,аз отказах....Мн силен дъжд ме заваля ,при което той звъня,докато не му отговоря,искаше да се върне и да ме вземе...Това за мен значи все пак,че го е грижа,а когато направя опит да говорим с цел да изясним нещата или да ги оправим ме отблъсква!Не го разбирам това.Така не мога да го забравя,нито да се "откъсна" от него дори и да искам!Само да допълня,че и двамата сме сприхави,първосигнални,но пък истински!
Чувствам се като в задънена улица Confused

Последна редакция: пн, 07 сеп 2020, 22:31 от believe_

Общи условия

Активация на акаунт