Как да се каже истината?

И аз това се чудя . На същата възраст е дъщеря ми .  Мислех си да я заведа в дома от който я осиновихме на посещение , пък после по пътя от Враца до София да се обясняваме и говорим. Много е трудно да го отпочнеш това. Виждам , че няколко мами вече гледат темата , ако те споделят своя опит може и нещо по - подходящо да се предложи.  Моя вариант / които съм измислила с посещението на дома не ми изглежда най-добрия /  , та го отлагам с всяка седмица за следващата.

Нелла, те миналата година за рождения й ден ходиха в дома да видят децата. Познала е двете мед. сестри, но пък като я попитала сестра ми дали е била там е отрекла. Но пък после като са си тръгвали направила заключението, че децата все още спят на затворени врати /тя не обича да спи на затворена врата и винаги проверява дали майка й ще я чуе ако викне/.
Веднъж минали покрай някакъв дом за деца. Попитала каква е тази сграда и сестра ми й обяснила, след което тя попитала - нали за мен няма легло там. Т.е. според мен тя знае много повече отколкото ние предполагаме, но трябва да се стигне и до разговор очи в очи.

Деската, само не разбрах госпожицата ще я осиновяват сестра ти и зет ти ли? Да знам какво точно трябва да обясняват на малката.

Моята душегубка е на 4 год и почти 9 месеца. Тази година е водих в дома, казала съм й отдавна. Даже си говорим за подробности от типа: "Мамо, как се казваше чуждата жена дето ме е родила, че й забравих името?".
За после не знам, но до сега съм късметлийка. Имам дете с изключително здрава психика. Разговорите на темата не я тревожат. Сега съм на етап да мисля как да кажа за произхода. Оня ден си говорихме нещо за Софи Маринова и тя знае, че Софито е циганка. Гледам да и създам разбирането, че хората се оценят по това което са, а не по произхода си. Тя няма негативни нагласи спрямо циганите, но темата е деликатна. Обаче като си знам детето, ще намеря начит и за това.

sislie, правата на майката още не са отнети. В момента върви процедура и след като прикючи всичко ще я осиновят със сигурност.

Вие откога сте заедно с твоето детенце? Казваш, че е със здрава психика, браво на нея. Да ти е жива и здрава и все така силна.

Т.е. те ще осиновят детето, така да разбирам. Ами най-добре е да започнат според мен да обясняват на малката, че те са истинското й семейство и истинските й родители, при все че друга "чужда жена", както казва моята госпожица я е родила. И че не е въпрос от чий корем си излязъл, а в чие сърце си бил (това тук го научих от мамите, свържи ми перфектна работа). Сърцето е най-важния орган на човека и най-важното е за кого имаш място там, а не кой е излязъл от корема ти. И че ронякога става така - едни жени раджат децата на други майки. Аз това съм го обяснила много спокойно, ей тъй както й казвам "Иди си измий ръцете" и то доста отдавна. Тя е на ясно за възрастта си. В домчето нищо не помнеше, защото го е напуснара на 1 год. и 9 месеца. Аз и разказвах там на място за това къде сме се разхождали из двора, за колибката с две кученца, която имаше там (тя от там още е луда по животните и все висеше пред колибката), разказвах й как са минали срещите. Там ни вкараха в една група, не нейната, с деца с увреждания, като предварително ме питаха дали ще се стресира. Не се стресира изобщо, аз си знам детето, просто беше изключително ангажирана в това да пита и разпитва, кога ще ги излекуват децата, лекуват ли ги, как и т.н. Още малко и сметка щеше да им държи на лелките...Ма тя си е такава. Винаги има мнетие и отношение (като майка си).

Сега в началото на автуст правим 3 години заедно. Винаги си честваме датат с нещо.
За мен най-важното е родителя да е уверен и спокоен когато води тези разговори. Така и детето приема нещата спокойно. И да ги води периодично, ей така лекичко, между другото. Това дава добър резултат.
Е, какво ще става в пуберитета не знам, още е рано да се каже.

Много ти благодаря. Дори сега ще дам на сестра ми да прочете това, но ако има и други идеи са добре дошли.
Единствено може би ще срещне трудност с раждането, че както писах сестра ми миналата година роди, аз родих тази година и тя е много добре запозната с всичко около появата на децата. Да не изникне въпрос защо брат й е роден от майка им, а тя не?

Ми защото едното дете на сестра ти е от нейния корем , а другото от друг. Така става понякога - имаш две деца, едно си родил, другото - не. Аз се оправдавам с дядо боже в такива случай, така е преценил дядо боже, така е станало. Ние щото сме кръстени и сме много впечатлени от нашия дядо поп и нашата църква.

Ей да бе, дядо Боже може да свърши работя. Тя сесра ми й е говорила за него, но не е кръстена още, след като я осиновят ще ги кръстят двамата с брат й доколкото знам.

Аз наистина не разбирам каква истина трябва да се съобщава на детето - то истината я знае, вероятно има откъслечни но ясни спомени от живота си преди приемното си семейство. Ако умишлено не е лъгана, когато е завала въпроси и така да е заместила с фантазии реалните си спомени, няма какво толкова да и се съобщава, а по-скоро да и се припомня. Като например семейството освен рожденния и ден празнува и деня в който е дошла за първи път у дома им. Има албумче със снимки, който включва и снимки от дома в който е израсла или снимки от първите срещи на семейството с детето. Мисля че всеки който разглежда албум с детето си коментира коя снимка кога е направена, откъде е... Да и се разказват истории от първата среща, първите и дни и месеци в приемното семейство, да и се отговаря на въпроси за миналото и, дотолкова доколкото е известно то за приемните и родители...
Коментира се с детето защо ги посещава социален работник и каква е връзката му с него и семейството.

Те въпросите за раждането и откъде идват бебетата започват да интересуват децата преди петата им година, така че дори да не са обсъждани в къщи, вероятно са обсъждани в детската градина. Просто трябва да поговорят за това, че тя има две майки - рожденна и тази която се грижи за нея. Не че тя не го знае, но сигурно страда за това, че тя не е родена от приемната си майка.

Линд, те със сестра ми на тази тема никога не са говорили. Психоложката й е дала задача до вторник да си помисли, как да подведе разговор, в който открито да говорят за това, че тя е от дом и че друга жена я е родила.
Малката до сега единствено е проявявала интерес към трите си имена и трите имена на брат си - предполагам за да направи разликата. Никога не разпитвала нищо. Определено не е лъгана, но и не е питала нищо. Тя дори и да си я знае истината, все някога с майка си трябва да си поговорят за нея очи в очи.
Въпросите за раждането по принцип не са интересни, защото е наясно с това. Може би ще е по-интересно, че тя и брат й имат една и съща майка, но пък са родени от различни жени - брат й от сестра ми, а тя от друга, която не познаваме.

Странно е че не са говорили досега. Сигурно детето се страхува от темата. А и изказването му "нали тям няма легло за мен?" подсказва този страх. Не знам психожката защо дреме и вместо да подсже на сестра ти как да въведе темата, така че детето да се почувства свободно да пита, тя възлага задачи.
Сестра ти най-добре познава детето и ще намери начин деликатно и без страх да въведе темата.
Един допълнителен разговор с малката на тема перспектива - че ще остане със семейството което обича, че няма да се разделят и няма да се връща в дома ще намали значително страховете с които очевидно живее.

Успех!

Ами възможно е да изпитва страх. Тази година ще тръгва на занималня. Госпожата им ги викаше една седмица да ходят, да се опознаят. Първия ден беше голямо разпитване да не я забравим, да я чакаме и т.н. Ние отидохме със сестра ми и и мъжа ми я чакахме в двора на училището, че да е спокойна.

deskatta, аз адекватен съвет не мога да дам, защото и на мен ми предстои този разговор. Просто чакам моят съпруг да се върне от път след няколко месеца и тогава смятам да поговорим с детето ни. Между другото, аз от доста време по някакъв начин се опитвам да го подготвя за това. Алекс сега е на 4 и половина и сме заедно от неговата двегодишнина. Гледаме често едно предаване за бездомни животни и как хората им помагат. Аз му обяснявам някой неща, а той се радва от сърце, че еди кое си кученце сега си имало майка и татко и вече било много щастливо. Разглеждаме албум със снимки които правих, докато той беше още в дома и си говорим, как сме си играли заедно там, как съм го хранела и т.н. Не знам доколко е подходящо всичко това, но мисля че това са малките стъпка за нас, към онзи разговор. И аз мисля, че той има някакви спомени от онези времена, защото понякога ми казва неща, които ме учудват. Например помни вторият си рожден ден, който беше точно две седмици след като го осинових. Като кажа помни имам предвид, че помни как е духал свещички и кой е бил в нас. Каза ми:"Аз като дошъл тук, имал ден ден и имал торта и имал гости...и те стояли еди къде си..." Все неща, които бяха точно така.  Постоянно го гушкам и му казвам, че е моето момченце и го обичам много и се радвам, че точно той е моето дете. Ето това правя сега и мисля, че постепенно ще стигнем и до другата част от този разговор, но искам преди това съм "положила" някаква основа, ако мога така да кажа. Мисля, че най-важното е детето да се чувства обичано и да знае това и тогава нещата ще се наредят постепенно. Няма да е лесно нито за детето, нито за родителите, но трябва да се направи и по-добре да е по-рано. Както е казала  Lindt относно въпросите на децата, ако те имат някакви спомени, то ние ги припомняме. Пожелавам успех на сестра ти и малкото човече и нека всичко се нареди по-скоро за тях!

Сега виждам, че съм повторила доста от нещата написани от Сисли. Сисли   

аз на мястото на сестра ти бих попитала психоложката за професионалното й мнение какво, кога и как следва да се каже и какъв точно е смисълът и целта. и как го вижда това екстремно наваксване и проговаряне на ситуацията с детето, особено ако досеега не са водени разговори.
предполагам, че идеалният вариант е с дедето да се говори и то да отработи съществените проблемни моменти постепенно и отрано. и затова сега професионалистите кампанийно напътстват в този дух. идеалното може би се случва при сисли, но децата хич не са еднакви ...
особено, след като досега темата не е обсъждана, какво се очаква, да седнат двете и ударно да подхванат сюжета?! ако психоложката очаква нещо подобно, за мен е притеснително ...

аз споделям мнението на Линдт, че детето много добре си знае. както и за това, че информацията следва да се предава по малко, в ежедневието, покрай другото.
моето дете е на четири и нещо, според мен, чудесно знае, но не желае да обсъжда, не връща абсолютно никаква информация какво мисли и чувства, какво й е отношението, не задава никакви въпроси. ако трябва да изпълня плана на някой психолог, ще ударя на камък здраво! но тя е с такъв характер... аз системно изпускам информация и вкарвам сюжета, така че да не забрави, а и да има повод да пита, но ненатрапчиво, защото очевидно тя не търси това и не мога да я засипя насила ... любопитна съм какво става в главата й, но не мога да й направя дисекция ... спокойна съм обаче, тъй като тя доста трезво възприема света и няма данни за драма в душата й по този повод.

иначе за начините ... ако няма някой момент като рожден ден, ден на щъркела, ходене до дом, идея за отправна точка са старите снимки и филмчета, в които темата я има.

Вела, благодаря ти за съвета.

Приемам още, дори и критики 

Вела, абсолютно си права! Децата са ужасно различни. Но всеки родител си познава детето и би трябвало да знае как да започне тия разговори. И с друго съм съгласна, детето сигурно знае, но важното е да проведе този разговор и поредицата такива от тук насетне (то с един не става) с МАЙКАТА! Това е абсолютно важно. Това е нещото между тях двете и бащата (сори, все забравям), което си е тяхно и трябва да си говорят за него. Най-добре е да се почне постепенно и от рано, за да свикне детето с мисълта, че е осиновено (или както там определяме процеса) и че това по никакъв начин не го прави по-различно или по-малко обичано или по-малко нормално.

Аз дори трябваше да обяснявам за съдебната процедура, защото бях попитана защо толкова дълго съм идвала в домчето пък не съм я взела веднага. Много е трудно, но някак обясних.
Аз не знам дали подхождам най-добре и дали при мен се получава траен резултат, но така го чувства. Нямам тайни от нея, говоря си като с другарче и смятам, че това създава абсолютно трайна и неразривна връзка с детето ми. Честно казано не разбирам съвсем притесненията на родителите. Аз чувствам детето си толкова близко, толкова свързано с мен, и усещам че получавам същото насреща. 
Успех.

Oт малкото знаци в мненията ти, събрах някакъв образ на детето, който ми напомня по-голямата ми дъщеря.
Не мисля, че детето не помни, по-скоро не може да си го обясни рационално, а пък подсъзнателно не иска, защото предусеща, че е нещо болезнено. Отричането е вид защита за тях. Поне така съм забелязала, сякаш нещо в тях им казва кога и колко могат да поемат.

Въпросите, които задава детето обаче са същинска благодат и родителите не бива да пропускат тези възможности.

Начини много, дали ще използва един или различни комбинирано, няма значение, важното е да се престраши и да започне, после лека полека ще види как детето реагира и заедно ще намерят най-добрия. И само да кажа - никой не е безгрешен или подготвен на сто процента.
Да гледа как реагира детето, как се държи след такива разговори.
Да му дава въздух.
Тази истина се отработва с времето, не става с едно сервиране и решение.
Де да знам, аз като майка не знам такова...

ДарЗаМен, много точно може би си го описала. Тя психоложката е казала на сестра ми, че вече е изтървала няколкото момента, в които е трябвало да проължи почнатия от детето разговор - примерно тогава когато е питала за леглото, когато пита за трите си имена.
За малката сигурно ще е болезнено няма начин според мен да не е поне до някаква степен, но ще го преодолее надявам се.
Иначе за други неща съм я забелязала, че като не иска да прави/чуе/говори нещо просто няма сила която да я накара. Пример мога да дам с цветовете, които знае отлично, но ако реши цял ден на червеното може да казва зелено.

ПП. Много благодаря за съветите, които получих. Естествено приемам и още. За сега писах на сестра ми, при следваща възможност да не отклонява отговор на зададен въпрос и да дава толкова инфо, колкото детето може да поеме.
Казах й да ползва примера с това, че мама е тя, а пък друга жена я е родила. Дано лесно минат през този период.

Писах на лични моя вариант. Съветът ми е майката да си прецени според детето, тя знае най-добре, сигурна съм, че усеща правилния подход.

Аз много мислих как да го направя и се възползвах от бременността си да го обясня. Измислих приказка.

За психолозите мнението ми е в двете крайности. Единствено се доверявам на Теа, тя познава детето добре, а и виждам положителния ефект от срещите й с него. Но от психоложката при обследването му за хиперактивност останах меко казано разочарована. Същото се случи и с няколкото писали тук.

Убедена съм, че майката на детето усеща как да стане представянето на иформацията, просто трябва да се остави на интуицията си  

Да, децата знаят и помнят много неща, особено на тази възраст - докъм 5-годишна. Убедих се в разговорите с моите деца колко реални и, за съжаление, кошмарни могат да бъдат проблясъците на спомени от самото начало на присъствието им на този свят. Може би проблясъци има и в по-късна възраст, но по-скоро като усещания по някакъв повод - лично възприятие, а не като реални спомени.

Децата сами дават индикации кога искат да говорят по темата - с въпрос, с коментар за нещо видяно... Разговорите понякога са много болезнени, но и много полезни и за двете страни - майка и дете. Ние научаваме много за техния вътрешен свят и имаме възможност именно в такъв момент да ги уверим колко неизменна част от нашия живот и нашето семейство са, независимо от начина, по който са се появили в него. Детето при тези разговори преживява нещо като катарзис, но и усеща топлината на мама и се успокоява в сигурността на нейната прегръдка. Постепенно се научава да споделя много неща и само да търси с вече обмислени и формулирани въпроси мама или тате.

Моят подход е неутралитет спрямо БР на моите деца. Отговарям на въпросите на децата си когато съм сигурна в отговора, а в противен случай казвам - не знам. Не се опитвам да им внушавам нищо за това какво е мястото и ролята на рождените майка и баща в живота им. Те са тези, които трябва да осъзнаят чувствата и усещанията си и да определят отношението си към хората, които няма как да не са неизменна част от живота им.

Моето мнение е, че най-добрият психолог и психотерапет за детето е майката, ама пусто време все не стига винаги да сме на линия и да успяваме да анализираме всичко случващо се, за да сглобим пъзела. Но все пак ние най-добре познаваме децата си и в повечето случаи интуитивно усещаме кой лечебен мехлем ще е полезен.

Според мен сестра ти просто трябва да започне по някакъв повод и после да следва вътрешните си усещания как да протичат разговорите именно с това дете.

Много силна за сестра ти.

ku[d]ku[d]yaka и тук много ти благодаря. Много хубава приказка. Просто нямам думи. Това може да го измисли само силно обичащ човек 

Форест Гъмп, всичко което си ми написала, ще бъде изпратено на сестра ми, защото има какво да научи от това. 

Много трезво разсъждавате всички, много усилия полагате и затова на всички вас 
Супер много ми помогнахте. Самата аз също осъзнах много неща. Нямаше ме вчера и не знам дали са говорили нещо по въпроса, но съм сигурна, че когато малката даде индикация, че има нужда от инфо, ще го получи. Благодарение на Вас аз дадох адекватен съвет, който със сигурност ще бъде приложен.

 

За щастие имам естествената способност да изпитвам такъв неутралитет към биологичните родители на децата ми и винаги съм се придържала към честния отговор "не знам", не само за факти, които не са ми известни, но и за мотиви, които няма как да зная.
Обаче идва един момент, когато децата започват да фантазират в опитите си да "оправдаят" постъпката и тогава не мога да си позволя да бъда пасивно неутрална.

"Сигурно е била бедна..." - е доста удачна сламка, за която дъщеря ми често се хваща. Знам, че ще й олекне от една страна, ако потвърдя, от друга... първо трябва да излъжа (идея си нямам колко и дали е била бедна), второ - това би означавало, че в труден финансов момент, аз самата мога да взема подобно решение.
Затова, лично аз, не се свеня да кажа, че дадена постъпка не е правилна, пък ако ще причините да са били от сериозни по-сериозни.

Дар, точно така си е. Аз също смятам, че няма сила на света, която да ме накара да изоставя детето си /ако съм жива разбира се/ и затова не мога да оправдая изобщо постъпката на които и да е БР, които са захвърлили децата си. Повечето мами тук подхождат доста либерално по въпроса, но всеки има право на мнение и когато му дойде времето изобщо не бих увъртала пред дъщеря си и да оправдавам жената, която я е родила по какъвто и да е начин.

deskata, мамите са дали много полезни съвети, такава тема имаше и преди, и благодарение на този форум аз започнах да казвам на Ники  нещата такива каквито са. Моите родители и досега са против, но вече 4 години по-късно виждам , че това е било много правилно.  В началото си беше изградил идеята, че всяко дете го ражда някой друг , а после го дава на майката, но с течение на времето и бременностите на  етърва ми и снаха ми, разбра.  Преди 7 месеца, когато взехме и Павел, нещата му се изясниха съвсем. Скоро, обаче, ми каза, че му се иска и аз да родя едно дете, както вуйна му, но аз казах, че  дядо Боже така е решил.  Досега  е питал едни два пъти кой точно го е родил, но аз казвам една жена, не я познавам и повече не пита. Вероятно ще има още много разговори на тази тема.
При вашия случай по- ме е яд на психоложката от социалните. За какво ходят при нея въобще, след като чак и срок дава до вторник да се каже. Тези неща се  говорят при сгоден случай - филм, приказка, някакъв въпрос от страна на детето. 
При всички случай желая нещата при вас да се развият добре и детенцето да е щастливо.

orange72 наистина мамите са ми дали много добри идеи, които ги дадох на сестра ми. Тя също каза, че не е доволна от психоложката и че ще действа по неин си начин, само чака детето да прояви интерес, да зададе някой въпрос, а не ела сега тук да ти обясня нещо.
Много съм ви благодарна   

Разбира се, че детето трябва да се поинтересува, за да се почне този разговор. Аз май не можах да схвана защо и се месят психолози на сестра ти. Нали казването е решение на родителя на детето...или има някаква причина... Тая психоложка обаче е...да си изяде дипломата дето си е купила щом дава такива малоумни идеи. Звинявам се за грубостта

защото детето е приемно, а сестра й очевадно не желае да му каже този факт. Аз пък съм на мнението на психоложката - отдавна е трябвало да му каже, че то дори не е осиновено още

А кой е казал, че не желае да й каже този факт? То човек да не попита за съвет и веднага го изкарват черна овца. То ясно, че тук те все перфектни и безгрешни. Ясно е, че каквото правят другите винаги е в ущърб на децата си. Давайте хвърляйте камъни.
Къде съм писала, че не иска в първия си пост? Моля те чети внимателно.

това ми се струва най-сложната тема. повече от решението за осиновяване.
и не мисля, че има рецепта. бяха писали мамите по-горе, че майката най-добре усеща. и моя съвет е сестра ти да погледне навътре в себе си, да погледне навътре в детето, ще го усети някак. на нашето обучение ни съветваха, ако трябва нощем, докато детето спи, да му говориш, за да свикваш с думите си...
това, което ние сме избрали е приказка. после ще я трансформираме в истина. освен това, всяка трета събота на м.юни в дома, от който я взехме правят празник за осиновените деца. тази година ходихме и имаме желанието да ходим всяка година. но все още сме много малки, та незнам какви изненади може да ни приготви живота.
и понеже много писах, а май нищо не казах, да се обобщя Важното е да бъде открита, истинска, без лъжа, и с всичката си любов. детето ще я разбере....
Успех и много ще се радвам да чуя после добри резултати.
Прегръдки и за сестра ти 

mama Rossi  благодаря ти.
Ще пиша как се развиват нещата при тях

 

ами попитай я - нали ти е сестра

Пропуснала съм този факт 
Нямам представа как се постъпва с приемните деца и защо то не знае. Нали има срещи с биородителите, с психолози и социални работници през няколко месеца или бъркам
Все още се чудя как деца вписани в регистъра стават приемни и как трябва да постъпи евентуален осиновител Представям си ситуацията - отивам в РДСП-то, слушам доклада и после отивам къде...в парка, в къщата на някое семейство или в близкото заведение и като се срещна с такова дете, какво му казвам...и какво му казват приемните родители и социални работници Много сложно ми се вижда и никак необмислено, но и в дом да стоят и да чакат дечицата пак не е добре. Моите скромни наблюдения показват, че има нарочно задържане в тези институции, явно за да си имат хората работа, което е направо отвратително. При нас най-много дечица има осиновени около 2г и половина точно заради това според мен. Дано греша...

Не знам каква е практиката при приемните семейства, но това кога да се каже на детето, че е в приемно семейство не се ли решава от психолозите, които се занимават с детето? Не мисля, че вина има семейството, че още не са и казали или ако имат някаква, то тя е че не са били подготвени. Все пак да се обясни на едно три или четиригодишно дете тази ситуация е доста сложно. Според мен точно сега е настъпил този момент, когато детето е вече по-осъзнато и е започнало да задава въпроси.

Дзвер, а ти да не би да я пита, че знаеш?

Елито, детето беше в дом, няма реща с БР, защото бащата е неизвестен, а майката не й пука за детето, но пък това не й пречи да не се отказва от нея. Както и да е, не е това целта на темата.

Не търсим вина на никого бе хора, търсим начин. Исках да чуя няколко версии и няколко мами се постараха да ми помогнат.

deskatta, не знам до колко е ефективен този нов закон, че ако детето не се потърси шест месеца и се отнемат правата на БР.

Моят извод от прочетеното е, че сега психоложката е казала, да се реши как и кога да се каже на детето. Не мисля, че е казала, защо досега не му е казано. Начини има, не са лесни, но има... Мисля, че всяка една от нас ти е написала по нещо, но сестра ти сама трябва да избере как да подходи към това. Аз исках да кажа, че това кога да се каже на приемно дете, не зависи ли от психолозите? Нали те работят заедно с приемното семейство и обсъждат развитието на детето или греша?

Луска, да права си. Психоложката иска да чуе начина по който смятат да й представят нещата, а не във вторник да й кажат ей така истината.
За закона нищо не мога да кажа, аз не съм в час.
Иначе идеи получих много, писах на сестра ми. Доколкото знам и тя вече си е изградила начин какво трябва да се получи и е по-спокойна, че може да посрещне въпросите от малката.
А иначе не знам също какво зависи от психолозите, но явно според тази психоложка е дошъл момента. Сигурно защото има шансове големи да бъде осиновена от сестра ми психоложката оставя на тях те да съобщят, не знам честно и гледам да не пиша глупусти.

deskatta, що така нападаш?
Права е Двер. В едно приемно семейство има много поводи да се говори за приемната грижа. Да бъде оставено едно дете дошло в семейството на 3 годишна възраст да забрави миналото си показва единствено нежелание, страх от страна на приемните родители да говорят по темата. То не че детето е забравило де, просто усеща че темата е табу. От малкото което си написала личи, че детето е давало поводи да се говори за това от къде е дошла и какви са персепктивите в семейството и.
Всъщност едно от "задълженията" на всяко приемно семейство е да съхраняват историята на детето и да му я напомнят.

и изобщо аз не харесвам подхода един да пита за друг ... малко като ровене в чекмеджетата на другия ми се струва.
Сестра ти има своя път, ако иска, не е малка сама ще влезне в интернет и ще си чете ... Има и литература и статии и форуми.

Няма да си разказвам личните неща на Х дето пита за леля си ...

Ей, ама сте си лошички значи. Не вярвах, ама видях.
Сестра ми ме помоли за съвет, понеже пък аз нямам опит с това влязох и питах.
Фуси, ами ако се бях представила, че детето е мое, щеше ли да ми разкажеш? Аз не искам да чуя личните ви истории, ако не искате да ги споделяте, дайте ми други идеи, като не искате личното ви пространство да окопирам.
Линд, аз пък не съм съгласна, че трябва да се напомня постоянно историята на детето. След като това дете няма да бъде върнато на БР има ли смисъл да му се напомня постоянно. Страх може и да изпитва сестра ми, нежелание едва ли. Може би пък не знае как точно да постъпи или да отговори на даден въпрос. Вие винаги ли сте знаели какво да правите? След като минеш по един път е много лесно да си видиш грешките.
Честно, аз пък не разбирам какво е това желание детето да знае всичко. Според мен ако детето е на много малка възраст, където няма реални спомени е по-добре да не знае нищо. Лошото е че трябва да му се разкаже, заради "доброжелателните" околни, които един ден ще му поднесат цялата истина. А пък дали им влиза в работата не е много ясно.
Да, племеницата ми трябва да знае, не визирам нея.

деси, извинявай, че в твоята темата така, но....
вчера се регистрирах и очаквах, че това е форум, пълен с любов и разбиране, защото всички сме майки. не мога по никакъв начин да си обясня натрупаната злоба и захвърлянето й в лицата на хората, търсещи помощ. представям си, какво изсипвате върху децата си.... и настръхвам от това.

много се надявам сестра ти да намери начин да се справи, сигурна съм, че ще го направи.

а аз повече няма да чета повече този форум, достатъчно злоба има на улицата....

Виж сега, без да имам намерение да нападам, ще ти отговоря. Първо, когато ние взехме решението да имаме небиологично наше дете, седнах да търся информация. Четох, писах, питах, подготвях се. Не бях подготвена на 100% за това, което ме чакаше, но на 80% със сигурност знаех какво и как трябва да направя. Другите 20% подготовка ги получих от детето. Оказа се и по-тежко, и по-леко. Допускала съм грешки, никой не е безгрешен, но основните неща ми бяха ясни.

Въпросите в последния ти пост наистина показват незапознатост с проблемите на изоставените деца. Това е и грешката на сестра ти. Не й пращай да чете, сама да си влезе и да си почете. Не само тук. Има информация и на други места, макар че тук според мен е най-много, както и в блога на Дар. Направили сте важна стъпка без нужната подготовка. Нашите деца са различни и имат различна потребност от разговори, които са различни. Например въпросите на моето дете за това как идват децата в семействата са коренно различни от въпросите на децата, които не са с неговия бекграунд. И като чета, при повечето деца тук е така.

Не искам да коментирам дали детето е приемно, осиновено и да влизам в спор, реших да се абстрахирам от това още в началото. За мен е по-добре да помогна  един родител на изоставено дете да навакса късно с подготовката и да разбере, че не е бил подготвен и да поправи тази грешка и занапред да не я допуска, затова се и включих. Дано усилието ми не е било напразно.

Разсъжденията ти са повърхностни, но това е разбираемо, ти не си родител на това дете и не си запозната с това какви травми носи изоставянето, да не говорим, че престоят на детето в институцията не е бил никак кратък и от там също има допълнителни проблеми.

Съвсем съм добронамерена и дано ме разбереш правилно.

Мама Роси, това си е твое решение, всеки си преценява за себе си. Животът не е цветя и рози, а пишещи и четящи тук винаги ще има.

ти къде прочете лоша дума тук?  Много те моля да ми посочиш.

Всеки си има път, който трябва да извърви сам. Ако сестра ти прочете, че си питала за нея в публичен форум дали ще се зарадва? За това помисли ли?

ku[d]ku[d]yaka аз разбрах за добронамереността ти още като ми писа на лични. Много ми помогна на мен този разказ, дали ще помогне на тях не знам.
Но пък не виждам кое ми е повърхностно. Както и да е, темата вече се превърна в "кой е по-по-най". Не знам за нея, но аз съжалявам, че попитах.
Аз като станах леля влязох тук във форума и четох много, така че не смея да твърдя, че съм неподготвена, но за леля. Т.е. за страничен човек, а не за главна роля в живота й.

Фуси, ами някои хора сами не могат да извървят пътя. Имат нужда от подаване на ръка, от малко помощ. А пък дали сестра ми ще се зарадва, си е наша работа. Може пък да знае, че съм питала. Може да не си пада по писане във форуми или да не знае как да изрази проблемите си. А пък и по-добре да не пише тук (мое мнение), че ако срешне такова отношение може само да се депресира.

Аз не съм Фуси, обаче да кажа - тук наистина тонът е различен, но няма човек, който да е влязъл и да не е получил информацията или помощта, от която има нужда. Всеки си преценява. Писанията в повечето случаи са в помощ на родителите и децата. Всеки си преценява приоритетите. За мен някой, който се врътва, щото тонът не му харесал е човек, който е влязъл да си чеше езика и да споделя колко прекрасен е животът. А че животът е прекрасен, е спорно, когато те налегнат грижите по истериите на детето ти, когато се почувства несигурно или виждаш как за всяко нещо трябва да го ръчкаш, защото изпитва постоянен и необясним страх от всичко.

И не приемам това, че и при родените деца е така, защото имам родено дете и виждам разликата - а тя е от земята до небето. И това, след като изключа факта, че всяко дете има различен характер и темперамент. Те са друга бира.

А казвам "повърхностни", защото човек, който е чел и се е запознал не само с писанията на мамите, но и с терзанията на осиновените не би се чудил защо трябва да се казва или да не се казва. Има много проучвания, анализи и споделени терзания по тези въпроси. Но пък напълно разбирам и хората, на които не им идва отвътре да пишат и споделят в нета.

Моята сестра също не смята да казва на племеницата ми, че не е биологична дъщеря на баща си, надявам се с времето да не се окажа права и да няма големи сътресения от това, че я е лъгала. Аз просто не мога да лъжа детето си.

Не се врътвам, още пиша в темата. Да, не отричам, получих много хубави съвети. Дори благодарих за всеки един от тях.
Пределно ми е ясно за какво говориш - за страха, за ръчкането. Тази година тя тръгва на предучилищна. Учителката им има практика лятото да ги събира 1 седмица, за да се запознае с децата. Тя също ходи тази седмица, но пък първия ден я чакахме аз, мъжа ми, детето ни, сестра ми и брат й.
А за казването - имах предвид при деца, които нямат никакви спомени - бебета. 

И бебе да е, пак е лъжа. Аз не мога да кажа на детето ми, че ми е било в коремчето, дори и да е от бебе в нас.

И никога за нищо н си лъгала детето си макар и с т.нар. благородна лъжа? Питам, защото до сега не съм видяла такъв човек и ми е интересно.

Никога не трябва да се лъже дете! Те са силно интуитивни създания и усещат лъжата. Аз казах на дъщеря си, когато още беше на 6 месеца, скоро пак и разказвах наша си приказка и мисля когато усетя за подходящо пак да и разказвам. Ако не се каже навреме има вероятност от големи сътресения през пубертета, пък и преди това.
Деси, ще се справите с казването. Просто трябва да го направи сестра ти и да и покаже колко я обича и че няма никакво значение, че не я е родила. А относно БР на детето...просто нямам думи

П.П. Аз никога не съм лъгала дете! Работя с деца от 18 г и за сега не ми се е налагало. И...няма благородна лъжа. Лъжата си е лъжа

Слагам си вече обица на ухото. Разговорът е безсмислен.

Не, никога не съм лъгала детето си.

Елито, благодаря ти.
Аз не знам как се постига това да даваш точен отговор на всичко, което попита детето (без значение какво е то), но дано се науча.
Както и да е това не е за тази тема.

Кудкудяка, той разговора отдавна зави в друга посока. Може би още на първа и втора страница получих отговорите, които търсех. Не съм помолила все още да се заключи темата, че току виж дошъл още някой със съвет. Но ако развитието й продължи в тази посока, на където е тръгнала няма да има смисъл да стои тази тема.
Да безсмилен е разговора, защото няма смисъл да спорим. Нито ти ще ме убедиш, че си права, нито аз теб в моята правота. Хора различни, мнения много. Това е все едно някой да дойде и да ми каже как да възпитавам детето си. Глупаво ще е в момента и да те накарам да се съгласиш с това, което пиша така че по-добре да спра.

ПП. В приказката ти няма нито една лъжа ли?

Добрутро Пенке, обкръжени сме

Много обичам някой да тършува в чуждите животи

ай холан, не си представяй какво изсипваме върху децата си, да не се депресираш...
бой, три пъти дневно, злоба и лошотия. така е то, кат детето е чуждо...затова и сме лошиЧКИ. даже-направо зли.

колкото до това, защо едно дете трябва да знае, то е по-скоро принципен въпрос. същото важи и за биологичните деца. едно дете е преди всичко ЧОВЕК. и отделен индивид. то не е ничия собственост.
елементарното здраво мислене и уважение към отделната личност изисква да бъде уважавана като такава, сиреч, да бъда аз или който и да било честен със себеподобните си, с близките си, с децата си, с партньорите си. всичко, което засяга пряко някой човек, трябва да бъде за него ясно и да му бъде казано. най-късно когато попита за него. изричането на лъжа в този момент е престъпление. защото лъжата, кражбата и измамата са престъпление. от един индивид спрямо друг. това са фактите.

за това, кога, къде и как да се каже на едно дете, че биологичните му създатели са си ударили камшика и са го оставили на произвола на съдбата за да си живеят собствения живот и то е нежелано, си има психолози. тази психоложка, която поставя задачки за домашно е меко казано некомпетентна. тъова не е игричка, а доста сериозно нещо. фактът, че сестрата на някого си до този момент не е намерила начин въпреки индикация от страна на детето, че темата с домът занимава подсъзнанието му а и не само него, не е започнала с някакви обсъждания на темата, показва, че се страхува. и то много. опцията да се обяви за незряла за осиновяване е неприемлива. значи, налага се помощ от страна на психолога. и то много активна, а не поставяне на домашни задачки.

всеки минава своя път. и децата, и ние. дали сме направили непростими грешки ще покаже времето. неказването е нещо, което вече почти никъде не се толерира, защото се е доказало като много вредно за децата. често се стига до трагични последствия. децата и без това носят достатъчно болка в себе си, за да им се стовари още една-тази на предателството и усещането, че най-близкият им човек ги е лъгал с години, с десетилетия...
по този начин им се отнема единственото, което имат със сигурност, доверието в нас.

аз мисля, че Деси си има много добро собствено основание да се интересува от темата, да проучва, да размишлява, да си съставя свое мнение. естествено, че няма как да е в джаза, след като това не е точно нейната лична история и ми е съвсем допустимо да има теоретични и от дочуто и препредадено мисли и впечатления, които да не съвпадат точно с нашата реалност. но тя е толкова близо до семейството, винаги ще бъде свидетел на живота им, включително на съдбата на детето, има контакт със сестра си (а аз не си предствям по-близък човек).  и при евентуално премълчаване хем би била съучастник в лъжата, хем уловката е, че тя лично нищо не би могла да направи, тя няма това право, това е работа на сестра й ...
и аз на нейно място бих се интересувала кое е правилното и редното и как ... аз съм била в сходна позиция, без почти нищо да знам за осиновяването реално, далеч преди идеята самата аз да осиновя, съм била в кръга на запознатите, но стриктно пазещи тайната, заради избора на родителите. глождело ме е много, до там, че направо ми беше неудобно да гледам детето в някои ситуации. пак казвам, това доста преди да съм мислила въобще по сюжета с тайната, разкриването, ефекта и т.н., заради едната лъжа само ... после, от позицията на осиновител съм говорила с майката, но не сме толкова близки и не успях да я убедя ...

иначе, аз съм великолепен лъжец при нужда, но близките си просто не искам да лъжа и не го правя. на детето и приказка по темата не успях да измисля, карам си с историята, тя си е приказка сама по себе си ... 

вела както винаги много мила и тактична. евала, аз не го мога.
побеснявам в момента в който пенка сийкина влезе, започне да си скубе косите и да съжалява детето ми, че му злобна майката. не мога да се въздържа.

представата за някоя матрона, кършеща ръце на чужди гробища направо ме видиотява. и лекият намек, че всички сме майки, ама тя май е по, също. и писането на първо мнение в нашия подфорум в този му вид-също.

неуважение, липса на мисъл и нетактичност са първите думи, които ми идват наум. на второ четене стигам до извода, че българската система за проучване и одобряване на кандидат осиновители е много лежерна. но в случая май става дума по-скоро за приемни семейства. явно напоследък има нов начин да се заобикаля законът и да се избира дете. отиваш, виждаш детето, ако ти хареса взимаш, ако не не взимаш и бързо, бързо ти предлагат следващото, защото не си осиновител, а приемен родител. те биват насърчавани и за тях май важат други правила. и после, ако видиш, че детето ти пасва, хооооооооооп, осиновяваш. порочна практика малко ми се струва. а и в разрез със закона. той разграничава осиновяването и приемното родителство доколкото знам изрично.
работата определено понамирисва...цинизъм и пресметливост усещам, а това определено е много, много гнусна история.

Матакосмата, Вела, благодаря   

Матакосмата, относно това че детето е на приемна грижа, а тепърва ще се осинови е друга причината. В смисъл не е взета за да видим дали ще я харесаме и ако не да я върнем, ако това си имала  предвид де.

не, нямам това в конкретния случай предвид, защото не ви познавам и не знам историята ви.

но напоследък ми прави впечатление, че зачестяват случаите на приемни деца, на много малка възраст, за които веднага след това се започва процедура за осиновяване.
не това е целта на приемната грижа. ако стане правило, идеята се опорочава.

приемният родител е ДЛЪЖЕН да запознае детето с историята му, да му обясни, че някъде другаде има още една жена, с която то е кръвно свързано. при осиновяване това е различно, а сегашният закон покровителства запазването на тайната.

при приемното родителство, професионално или доброволно поантата е там, че в крайна сметка детето трябва да бъде по възможност интегрирано отново в биологичното си семейство, или поне да има контакт с него. осиновяването в този случай не никак препоръчително.
за да си приемен родител се иска яко дупе. аз не зная дали съм дорасла за това. определено ме е страх.
тук, където живея, за приемното родителство има ясни и право начертани критерии. парите, които се заплащат за приемно родителство са добри, има много надбавки и хората се гледат под лупа, защото е имало и има много злоупотреби.
това, че в българия засега малко хора искат да станат приемни родители е причина, да съществуват неписани, но определено не до там добри правила.
8 хиляди деца трябва да бъдат настанени извън домовете, а броят им всяка година не намалява. на тези, нежеланите от биологичните майки. по тази причина, да си приемен родител е някаква симбиоза и няма ясно оччертани граници. дано нещата се променят скоро. иначе от ситуацията ще страдат пак децата.

нямам идея дали майката, обявила ни за мъчители на децата си е приемен родител, но тъй като обучение за осиновители още няма, май натам вървят нещата. а оставам с впечатлението, че са осиновили детето. ако не са, то определено обучението не е било много успешно май. за приемното родителстване има основни правила и те не бива да бъдат нарушавани.

А пък на мен доста неприятно ми стана, че така ги класифицираш и обиждаш тези мами.

Повърхностно ти е навлизането в материята, а отговорите, които получи от мамите,  до един си струваха.
Че сестра ти е изпуснала златни възможности, особено въпроса за леглото, спор няма, ама хора сме, притесняваме се, страхуваме се.
Не на последно място, положението на осиновено дете е доста по-защитено и стабилно от това, в което е това дете и това налага и друг вид намеса на социалните.

Мираета, не съм казала, че не е изпуснала възможности да говори с детето. Имала е на няколко пъти този шанс и тя го осъзнава. Защо не е говорила не знам. А на всички мами съм благодарила за съветите след всеки един такъв.
Аз се ядосах от някои коментари, които си бяха чисти нападки и затова написах тези думи.

А че положението на децата на приемна грижа е доста по-неприятно, ако мога така да го нарека, е ясно. Аз приемен родител не бих станала заради емоционални причини, но това е друга тема.

Не съм влизала във форума от много дълго време. Всъщност, понякога чета по диагонал, за да следя "новините", но пиша много - много рядко. Децата ми пораснаха, проблемите вече са други, и доста далеч от факта на осиновяването, но тази тема ме "докачи" и реших да добавя към многото вече изписано още няколко реда.

Без да обсъждам кой какво казал и кой в каква роля се явява в конкретната история, ще кажа само, че ИСТИНАТА е най-важното нещо, което можем да дадем на децата си - и единственият начин да сме достойни за тяхното доверие. Семейството, отношениятя родители-деца трябва да се градят на любов и доверие, на зачитане личността на другия (пък бил той и бебе). В противен случай не се получава. Така мисля аз.

Тези, които пишат по-отдавна във форума ме познават (някои и лично), знаят моята история и сега няма да я повтарям.

Имам две осиновени деца - дъщеря ми е вече на 17 (кога мина това време!), а беше на 2 месеца, когато я доведохме у дома. По всеобщо мнение не би трябвало да има никакви спомени от дома и нямаше нужда изобщо да й се казва, че е осиновена. Но от самото начало никога не съм си позволила да кажа когато я родих, а винаги "когато я взехме/осиновихме" В един момент, може би беше на около 3 години, тя попита какво означава да си осиновен. Обяснихме й, разказахме й нашата история. Резултатът беше "Хайде да си осиновим и братче!" Последствието - осиновяването на сина ни - тя го избра, тя му избра името, тя се превърна в негова най-близка довереница и закрилница ( а той беше на 3 г.2 месеца). Сега е на почти 15....
Няма да разказвам повече - който иска може да прочете назад постовете ми.

Но след толкова години, във вихъра на пубертета, аз знам, че съм постъпила правилно; че децата ми ми вярват, знаят, че и аз им имам пълно доверие; споделят всичко, търсят съвет, подкрепа или утеха при мен.
И продължават с нетърпение и особена радост да празнуват "вторите си рождени дни"...

 

Дефи

Дефи, не можах да се въздържа!   Желая ви здраве и късмет на всичките!

Дефи, много хубаво   

Аз лично не мога да дам съвет, в момента чета с интерес подобни въпроси, тъй като на нас "казването" ни предстои. Като цяло не крием истината, засега спокойно говорим за тези неща... но темата е много интересна... и благодаря за всички споделени съвети...

По-горния цитат поместих, защото ми се искаше да спомена, че според мене в ситуацията на сестрата на Деската (и съответно на детенцето) има един твърде усложняващ фактор, който не е за пренебрегване... и той е, че детенцето все още е с неизяснен статут! Какво би се случило, ако осиновяването не може да се осъществи, а сестрата на Деската вече е говорила с детенцето от позицията НЕ на приемен родител, а на осиновител? Още една сложнотия в малката главичка... Затова и аз изобщо не се изненадвам, че жената досега не се е решила, кога и как да каже на дъщеричката... Лично за мене най-напред би трябвало да се избистри административния въпрос, да е ясно, това детенце къде е и накъде е, да се знае, КАКВО трябва да се каже... и едва тогава да се избира КАК и КОГА да се стори това...


В конкретната история от първия пост става ясно, че преди две години жената е станала приемен родител на 3 годишно момиченце, като междувременно е родила братче,... и че би искала да осинови приемното детенце, но не са отнети родителските права на биологичната майка...

малко оф-топик, извинете...  
Това винаги ме е притеснявало... - че в държави с добре развита законова уредба и съдебна система (каквито са Германия, Франция, Америка) четем за много злоупотреби в приемната грижа, пък какво остава тогава за ситуацията у нас, където трудно може да се говори за механизми за контрол, читави закони или спазването на такива...  

Chandra_Den, благодаря ти, че наистина си прочела какво имам в предвид и си ме разбрала. 

Chandra_Den,

Детето и статут си има (друг въпрос е дали ги урежа този статут) емоционални нужди си има, и страхове си има, ама много е удобно да се извиняваш с митичната процедура.
Взели са го като приемна грижа, а сега друг виновен.
Детето хабер няма от разликата между осиновяване и приемна грижа и е меко казано за доста наивни читатели аргумента, че това била пречката за нормално общуване с него по темата.

Разбирам двете сестри - за две  godini  много събития: взимане на дете, и двете бременни, емоции, хормони и пр., които още ги владеят, ама тука толкова мами писаха и споделяха "от извора", а накрая една галимация с отговор администрация.

Две мами с приемна грижа познавам оттук и за разлика от случая на Деската, те са наясно със себе си и администрацията не им пречка за нормално общуване с детето.
  

И пак се присъединявам към мислещите, че специално казване като събитие е по-добре да няма, а все едно, че това е нормата, просто от време на време се споменава колко си се вълнувал и радвал като си взел детето, като е дошло у дома и пр. различни  битови и конкретни простички неща.
Децата нямат представата какво е в масовия случай, те излизат от други представи, различни от тези на възрастния човек.
За възрастния е новина, че някой е осиновен или взет за приемна грижа, децата нямат тези представи изградени вербално с годините, те са по-непосредствени  и ясни.

точно така мисля и аз ..."специалния" разговор по темата може да бъде нещо много страховито за детето и да го запомни като минимум с "един ден майка ми  ми каза ..."
Осиновяването/приемната грижа е част от ежедневието на семейството и не бива да му се придава излишен драматизъм. Факта на осиновяването отделям напълно от темата за изоставянето, която си е дълбока раняваща и тежка и си е предмет на съвсем други обсъждания и разговори.

принципно сте прави, още повече че няма нищо по-лесно от това да не оставиш едно дете, взето на 3 години, да потъне в собствения си свят на мълчание и страх, а да напомняш от време на време, обаче - те вече са поели пътя на мълчанието, абсолютно неясно е, какво е отговорено на детето, когато е попитало защо трите му имена са различни, така че по оскъдната информация, предоставена от авторката, си мисля, че няма начин да не се наложи специален разговор - тези 2 години мълчание или лъжи ще трябва да се обяснят по някакъв начин.

и аз лично, не бих се бавила дори и минута, като бих използвала разликата в имената - нещо от сорта "Мамо, помниш ли, че ме попита, защо си с различни имена..." и т.н. доколкото детето ми позволи да говоря, като това може да бъде началото. Всяко едно допълнително отлагане до момента, в който може би детето ще зададе още някой въпрос (което е в неясното бъдеще, дори все повече става малко вероятно) увеличава агонията

ПП И от моята камбанария бих добавила, че второто дете израства все повече и и за него е добре да живее в обстановка, в която истината за произхода на първото дете не е някакво табу - не подценявайте чувствителността на биологичните си деца - те също имат много крехък свят, който може да бъде унищожен от поддържането на лъжата

ППП И горенаписаното е абсолютно добронамерено, независимо какво мисли авторката на темата

Дзвер,   
Виж, тя не е лъгана. Тя не е питала защо се казва така, а въпроса й е бил - как са моите имена? А на брат ми? Може би тогава е трябвало да й се побутне интереса и да й се подаде някаква информация.
Не съм ги чувала тези дни и не знам дали има развитие по въпроса. Като знам ще пиша.
Принципно съм съгласна, че някъде може да е допусната грешка и съвсем добронамерено попитах, не с цел да чуя колко съм повърхностна и неподготвена. Ако бях подготвена на 100% тази тема нямаше да я има.

Мираета, много благодаря за отговора! Няма нищо лошо в наивните коментари... - все пак, ако всички мнения бяха еднакво умни , много въпроси нямаше да бъдат дискутирани и много заблуди щяха да останат неизчистени...  

Аз изобщо не съм коментирала, дали трябва да има СПЕЦИАЛЕН разговор или не. Във връзка с ОПИСАНАТА ситуация ми беше интересно, как се обяснява на едно дете приемното родителство, в случай, че биологичната майка няма желание да се среща с него и че ВЕРОЯТНО то ще бъде осиновено... По мое мнение онова, което се обсъжда с приемните деца и с осиновените, както и начините да се прави това са различни и по тази причина ще е хубаво съфорумката най-напред да знае, КАКВО трябва да обясни на детето си и след това да се пита, КАК да го стори... Това исках да споделя, а не да ставам адвокат на някого, (който няма нужда от това) или да заемам страна (като във футболен мач)... Да, странно е, че детенце е взето на 3 годинки, а не знае какво се случва... но пък аз не съм съдник или нещо подобно...

Първата част от изречението не разбрах, но за галимацията с администрацията да си кажа кажа... Това беше само една дума, съвсем не най-важната в поста ми. По-същественото беше: Какво би се случило, ако родителите говорят с дъщеря си по темата НЕ като приемни родители, а като осиновители, БЕЗ да са такива все още? Две сестри се нуждаят от съвет, затова пишат тук и задават въпрос... Всеки споделя - колкото повече мнения и различни гледни точки, толкова по-добре... А моето виждане и онова, което бих им казала по темата: "Как да се каже истината" в конкретната ситуация е, че най-напред трябва да се попитат, като ОСИНОВИТЕЛИ ли биха говорили с детето или като ПРИЕМНИ РОДИТЕЛИ... Как ще дадат сигурност на детето, ако не са наясно със себе си? А и ако разговарят като бъдещи осиновители, но има... някакви пречки това да се случи, дали детенце няма да е много разочаровано... (Това е въпрос, не твърдение )

П.П.
Това напълно покрива и моето мнение.   Но хората са с различни характери. Не е ли работа на социалните, психолози и прочее, да следят, как се развиват отношенията между децата, приемните родители и съответно биологичните родители?... В случая те не са ли разбрали, че детето не е наясно със ситуацията си? Наистина мога да си призная, че не знам как се обяснява на едно дете, че е в ПРИЕМНО СЕМЕЙСТВО, но предполагам, че си има начини и социалните са онези, които подкрепят приемните родители в този процес... За мене трудността идва тогава, когато БР са изчезнали и нямат контакт с детето... Защото не всеки е успял да раздели факта на осиновяването/приемната грижа от темата за изоставянето, както са съумели да го направят Фуси (и предполагам много мами тук)... Затова и ги има тези теми във форума и множеството други теоретични материали...

Голямо мазало са заформили тук всички възрастни имащи участие в случая. И аз вече се обърках, камо ли едно 5 годишно дете. От самото начало е трябвало да се разговаря с детето по тия въпроси, то е било на 3 години!
Най-добре е приемните родители да кажат истината, такава каквато е към момента: "Не сме те родили, но сега си част от нашето семейство и сме много щастливи да си при нас".

Към момента май това е фактическата обстановка. Не е нужно детето да се обърква допълнително с уверения за бъдещето, които може приемните родители да не могат да изпълнят. (Ей това ме притеснява в приемната грижа, но явно моята нагласа е друга).

И защо по дяволите социалните не подготвят достатъчно добре хората, заемащи се с това призвание. Как може да се забърка такава ситуация

Колкото повече чета, толкова се настройвам против приемните грижи. Не че не искам децата да излязат от домовете, но май това не е най-добрият вариант. Нищо лично срещу приемните родители, хората се стараят, спор няма. Но както е казала sislie, липсва адекватна подготовка на тези семейства и сякаш ги оставят сами на произвола. Мисля си колко ли е объркана главицата на това дете. Да, хората искат да я осиновят, но ако нещо стане и не успеят?

"Не сме те родили, но сега си част от нашето семейство и сме много щастливи да си при нас". Мисля, че това е правилното решение, поне за момента.

И какво става с тези деца, които трябва да се върнат после в дома или да се смени приемното семейство. Отива по дяволите цялата изградена стабилност и нагласа на малкото човече. Не знам, аз не бих станала приемен родител. Може би съм малко повече егоист, голяма хапка ми е.
sislie

Luska , да ти върна прегръдката!

Приемната грижа трябва според мен да е временна, подчертавам временна мярка за закрила, до установяване на трайно решение за детето. И всички процедури свързани с това да се ускорят.

За мен абсолютно наложително е да се отнемат родителски права при трайна невъзможност на родителя да полага грижи за детето. Това е масова практика при изоставените деца и обстоятелство, което много лесно се доказва.

В случаите, когато неполагането на гриже е поради заболяване или друго независещо от родителя обстоятелство, тая СМОТАНА ДЪРЖАВА, по препоръка на социалните служби (например) веднага да предприеме мерки, така щото въпреки тежките обстоятелства детето да остане при биологичния си родител, който до скоро се е грижел адекватно за детето си.

Децата с откази или децата на родители с отнети права веднага да се вписват в ригестрите за осиновяване, като междувременно където е възможно да се настанят в професионални приемни семейства. Да се ускорят международните осиновявание в частта, която зависи от българската страна.
За всички деца с увреждания, независимо дали са рожденни или осиновени, държавата да поема ангажимент за тяхната пълна издръжка, барабар с рехабилитациите и т.н.

За децата от малцинствата - просвета, просвета, просвета. На кандидат осиновителите. Тук друга няма какво да се направи и бързо в чужбина, ако местните не щат.

Сигурно звучи лесно, но поне да се започне да се работи  в пакет. А не от тук, от там. Дай да изведем децата от домовете в приемните семейства, после какво ще ги правим

После ще се създават организации, фондации, галимации - най-вече от известни и публични личности, с цел подпомагане, подкрепа, консултации... ще текат едни бурни процедури, ще се пише и брише, ще се събират помощи, ще се правят риалитита и ток шоута... ще текат безшумно едни пари по едни проекти...

Защо ли го казвам?!
Не ми се говори.
Стискайте зъби и си пазете енергията за децата.
Тук ваденето от блатото е възможно само, ако се издърпаш сам за косата.

Дар, ние се дърпаме, не е да не седърпаве сами.

 Ама тия дребните, малките същества, които не могат да се хванат за косите и издърпат сами. Май някой трябва да дърпа и заради тях.
Понякога и аз удрям едни ....(сиктири), ама не мога да стоя безучастна за дълго. Какво да направя е въпроса, който ме човърка? И защо харата на които им пука са толкова малко

Ще изместим темата по този начин, но...

Преди години вложих и това, което не можех да вложа с тази цел и поради същите причини, Сисли.
Вложих го за сметка на моето дете (тогава още едно).
Сега с доста по-малко ангажимент ( то няма и кога), но само за последната година съм писала поне 10 пъти до институции и публични личности, такива които целенасочено... хм, работят в посока - да изведем децата от домовете.
Писах им от името на ГИОО и от името на редова майка.
Без отговор, без коментар, дори от чиста учтивост.

Имам две деца, деца живяли в институции, деца със съответните проблеми, последица от тези институции. Новата ми "философия" е: с тях да се справя добре, доволна ще съм.

Не, че не ми пука за останалите. Пука ми, ама и за моите ми пука и повече никога няма да ги игнорирам за сметка на борби със стена от бездушие, малоумие, проформа отговори и финансови интереси, които всъщност стоят над всичко.
Домовете ще ги закрият, не защото някой си прогледнал, а защото ЕС ще ни ступа, ако не. Ние сме последните. Румъния се справи с това само за година.
Всъщност, права си, аз абдикирам. Искам да си гледам децата така, че да забравят откъде идват, а не като голямата ми дъщеря, която още да подскача, ако някой направи рязко движение близо до нея...

Това имах предвид.
На този етап това проумях, когато децата поотраснат, ще видим.

Дар не си абдикирала! Човек като теб, минал през това през което е минал никога няма да абдикира в сърцето си. Само временно си дала отбой.

Наши съседи си осиновиха момченце и още на 4 годишна възраст лека полека почнаха да му обясняват,че има много деца,които имат майки,които са ги родили,но ги отглеждат други родители.Поднасяха му постепенно информацията и в първи клас детето вече спокойно говореше ,че  е осиновено,и че биологичните му родители не са имали възможност да го отгледат.Сега е на 17,буен като повечето тийнейджъри ,но относно тази тма проблеми няма.Колкото по- рано,толкова по- добре

дори едно "лошо" подготвено приемно семейство е стократно по-добро от който и да е дом ...това е концентрационен лагер, недейте така ...

Абсолютно подкрепям.

Премълчаната истина е не по-малко лъжа.
Сестра ти като майка която е всеки ден с детето би трябвало да знае как да подходи.
Има много приказки и филмчета които може да използва.

Съгласна съм със sislie .

Към всички добри съвети - за спокойно и постепенно въвеждане на детето в неговата истинна история, ще добавя само още нещо:

На детенцето му предстои преломен момент - предучилищна, първи клас. Доста време е изпуснато, когато детето е било у дома в предвидима и сигурна среда, да се въведе темата за произхода му.

Не го отлагайте, после на детето ще се струпат много неща наведнъж.

Понякога се намират и услужливи съседи,които обясняват на своите деца,че еди кой е осиновен и още по грозното-копеле и децата повтарят чутото.Тогава става най трудно за обясняване,не мислите ли?
Идвами да ги  ,но каква полза?

Хайде и аз да се намеся, свърши ни почивката
Нали точно за това говорим тук - злобни хора много, от тях не можем да си предпазим децата, можем само да ги подготвим да реагират адекватно. Малкият например още на 4-5 години прие първите недобронамерени подмятания с такова искрено учудване, че въпросната персона повече не посмя да се обади. Ето затова е важно да се говори и да се говори навреме, за да се изпреварят тези неминуеми ситуации - децата могат да бъдат много жестоки, когато повтарят чутото вкъщи.
По казуса много мами вече са написали ценни съвети, нямам какво да добавя.
Между другото, и аз мога прекрасно да лъжа, когато се наложи, но децата си - никога! То и няма смисъл, защото веднага усещат. Знам го, защото роднини са се пробвали 

Аз бих искала да споделя два случая, които са много противположни, но за мен са пример какво трябва и не трябва да се прави.
Първият е с мое много близко семейство чужденци, които дълги години не са имали деца и решили да осиновят, но понеже са по заможни, чрез адвокат са издирили бременна жена, която не е искала детето. Моята приятелка е била с нея по време на цялата бременност, присъствала е дори на самото раждане. От първите признаци на разбиране в малкото човече му е казвано, че то си има две мами - едната биологична, а другата е тази с която живее и която го обича много. Израствайки с тази мисъл, детето нямаше никакви проблеми, самите родители не криеха пред никой, че малкия им син е осиновен. Дори бях изненадана, когато моята приятелка ми сподели, че иска момченцето й да поддържа контакт с биологичната си майка и дори веднъж в годината кани майката да гостува за седмица при тях. Имах възможност да се запозная лично и с майката и бях очудена, че за нея тези посещения и самото дете са по скоро товар и тя го прави малко от приличие, защото новите родители са и осигурили добра финансова помощ.
Другият случай е със сестрата на баща ми, която през 1985 година е осиновила 4-дневно бебе. До ден днешен - вече 26 години, той не знае истината. Родителите отказват да му кажат, живеят в паника, сменят апартаменти, градове и правят ужасната грешка да го подкупват, като му осигуряват всичките коя от коя по безумна прищявка.
Лично моето мнение е, че най-добре детето да израсне с тази мисъл и че това да си осиновен не е нещо лошо.

Бях обещава да напиша какво се случва с детето.
Тези дни е дала сигнал, че иска да говори по въпроса. Имали са разговор и са й обяснили как стоят нещата. Малко е сърдита на сестра ми, че не я е родила тя, но с разговори всичко ще се нагласи.
Благодаря на всички мами, които ми дадоха адекватен съвет за "проблема".

браус

мдаааааааааааа, и нашите са ни сърдити, че не сме ги родили ние. какво да се прави. моята даже ми каза веднъж, че съм лоша вещица и иска при другата майка. викам, при коя бе моме, ми при тази дето ме е родила. рекох и да иде да си приготви багажа
искала аз да си ходя, аз тръгнах да си приготвям багажа. ревна и каза да не си отивам, помоли ме трижди. 
та така. тепърва ще има лафове и проблеми, но с годините човек престава да се шашка. ще мине сръднята, ще дойдат сълзи, после ще има болка и така...това е положението. обаче децата имат майка, такава, дето им трепери и ги обича. само това е важното в крайна сметка. поне за известно време.
стискам палци на сестра ти да има здрави нерви и огромно сърце. останалото ще се нареди.

Матакосмата, благодаря   

Здравейте   

Прочетох почти цялата тема. Поздравявам авторката за развръзката и искам да й кажа да не се плашат, че детето е недоволно от това, че не го е родила майк аму. По-добре сега да се справят, отколкото след години, опит...

Благодаря на всички мами, които са й дали своите съвети.
Аз считам, че самата система за подготовка на бъдещите родители, ако има такава, социалните, психолозите и нагласите у самите родители и заобикалящите ги хора, водят до последващите разриви между детето и близките му. Лошото е, че в повечето случаи, говоря за вече големи деца, като мен и други съфорумки, децата излизат виновни за този разрив. Въпрос на разбирания и възприятия, по-далечни от носовете на възрастните, които са се захванали с тоз тежък път.
И който както иска да ми го обяснява има разлика между живота на осиновеното дете и този н абиологичното, най-малкото в мисленето на децата.

Още веднъж на авторката пожелавам късмет по пътя едни към други и не обвинявайте детето за вашите грешки и пропуски   

То им аправо да знае истината, защото е личност, защото е пълноправен човек и защото и най-лошата истина е по-добре от най-добре скалъпената лъжа.

Вагабонд, благодаря ти за съвета. А детето няма кой за какво да го обвинява. Ние всички много я обичаме и се стараем да правим нещата по-лесни за нея. Все пак сме нейното семейство, хората на които винаги може да разчита.