Моят мъж никога не е казвал, че е уморен или е на работа утре. Винаги е участвал според възможностите - вечер след работа, събота и неделя.
- Публикувана: 21 септ. 2020, 17:20 ч.
- Последно мнение: 7 окт. 2020, 15:33 ч.
Търся съвет от жени, които са се страхували да имат деца
Моят мъж никога не е казвал, че е уморен или е на работа утре. Винаги е участвал според възможностите - вечер след работа, събота и неделя.
Моят също. То е спорно кое е по-уморително работата или гледането на дете и кой от двама ни е бил по-изтощен вечер. Нощем е ставал повече от мен.
Но да си възобразяваш, че ще си поделите всички трудности наравано също е наивно. Нито ще износва бебе, ще пълнее, повръща и т.н. нито ще ражда, нито ще кърми, няма да му се разбъркат всички хормони и да преживее и една стотна от това, през което преминава жената, колкото и да е съпричастен. Нито ще седи 2-3 години по майчинство. Колкото и да се занимава вечер и през почивните дни, все един 8-10 часа минимум отсъства от вкъщи и си сама с детето. ММ се прибираше към 18 часа от работа, детето си лягаше в 20 часа
за 2 часа колко да се измори от гледане и смяна на памперси за сметка на това ставаше сутрин в 6 и аз бях по 12 часа сама с нея... Моят мъж никога не е казвал, че е уморен или е на работа утре. Винаги е участвал според възможностите - вечер след работа, събота и неделя.
Моят също. То е спорно кое е по-уморително работата или гледането на дете и кой от двама ни е бил по-изтощен вечер. Нощем е ставал повече от мен.
Но да си възобразяваш, че ще си поделите всички трудности наравано също е наивно. Нито ще износва бебе, ще пълнее, повръща и т.н. нито ще ражда, нито ще кърми, няма да му се разбъркат всички хормони и да преживее и една стотна от това, през което преминава жената, колкото и да е съпричастен. Нито ще седи 2-3 години по майчинство. Колкото и да се занимава вечер и през почивните дни, все един 8-10 часа минимум отсъства от вкъщи и си сама с детето. ММ се прибираше към 18 часа от работа, детето си лягаше в 20 часа
за 2 часа колко да се измори от гледане и смяна на памперси за сметка на това ставаше сутрин в 6 и аз бях по 12 часа сама с нея...А аз понеже се самоосигурявам, трябваше втората година хем да съм на работа, хем по майчинство. Заспи детето на обяд, аз сядам на компютъра... Събота и неделя мъжът ми поеме част от гледането, аз пак на компютъра. И така 1 година с почивни дни около нулата.
Иначе през бременността не ми ставаше лошо, напълнях само 8 кг, обаче пък бях на фраксипарин, който мъжът ми ми биеше, а пък накрая и аз. Последните два месеца имах такива киселини, че спях седнала. Накрая гинеколожката ми изписа лекарство от типа на инхибитор на протонната помпа, защото от тия глупости в аптекарската мрежа нищо не помагаше, а аз и супа не можех да ям. Родих секцио, 6 месеца ме боля операцията. Бебето си влезе в ритъм сравнително бързо и почти не се будеше нощем. С мъжът ми се редувахме първия месец, аз храня в 3 сутринта /адаптирано мляко/, той в 6. До 2г беше много кротък, а сега на 4+ има моменти, в които ми иде да го подаря
. Но пък не се притеснявам, че ще изяде камък, бръкне в контакта или пробва да ми изгризе кабела на лаптопа като на 2. Не, че не му хрумват уникални безобразия, но са сравнително съзнателни. Но да, мъжът колкото и да е съпричастен и отдаден, жената си поема голямата част от гледането през първите 2 - 3. То и сега на 50 "мамо, мамо" чувам по няколко "тате".
Моят мъж никога не е казвал, че е уморен или е на работа утре. Винаги е участвал според възможностите - вечер след работа, събота и неделя.
Моят също. То е спорно кое е по-уморително работата или гледането на дете и кой от двама ни е бил по-изтощен вечер. Нощем е ставал повече от мен.
Но да си възобразяваш, че ще си поделите всички трудности наравано също е наивно. Нито ще износва бебе, ще пълнее, повръща и т.н. нито ще ражда, нито ще кърми, няма да му се разбъркат всички хормони и да преживее и една стотна от това, през което преминава жената, колкото и да е съпричастен. Нито ще седи 2-3 години по майчинство. Колкото и да се занимава вечер и през почивните дни, все един 8-10 часа минимум отсъства от вкъщи и си сама с детето. ММ се прибираше към 18 часа от работа, детето си лягаше в 20 часа
за 2 часа колко да се измори от гледане и смяна на памперси за сметка на това ставаше сутрин в 6 и аз бях по 12 часа сама с нея...А аз понеже се самоосигурявам, трябваше втората година хем да съм на работа, хем по майчинство. Заспи детето на обяд, аз сядам на компютъра... Събота и неделя мъжът ми поеме част от гледането, аз пак на компютъра. И така 1 година с почивни дни около нулата.
Иначе през бременността не ми ставаше лошо, напълнях само 8 кг, обаче пък бях на фраксипарин, който мъжът ми ми биеше, а пък накрая и аз. Последните два месеца имах такива киселини, че спях седнала. Накрая гинеколожката ми изписа лекарство от типа на инхибитор на протонната помпа, защото от тия глупости в аптекарската мрежа нищо не помагаше, а аз и супа не можех да ям. Родих секцио, 6 месеца ме боля операцията. Бебето си влезе в ритъм сравнително бързо и почти не се будеше нощем. С мъжът ми се редувахме първия месец, аз храня в 3 сутринта /адаптирано мляко/, той в 6. До 2г беше много кротък, а сега на 4+ има моменти, в които ми иде да го подаря
. Но пък не се притеснявам, че ще изяде камък, бръкне в контакта или пробва да ми изгризе кабела на лаптопа като на 2. Не, че не му хрумват уникални безобразия, но са сравнително съзнателни. Но да, мъжът колкото и да е съпричастен и отдаден, жената си поема голямата част от гледането през първите 2 - 3. То и сега на 50 "мамо, мамо" чувам по няколко "тате".
Честно, нечестно това е положението. И всъщност не е чак толкова лошо. Любовта към детето обикновено крепи жената. А и тези времена бързо минават и се забравят. Също така винаги съществува варианта бременността да е лека, а детето кротко. Моя приятелка наскоро роди. Казва, че цяла бременност се е чувствала прекрасно, раждането почти не го е усетила, а детето е супер кротко. Цял ден се разхожда напред назад с количката, вижда се с приятелки, обикаля кафетата.
Това не е честно се жената да го относя...Не стига,че жената го носи и го ражда...Светът не е справeдлив.
Не е, факт. Но всичко минава. А и моят най-добър учител по отношение на емоционална интелигентност е моето дете. Никой не може толкова много да ми изпробва границите /и миналите травми/, колкото този, на който се опитвам да дадам най-доброто, което мога.
Нищо не е честно. За мъжете - включително.
ММ много помага, но точно защото се прибира от работа късно и има буквално няколко будни часа с детето делничните дни. Като беше бебе в 6 вечерта го удряха коликите и само ревеше и се гърчеше, а сутрин беше целият усмивки и гукане, Ами, гадно му беше на таткото, че изпуска хубавата част. Гадно му е и че сега трябва да слуша разказ какво ново е правило детето през деня, а не да го вижда от първа ръка, но финансово няма да издържим ако той вземе майчинството, а аз ходя на работа, така че стиска зъби. Така че, на нас в едни отношения ни е по-тежко, но пък в други ни е по-хубаво.
ММ много помага, но точно защото се прибира от работа късно и има буквално няколко будни часа с детето делничните дни. Като беше бебе в 6 вечерта го удряха коликите и само ревеше и се гърчеше, а сутрин беше целият усмивки и гукане, Ами, гадно му беше на таткото, че изпуска хубавата част. Гадно му е и че сега трябва да слуша разказ какво ново е правило детето през деня, а не да го вижда от първа ръка, но финансово няма да издържим ако той вземе майчинството, а аз ходя на работа, така че стиска зъби. Така че, на нас в едни отношения ни е по-тежко, но пък в други ни е по-хубаво.
Аз от тийнейджърка исках да имам деца и винаги съм искала! Но никой, даже силно желаещите не са подготвени за реалността. Преумората и недоспиването бяха най-големия проблем за мен. Слава Богу, че децата ми не са от най-болнавите, въпреки че имахме проблеми. Две деца, едно след друго, много ми се чудеха на смелостта. Трудно си беше, но сега като се върна назад, виждам, че едни от най-щастливите ми години са били, когато децата бяха бебета и малки дечица, а аз не го осъзнавах напълно и не успях да взема и дам от себе си максимума за това време.
Така че децата са огромна радост и щастие, но са и отговорност, за която никой не е подготвен преди да ги има, даже и да си мисли така.
Така че децата са огромна радост и щастие, но са и отговорност, за която никой не е подготвен преди да ги има, даже и да си мисли така.
Сега съм на 29 години, имам дете на 5 месеца. Още от тийн не исках деца, ужасяваха ме, не понасях плач, шум и т.н. Около 25-6 години пък вече се замислих, че може би ще е хубаво....ама по-нататък, исках си личното пространство. Когато се събрах с мъжа ми се решихме. Не бях подготвена за това колко бързо ще забременея. Трудна бременност беше и постоянно се притеснявах. Най-вече се ужасявах от това, какво ще правя с малкото човече и дали ще се справя. Е, оказа се, че всичко ти идва отвътре. Винаги съм била нервак, ценящ собствения си комфорт. Това се промени от само себе си.
Съветът ми е да не се вглеждаш толкова в нещата, а просто ги остави да се случват!
Съветът ми е да не се вглеждаш толкова в нещата, а просто ги остави да се случват!
Аз съм от жените, които предпочитат хорските деца да стоят по-далеч от тях. На добре възпитани (по моите представи) се радвам. Това не ме отказа от мисълта за собсветни деца. Наясно съм колко неща може да сеобъркат при бременност, раждане и после, даже преживях една част от тях. Обаче тръгнеш да го мислиш и дълбаеш, по-добре изобщо не се захващай. Била съм там, изобщо не е здравословно. Да смениш собствената си нагласа е брутално трудно и не всеки има волята да работи върху себе си по този начин.
Много ми беше интересно да изчета темата.
Моите страхове пък винаги са били дали ще мога да имам деца... За това и след като се омъжих (на 23 г) почти веднага започнахме да пробваме и стана още на 1 месец. Имах много притеснения дали всичко ще е наред с бебето, нищо друго не ме е тревожило. Иначе промени ни се животът със сигурност. Помощ имахме първите 2 седмици и до там. Много плачеше малката, особено в началото, коликите бяха ужас, виж зъбите не ги усетих изобщо. Пътуванията се организираха по-сложно, аз си ходех на кино и театър с приятелки, но всичко беше строго планирано кога да се случи. Когато можехме сме я оставяли с удоволствие при бабите. И аз си казвах, че може би е трябвало да изчакам повече, да не бързам и т.н. Сега дъщеря ми е на 4 г и смело мога да твърдя, че е най-хубавото нещо в живота ми. Другата седмица ще ходи при баба си живот и здраве, а аз изобщо не искам да се разделям с нея. Искам всичко да правим заедно, да ходим навсякъде заедно- пътувания, почивки и т.н. Не си представям да съм я нямала.
Сега съм в съвсем начална бременност. Имам си здравословни проблеми, които пораждат още по-големи тревоги. Моля се само всичко да е наред с мен и бебето до финала. После нищо не ме притеснява- вече знам, че ще се справя!
Моите страхове пък винаги са били дали ще мога да имам деца... За това и след като се омъжих (на 23 г) почти веднага започнахме да пробваме и стана още на 1 месец. Имах много притеснения дали всичко ще е наред с бебето, нищо друго не ме е тревожило. Иначе промени ни се животът със сигурност. Помощ имахме първите 2 седмици и до там. Много плачеше малката, особено в началото, коликите бяха ужас, виж зъбите не ги усетих изобщо. Пътуванията се организираха по-сложно, аз си ходех на кино и театър с приятелки, но всичко беше строго планирано кога да се случи. Когато можехме сме я оставяли с удоволствие при бабите. И аз си казвах, че може би е трябвало да изчакам повече, да не бързам и т.н. Сега дъщеря ми е на 4 г и смело мога да твърдя, че е най-хубавото нещо в живота ми. Другата седмица ще ходи при баба си живот и здраве, а аз изобщо не искам да се разделям с нея. Искам всичко да правим заедно, да ходим навсякъде заедно- пътувания, почивки и т.н. Не си представям да съм я нямала.
Сега съм в съвсем начална бременност. Имам си здравословни проблеми, които пораждат още по-големи тревоги. Моля се само всичко да е наред с мен и бебето до финала. После нищо не ме притеснява- вече знам, че ще се справя!
Преди да имам дете не съм се страхувала. Особено преди да забременея. По време на бременността ми се обостри хипохондрията и се страхувах от спонтанен аборт или преждевременно раждане. В 9-тия месец вече МНОГО ме беше страх от раждането. Толкова много, че страхът напълно помрачаваше радостта от очакването на детето, исках да върна времето назад и да не съм бременна. Сякаш живеех в сън, от който ще се събудя и няма да се налага да раждам.
Сега ме е страх да имам второ дете по същите причини - бременността и раждането. Отглеждането не ме притеснява. Дъщеря ми не беше никак кротко бебе, имаш страхотни и дълги колики, труден бебешки пубертет, но всичко това бледнее пред моите страхове от раждането. Чудех се дали да не говоря с психолог по въпроса, но още не съм се решила.
Сега ме е страх да имам второ дете по същите причини - бременността и раждането. Отглеждането не ме притеснява. Дъщеря ми не беше никак кротко бебе, имаш страхотни и дълги колики, труден бебешки пубертет, но всичко това бледнее пред моите страхове от раждането. Чудех се дали да не говоря с психолог по въпроса, но още не съм се решила.