Колегите

Бъди над нещата!
Няма да им се даваш, те това целят.

Аз бих се правила, че всичко е наред - пълен игнор над случката.
Не си струва да хабиш нерви за “такива” колеги.

Не знам шефовете от кога са такива и колегите ти от кога работят там. Имай предвид, че може да се е случвало и преди и да не са се впечатлили особено.
Не се разстройвай, случват се и такива неща.
Горе главата.

Въобще да не се впечатлява човек.Почти навсякъде е да  минеш другарчето т.е колегата.На принципа моята питка да е цяла,а друго не ме интересува.

Въобще да не ти пука. Кой знае пък те какви са ги оплитали като нови. И едва ли абсолютно всички колеги са против теб. Не им обръщаш внимание и си вършиш работата.

Как успявате, да останете толкова силни, че да не обръщате внимание, аз явно съм свръх чувствителна, че не спирам да рева и ми е адски болно.

Ами едно време и ние сме ревали, ама вече сме сме разбрали, че няма смисъл.
Клишетата, че живота учи и т.н. са си доста верни в по-голямата си част.

Те дават съвет, не казват как е било при тях
Те и лекарите не постъпват според съветите си (например за "не пушете").

Аз съм била в подобна ситуация и ми беше много гадно. При мен колективът беше малък и само от жени. Още от началото ме надушиха, че съм добродушка и ми се качиха на главата...то не бяха подигравки и злобни реплики, бял ден не видях. Изкарах така 5 години, и аз не знам как издържах. Накрая се отвори една малка възможност за страничен доход и напуснах. Това беше един от най-щастливите моменти в живота ми — сякаш съм била вързана на синджир и са ме освободили. Не знам каква е конкретната случка, но според мен, ако не виждаш шанс за подобряване на ситуацията, се оглеждай за нова работа. Вярно е, че времената са несигурни, но каква полза да имаш пари, а да си загубиш здравето от ядове.

Много добре обмислете дали нещо в поведението не е неадекватно. Като нов човек това не е невъзможно. Тръшкането няма да помогне, нито гимнастиките във фейсбук, но самокритичността - да.

Да си гледат работата. Когато започнах първата ми работа, бях на 19 и бяхме само жени и то все млади. Още докато се обучавах ставаха много кражби, ама много. Една колежка, която може би не ме е харесвала, а и защото бях прекалено тиха и стеснителна, започна да разнася слухове сред всички, че аз съм крадлата. Така беше няколко месеца, все чувах някакви изказвания, добре че имах групичка от 5-6 момичета, които ми вярваха, а и с тях се бях отпуснала преди това и знаеха що за човек съм.. Спокойно, всичко е за три дни дето се вика. До следващата интрига. При мен така се завъртяха нещата, че 5 години след това и преди да напусна, бях вече началник и любимка сред колежките, колкото и себично да звучи. А въпросната колежка, която ме обвиняваше, отдавна беше напуснала, но пък лично аз я бях хванала, че тя краде Жалко, че бяхме само двете тогава и нямах доказателства.
Само недей да напускаш и да им правиш кефа. Това ще бъде най- голямата глупост. Покажи им, че си над нещата и такива работи не те бутат. Пък и що за хора трябва да са, че да правят такива дребни интриги, така че изобщо не си струва да си хабиш емоциите по тях. Изкарвай си парите и толкова.

Докажеш ли се като човек, добър работник и професионалист останалото е плява.

Вероятно навсякъде е така - поне един интригант, клюкарка, завистлив/а колега/колежка, мъж сексист или мъжемразка, шеф-цербер и т.н. офисни типажи.
За съжаление е трудно да се намери идеална работа у нас, която да съчетава приятелски колектив и перфектни условия. Ние сме там, за да работим все пак и е добре да си го припомняме. Всичко останало е добре дошло, ако го има, но не може да се очаква като даденост.
В твоя случай е добре, че шефовете са (поне засега) разбрани, държат на теб и на работата и не дават ухо на злобари. Можеше точно в тях да е проблемът, а това е по-лошият вариант. Така че се съсредоточи върху работата и ако продължават да те тормозят - с учтив, но твърд тон им припомняй на колегите за какво точно сте се събрали в този офис.
С това триене от "Фейсбук" са ми много смешни хората. И като те изтрият спираш да съществуваш ли? А може и да е по-добре при такива колеги. Все пак там споделяш лични неща, които после може да се използват срещу теб.

А аз си мислех, че съм възможно сред най-селяндурската среда...
С колегите - само колегиално. Общуваш по служебно и това е. Без приятелства и фамилиарни истории, поне в началото. По-добре да те сметнат за темерут, с които не си заслужава да общуват на достатъчно близко ниво, че да правят детинщини тип "махане от Фейса"...

И аз имам много кофти колежки. Още от самото начало ме почнаха с интригите. Тогава трябваше аз да си тръгна за да може да остане една от тях. Е, не можаха да ме изгонят. През годините са ми правили какви ли не номера. От началото се ядосвах, сега изобщо не ми пука. Те ми правят мръсно, но и аз не им оставам длъжна. Отсях си няколко, с които се разбираме добре и така.

Питай ги в прав текст какво целят. Отиди на работа и открито говори за това с тях. Обикновено такива хора се стряскат от директно и открито поведение. Аз винаги постъпвам така и до сега работи безотказно.
Те очакват да напуснеш, да се сърдиш, да не обръщаш внимание, но не и да говориш открито с тях. Задължително сподели и колко объркано си се почувствала.

Винаги, когато добавям/ме добавят колеги на фб, ги слагам в списък ''ограничени'' и не виждат абсолютно нищо. Ако след време отимам доверие в  тях и си паснем, им махам ограничението.

И с какво ще помогне ограничението във фейса? Тя не може да се "ограничи" от техни действия в живия живот. Не се заяждам, питам само. Не разбирам защо се отдава такова голямо значение на приятество във фейсбук, обаче трябва да призная, че и мен са ме трили. И? Какво от това? Освен, че изглежда глупаво и детинско и събужда смях . Аз няма да изчезна ако ме махнат от фейса.
На авторката - защо им се даваш? И по-важно - защо увесваш нос и го приемаш така драматично?

Има значение ограничението във фейса, защото ако видят публикациите ще измислят нови поводи за интриги и такива подобни. Аз също съм много стриктна в това отношение, не само към колеги, но и разни  познати, общо взето всичките ми публикации виждат само най- близките.
Имах проблем с колегите в предната работа, не бяха направили нещо сериозно, но си личеше, че не ме харесват и винаги, когато им споделях нещо, точно  като излизах от стаята почваха да се събират да коментират, сякаш кой знае какво съм казала, събираха се на разни събития и не ме канеха, случвало се  е да стана от мястото си и да надничат в документацията, като си мислят, че не ги виждам.
 Получих същия съвет да ги питам какво лошо съм направила,  веднага ме отрязаха. Малко след това напуснах, не заради тях, просто се отвори нова възможност, но предполагам, че щяха да са още по-студени.
Моя съвет е ако твоята работа е свързана с тази на колегите, непрекъснато, ако имаш възможност, да уведомяваш шефовете и ако можеш избягвай контакти с тях.

Навсякъде е така.
Сменила съм две местоработи и на двете места беше по един и същ начин.
Затова аз просто не общувам с колегите си и хич не ми и трябва. Здравей-здрасти и толкова. Не споделям абсолютно нищо лично.

Здравейте, благодаря на всички, които си направиха труда да напишат нещо. Днес деня ми на работа мина много тегаво, с двете колежки, с които стана цялата интрига и дума не си обелих. Но постоянно шушукаха с другите колеги за случая. Адски кофти ми е, че ме гледаха накриво едва ли не съм взела обяда им. Работим на едно и също място в голям магазин и няма начин да не се засичаме. Предполагам всяко чудо за три дни и нещата ще се успокоят, но ми е много гадно, че съм като някакъв аутсайдер.

Те това и целят. Да те нагазят, за да изглеждат те добре. Бъди приветлива към всички, сподели си истината и .. както шефовете така и други най-вероятно ги знаят.

За ограничението във Фейсбук - потвърждавам. Няма нужда да те следят и в личното ти пространство.

Интеигантите най-мразят някой да не се свие в ъгъла както те си мечтаят тайничко.

Винаги съм била приветлива към всички, навсякъде, дори да ми говори някой за другия не ме интересува, общувам с всички, защото не искам да влизам в чужд конфликт. Общува днес с другите колеги, но доста по хладно, предполагам сега ще е така. Някой по горе спомена за ограничаване на фейсбук приятелите, ограничи ги всички, никой д ане вижда какво споделям. Сякаш не ми се иска наново да отварям темата, шефовете ми казаха, проблема е решен, никой няма против теб. На принципа съм убих глупака с мълчание. Просто вече няма да е като преди, но все пак отивам да работя там и предполагам ще се фокусира много повече над това.

Имай предвид, факт е, че си нова, ще видиш - някои от колегите ще отсъстват, ще се наложи по някое време да си насаме с някой от тях, малко по малко ще се опознавате, може би след около 6 месеца ще свикнат с теб,няма да сте първи дружки, но ще е по-поносимо, не унивай и не им показвай , че се чувстваш некомфортно.

Навсякъде е така. Дръж се хладно-учтиво и това е. Те не са ти приятели, просто се изтърпявате за да си вземете заплатите. И да отидеш другаде - в началото ще е добре и после ще се почне. Ако си доволна от работата и заплатата - стой си там.

Спомням си на една от първите ми работи какъв ужас беше. Сякаш изпитваха някаква ревност, че съм там. Всичко се пазеше в тайна, дори елементарни неща като питах. Чух едната за казва " да не съм и майка "... да ме учи нали...как стават нещата.
Ами напуснах си като пич. Бях много чувствителна и не мислех нищо лошо на никой, но те се постараха да ме отвратят. Имам подозрения, че ги беше страх да не им намалят заплатите, заради мен.
В последствие на другото работно място не се дадох, но работех много, за да се докажа, да им стигна нивото. Имало е опити пак за атака, но директно ги затапях. Малко съм злопаметна, никога не забравих кой какво и често им припомнях...Сега с всички сме в добри отношения, а и да не сме, на мен отдавна не ми дреме. Имам си позиция и не ми зависи нищо от тях.
Та аз бих постъпила както го чувствам в даденият момент. Изпитвала съм го и единия път се махнах, но другия пък не. Най-важното за теб е да си научиш урока от случката. И тук или на следваща работа самочувствието е много важно. Като видят, че го имаш, подвиват си опашките. Та каквото и да решиш, късмет!

Виж, на работата не сте се събрали, за да бъдете приятели и да се обичате. След като шефовете знаят и не дават да напускаш, това е много добър знак. Премисли нещата. Според мен, грешиш в очакванията си да сте близки с колегите. Никога няма идеална работна среда, перфектни колеги и любим началник. Дано не ти прозвуча назидателно, целта ми е да станеш малко по-злобна и борбена, а и малко по-голяма реалистка.

За да те приемат на тази работа и сега за да искат да те задържат, значи си им ценна. Не се давай. Винаги ще има хора, които ти завиждат, или са киселяци, или гадняри. Представи си едно море с риби. Или си акула, или паламуд. Бъди акула. Почувствай в мисълта си какво е да си самоуверена и леко зла. Не забравяй за какво си там, и то е за да си вършиш работата перфектно.
Аз лично не съм от хората, които не обръщат внимание, напротив, смятам себе си за прекалено чувствителна, но не давам да ме мачкат, това ми е нещо като мания.

Подкрепям постът на Ънкомън. Не си отишла на работа, за да създаваш приятелства. Пази си ФБ акаунта за лични контакти, за служебните е достатъчем имейл и телефон.

Нямаш причина да напускаш.

Не знам колко си годишна, но изглежда да си млада. Не се поддавай, навсякъде има гадини и подли хора. Сблъсъкът с тях те учи как да се бориш с такива хора и да излизаш победител от ситуацията. Ако знаеш, че нямаш вина, главата високо горе и показвай ден след ден колко добра си в работата си. Приятели на работа няма, няма и място за такива. В офиса или на работното място сте колеги, приятелството е извън прага на фирмата/офиса/магазина. Не бъркай приятелство с колегиалност и ще си съвсем ОК.

И аз на 23 години ревах, защото ми се подиграваха - много млада бях за съответната длъжност. Сега след 10 години въобще не ми пука, но и приятелства не завързах сред колегите. Правили са ми и наистина гадни номера, например скрити важни документи, с обвинението че аз съм ги изгубила... Та изтриване от FB е нищо.
Работата не е целия ни свят - там изкарваме средства за съществуване. Издържаш си смяната и всичко там си остава.

Явно затова те "мачкат". Виждат, че си по-слаба и е много лесно, нищо, че е подло. Така е и в училищата. Освен да покажеш твърд характер незнам, как иначе ще стане. Можеш да се жалваш колкото искаш, но едва ли ще помогне.

Ако действително не си замесена в интригата нямаш повод  да се чувстваш тъпо и да се срамуваш. Върши си работата изрядно, не се включвай в обсъждане и злословене, не споделяй лични неща, бъди любезна и приветлива, но спазвай дистанция. Не им давай повод да те въвличат в разни схеми и инсинуации. Ти си назначена на работа, там не е градинско парти, че да си близка със всички. Ако имаш въпроси или трудности се обръщай се към прекия ти началник за помощ, не към колежка.

Зависи каква е клюката. Как да каже конкретно човек, като не знае за какво става дума. Иначе никога не съм виждала чак такава драма, че всички да шушукат зад гърба на някого. Обикновено една-две с "по-тежки"(нали така е модерно да се казва) характери не могат да се понасят и се опитват да разделят екипа, но чак пък всички срещу една. На колко години сте?

Мечтата да сте си приятели с колегите просто трябва да се остави на заден план. На работа трябва да се гледа да можеш да се сработваш с хората, не да се харесваш. Ако с някой си допадате като характери, приятелството е второстепенно и като бонус.

Държиш се като жертва и не смееш да им се опънеш. Приказката за Пепеляшка тук не важи - няма принц, който да те направи принцеса.  Когато имаш някакъв проблем за решаване - отиваш при прекия си ръководител и го поставяш. На него може да му е неприятно, но това е негова работа. А на въпросните колежки няма да им се даваш и да подвиваш опашка дори с риск да стане скандал. Те натискат, защото ти поддаваш.

Жалбите към шефа едва ли ще помогнат. Най-много да им направи забележка, а после те ще се озлобят още повече. Аз имах една колежка, която не понасях. Помолих шефката да ни сложи в различни смени да не се засичаме. Шефката се усмихна и напук ни сложи в еднакви. И добре направи. Много скоро се сприятелихме с колежката, даже си станахме много близки приятелки. Та или се стягаш или ще търпиш безкрай.

Не да подава жалби, не да се оплаква, а да се обръща към нещо за оперативни неща, за проблеми в работата, които няма правомощия като работник да разреши или не са от нейната длъжностна характеристика. Част от преките задължения на шефа е да подпомага, консултира и т.н. работника при изпълнението на съответните задачи за длъжността. Делово.

На работа не е като в началните класове  -не сте приятели и най-вероятно няма да станете- т.е. няма разумна причина с колеги от един месец да разменяте ФБ, ИГ и т.н.  Затова   са го измислили 'small talk' .   Да си знаеш за следващия път.

Андариел е права. Работата на менаджерите е да направят така, че да върви работата. Твоите изглеждат  разумни- използвай го.   Много е важно да запазиш спокойствие и де не се поддаваш на провокации. Не се оплакаваш, че Пенка ти се муси, а искаш от прекия ръководител ясно да дефинира кой,  как за кога трябва да направи еди-какво-си и да го направи достояние на всички.  Ако колегата Х   има  проблем с качеството на  работата ти -  учтиво питаш за какво иде реч и как точно Х вижда решението.  Ако не може да обясни проблема и/или предложеното решение не те удеовлетворява -  любезно го пращаш да дискутира с шефа.

Аз дори не добавям колеги. Ако някой настоява, отива в "ограночени" и до там.

Докато работех на въпрос за ФБ - отговарях, че нямам.
На работа сме, няма нужда да ми знаят личния живот.
Нито аз съм се вълнувала от ФБ сприятеляване с колеги.
Но клюкарите бяха издирили профила на дъщеря ми и видели бременни снимки. Постоянно питаха кога ще ставам баба. А тя хем не искаше да се знае предварително, хем сложила такава публична.

Спок всеки минава по този път и аз и ти и всички.
Най-добре запази самообладание, не показвай емоция.
Където и да съм започвала работа, новите хора трудно се допускат, във вече изграден колектив.
Все някой шушука, прави интриги и т.н.
Абе станахме лош народ

Моят опит в България е изключително кратък, но случките са ми останали като спомен. Три години по-късно ми е смешно,но тогава никак не ми беше. Тъкмо завършила университета,моя милост лети в облаците,че си е намерила работа в реномирана счетоводна къща... Ще се покоряват върхове, ще се учат нови неща... Заредена със свръх мотивация. Но! Такъв колектив ми се падна,че ми скриха наивната шапка. В офиса съм се държала както и в извън него. Учтиво, премерено и абсолютно затворена към случващото се в личният ми живот. Всички дами в колектива бяха  по-възрастни от мен и от сутрин до края на деня се оплакваха от житейските им несгоди. С всеки ден мотивация ми гаснеше. Обявиха ме за темерут. Наричаха ме ледника. Обвиниха ме, че съм потайна и не си давам ФБ, макар да нямам, но те били намерили профил с моите имена. Клиент веднъж ми направи комплимент за косата, а те му казали,че имам въшки. Отслабнах, а те констатираха,че вземам наркотици. Не пия алкохол и това изкоментираха. Накрая ми дойде в повече вниманието им към мен извън работното място и проведох разговор с началника ми. Уволниха ме, причината беше,че не съм открита и не може да ме опознае. Работата всеки можело да я свърши,но те си търсели човек,който да е напълно открит за личният си живот. Не сме били роботи само да работим. Ако някога се върна в България изключително се надявам да попадна на работодател търсещ човек с желание единствено да се учи, развива и работи. Извинете за дългият пост.

Сбъркана работа-търсели човек, който да е напълно открит за личния си живот! Ами този човек да не би пък да е длъжен да споделя такива подробности.
Сбъркан колектив, начело с началника.
Много често цари един провинциализъм и невъзможност за разделение на личния от професионалния живот.

Аз съм от малък град, манталитет явно. Преживях го. Към авторката: Кали си характера, не ги преживявай толкова нещата. Трупай опит и знания, старай се да си максимално ползотворна на работното място. Това е от значение. Останалите са само колеги. Всеки да си върши работата. Психиката ти е нужна за развитие на личностният потенциал. Ако можех да се върна назад във времето това бих казала на себе си и голямото преживяване на уволнението. Запази себе си и гради самочувствие основано на лични професионални качества, а не мачкайки някой. Успех!

Има начин да станеш част от колектива и без да се налага да си разказваш житието и битието - говориш общи приказки без да даваш някаква конкретна информация, правиш се на заинтересувана от учтивост от техните жития и бития като задаваш кратки и общи въпроси, така създаваш впечатление на съпричастност като същевременно държиш неотменна дистанция все пак няма да ставате приятелки. С две думи трябва да имаш умението да говориш без да казваш нещо. Когато работиш в колектив трябва да имаш развита социална осъзнатост и гъвкавост, защото на повечето хора им е ясно, че няма как всички хора да отговарят на нашите очаквания и трябва да умееш да излизаш от ситуации леко и елегантно без да се налага да занимаваш началника си с невъзможността си да се впишеш в колектива. Повече от ясно е, че началника ще предпочете да промени новакът, който не е приет от колектива, отколкото целия си колектив. Тук принципа е или изплуваш или потъваш, затова са много важни качества като умение за работа в екип, като това включва не само професионални качества, ами и отлични междуличностни такива. Никъде колегите няма да са по наш вкус и ако всеки път трябва да напускаме, защото не можем да се сработим с тях, не знам как изобщо ще се задържим някъде на работа.

А в един момент това лъсва и се обръща срещу този със социалната гъвкавост, на която с проста дума се казва лицемерие. Никой не обича да го правят на глупак и да се преструват в съпричастност. И после защо офисите били змиярници - хората сами си го правят.

Такъв случай още не съм виждала, обаче. ''Преструването'' в съпричастност му се вика учтиво лицемерие и е прието от повечето. Никой не очаква от теб да вземаш присърце неговия личен живот и досега не съм виждала случай някой да се жалва че бил ''направен на глупак'' задето колегата показал учтив формален интерес към тегобите му.

Наистина ли приемаш за нормално не само ти, но и към теб да проявяват такъв учтив формален интерес, както го наричаш? Ето, това е змиярникът, от който всички се оплакват. Когато човек казва нещо, той явно има нужда да го каже и съвсем по човешки очаква човекът от среща да проявява нещо по-добро от учтив формален интерес.  А в момента, в който разбере, че е бил такъв формален интерес, тогава по-добре да не му се мяркаш пред очите - винаги има ответна реакция. Може и да не ти го каже направо, но със сигурност ще намери начин да си отмъсти.

Андариел, не само аз, ами и всеки, който съм срещала го приема, честно казано досега не бях срещала някой, който да бъде дълбоко обиден, задето колега не се вълнува живо от личния му живот. За последното си имаш приятели, не колеги, правиш разлика нали? С колигите не си длъжен да ставаш приятел и не е нужно да ги посвещаваш във всичките си съкровени тайни, още по-малко да очакваш същото от тях. Колкото до формалния интерес, вика му се small talk и е в основата на всеки светско-учтив разговор, нищо змийско не виждам тук откъдето и да го гледам. С колегите не са те събрали да си разказвате и кътните зъби нито да ставате дружки, а да вършите работа, като поддържате елементарна колегиалност и учтивост помежду си и толкоз.

Да, не си длъжен, затова е по-добре да бъдат ясно очертани границите, вместо учтивото как беше там учтива формална съпричастност.  Тези смол токс се водят за времето, а не за лични неща, а често хората за осем часа на ден си казват повече, отколкото вкъщи с партньорите.  И да, често си знаят кътните зъби, особено ако работят по-дълго време. Вярно, че зависи от корпоративната култура, но като цяло или се очертават границите, или хората се сближават. Средното положение поражда проблеми.

Именно за очертаване на граници говоря, явно не сме се разбрали - но да го направиш по такъв начин, че да не те обявят за темерут и самсурник. А колкото до ''обидния'' формален интерес, още в момента на появяването му, даваш недвусмислено да се разбере, че питаш само от учтивост и приличие. Не виждам нищо обидно в това, а именно средното положение е което не поражда проблем в случая. Не случайно се говори за ''златната среда''

Няма златна среда, тя е някакво имагинерно понятие, като идеалния газ. И как точно показваш и даваш да се разбере, че интересът е формален, а не реален?

Винаги има начин да го покажеш, учудвам се, че и това ме питаш - дали с по обрани думи, интонация, език на тялото, тези неща са очевадни и всеки зрял индивид умее да ги различава прекрасно. Единствено ако досега не си общувал с хора или си живял в пещера, тънките нюанси в комуникацията с хора биха ти били тъмна индия.

За конкретното работно място се искаше от мен да сме приятелски колектив и да няма тайни помежду ни. Аз не съм от камък, когато колега сподели за влошено здравословно състояние на детето си съм била 100% заинтересована от емоциите ѝ, опитвайки да помогна с каквото мога. Но как нечия свекърва ползвала тоалетната на снахата и им изразходва тоалетна хартия и вода.. е не ми пука. Аз съм на принципа да съм благодарна за това,което имам и преди да се оплача мисля изобщо адекватна ли е причината.

Не знам обаче това ''да няма тайни помежду ни'' избива рибата отвсякъде 😳 В що за място си работила   Какви тайни точно - служебни или лични? Щото ако е второто, досещаш се предполагам, че никой не може да изисква това от теб. Още малко на детектор на лъжата не ви ли закачиха. Представям си идваш сутринта на работа и си почваш да докладваш кво си правил уикенда - изневерих на мъжа си с най-добрия му приятел, напих се, скарах се с приятелката си. Не знам къде е това, но за пръв път чувам за подобно работно място, където да изискват това от теб.

Ами така беше. Кой какво прави уикенда, какви проблеми има с партньора и т.н. Не се вписвах, след изисквания за приятелство, а не колегиалност естествено беше да напусна/ да бъда уволнена. Началничката ми беше изненадана след като казах,че предпочитам колегиални, а не приятелски отношения. Последва моето уволнение.

Тук малко послъгваш или нямаш грам понятие от правни термини, което предвид думите ти, че си работила в счетоводна кантора е необяснимо. Никой не може да те уволни заради такова нещо, уволнението е доста сериозно нещо и не се налага току така, а за много сериозни и доказани черно на бяло злоупотреби, нередности и прочие. Дори и да те освободи няма правно основание, те трябва да са не наред с главата, нали в инспекцията по труда ще ги разкатаят. Това което евентуално могат да направят ако не ти се кефят на невписването в колектива, е да направят работната обстановка непоносима за теб, така че сама да поискаш да се махнеш, а те да са изрядни юридически. Или могат да те помолят сама да напуснеш, но ти можеш да откажеш (в такива случаи обикновено следва описаното в горното изречение); също и да те освободят за несправяне със задълженията, но това пак не е уволнение; и обикновено касае професионалните ти качества и компетенции, а не махленските такива.

През краткия си трудов стаж в колектив, бях най-младата, всички ме клюкарстваха, въпреки че не бях толкова интересна. Сега се сетих, като стана въпрос за напиване. Понякога, когато сутрин рано ме виждаха с бутилка швепс, просто нямаше тайна, че предната вечер съм била на купон, където алкохола се е лял.

Ако шефът реши, че не иска някой да работи при него, намира сто и един начина да го постигне.  Колегите също могат да създадат невъзможна обстановка. Обаче зависи и с кого си имат работа - ако работникът реши, може много проблеми да създаде.

И все пак не го разбирам това с формалния интерес. Какво правиш, стоиш и се усмихваш или разсеяно слушаш? А тогава защо не смениш темата и не прекъснеш човека, щом не те интересува? Защото любопитството надделява, клюкарското, все пак искаш да разбереш по някакви свои причини, примерно за да си мислиш, че си по-умна, справяш се по-добре. Ако не ти е интересно не стоиш да слушаш и не го наричаш неангажиращ разговор. При всички случаи едва ли би искала да се окажеш в обратната роля - теб да те изслушват любезно формално. На мен такива работи не ми харесват. Като не те интересува чуждия живот - не слушай, смени темата, дистанцирай се.

Ох, Андариел, ти наистина ли пак не схващаш? Уморих се малко да повтарям едно и също и макар че го написах от ясно по-ясно и предните пъти, нещо ми подсказва, че пак ще си загубя времето. Тъй че ако държиш да знаеш може да прочетеш пак предните постове където бях уточнила...баш същото което (пак) питаш.

Защо се изнервяш така? Прочетох, просто не съм съгласна с теб. За мен е лицемерно цялото това играене на внимание. При мен нещата са кратки и ясни - не искам да проявявам формален интерес, както и към мен не искам да проявяват формален интерес. Или човекът ме интересува като споделя нещо, или избягвам такива моменти, защото искам да постъпя почтено. Не ме е страх, че ще ме отлюспят, няма да ме приемат или нещо друго. Не поддържам "смол токс", преструвайки се, че ме интересува.

ОК, ти упорито не искаш (или не можеш) да схванеш за какво става въпрос, твое право си е. А аз без да искам да съм груба (не съм), но не обичам безсмислени спорове, така че здраве да е.

Защо ми е да лъжа?! Исках само да дам кураж на авторката да не го преживява толкова. Някаква невъобразима трудност ли е офис да бъде професионална среда,а не Клюкарник. Не съжалявам,че ме освободиха. За мен си остават лицемери, съжалявам само че го преживях тежко в онзи момент. Наистина исках да се уча от тях.

Попаднах на темата, стана ми интересно. Мисля, че оптимална работна среда се гради с интелигентни и широко-скроени хора, обезателно като комбинация. За съжаление са много малко такива и попадат като единици в зловредната среда. Оттам и тормозът.

Мрязя работа в колектив,  на мен ми дай нещо сама да си работя, дистрибутор примерно , нося нещо и си тръгвам.... не мога и не знам как се издържа така при вас.

За съжаление на повечето места се налага работа в колектив, освен ако не работиш нещо от вкъщи и още няколко професии, където може и да практикуваш самостоятелно.

Каква прекрасна тема!
Изчетох всичко и единственото коетом ога да кажа е че всяко едно от изброените неща ми се е случвало (без бременни снимки от ФБ)
Аз също като авторката съм хипер чувствителна и много свита и ме правеха на 2 стотинки с интриги и отвратително поведение от страна на колегите и мен ме уволниха поради същота причина от последната ми работа, че не се вписвам в колектива и не съм отворена и не ме четат като книга. Едно към едно, простотията българска. Иска ми се да кажа че съм окей сега, но не е така. Имам слаба психика, никаква подкрепа от никого (имам само майка, а тя ме тормози и физически и психически и е ад вкъщи). Аз лично изход за себе си не виждам. След това позорно уволнение март месец отказвам да си намеря работа и да преживея целия ужас за трети път, защото вече ми стига. Ще седя гладна и изперкала вкъщи, докато вече нямам какво да ям и после ще стана продавачка в кварталния магазин и ще си скъсам всички дипломи.
Който има кой да го подкрепи и да му даде кураж е късметлия.
Вчера ми писа секретарката от последната работа, дето ме уволниха, защото никой не ме паресвал. Измислили са да ме излъжат, че една адвокатка ми е донесла 2 коренчата китайска роза, да съм ходела да си я взема. Като много добре знаят че първо аз нямам контакт на тази адвокатка и не мога да го потвърдя дали е така или не и второ я харесвам много като човек и номера ще мине и трето напълно съм сигурна че въпросната адвокатка въобще не знае че аз харесвам китайски рози, камо ли да ми носи корени. Колкото и да се опитвах да бъда кратка и да прекратя разговора не пропусна задължително да ме пита дали работя.Това е реалността в БГ. Лицемерничят ти, подмазват се, а после казват на шефа че не те харесват и после като им стане скучно искат да се гаврят с теб. Аз с никой от там не си говоря, нито поддържам контакт и те милите отделили време да измислят тази глупост и имат куража да ми я пробутват. Явно им е малко работата. И да, става въпрос за счетоводна къща. Най-отвратителните хора, които някога съм срещала през живота си. В целият занаят за 5 години не успях да срещна никой за когото да кажа не беше лицемер и ми помогна! Нито един!!!

Лале, помня те от предишната тема, съжалявам че се е получило така при теб. Мисля че още тогава обсъждахме, че токсичната среда, в която си израсла и живееш те е травмирала доста, имаше и съвети за психолог и това е наистина добра идея. Но такава терапия ще е дълга и упорита и ще отнеме страшно много време и няма да поправи всички щети. Но въпреки това мисля, че е наложителна, ако/когато можеш да си позволиш. Изнасянето от тая отровна среда и родители си знаеш, че също е наложително, но и там трябват финанси...На колко си години? Може би ще е добре на първо време докато се оглеждаш за хубаво място наистина да започнеш нещо по-нискоквалифицирано за да събереш пари да си потърсиш място за живеене далеч от майка ти. Баща ти къде е в цялата картинка,или и той е като майка ти?
Дипломите ще ти трябват, не си и помисляй да забравиш за тях, добре ще е да поддържаш някак знанията си докато не практикуваш. Брат или сестра нямаш ли, приятели? За самочувствието ти е важно да се обградиш с приятели, които винаги ще са на твоя страна. Струва ми се, че голяма част от проблема е тоталната липса на самочувствие, за което май семейната среда доста е допринесла.

На 33 години съм и не познавам баща си anie11. Той живее със сестра ми и нейният приятел, и никога не се интересувал от мен. Сестра ми ме потърси когато бях на 18, но отношенията ни не ни се получиха. Много сме различни, докато аз цеоя сготинката на 2 и мизерствам, тя живее на пълни обороти и всичко й е марково и скъпо. От дрехите, през козметиката до телефона. Безгрижа до безкрайност, един весел и щастлив човек. Няма да крия че не успях да го понеса, а тя не успя да ме разбере в какво живея. Не ми вярваше като й разказвах колко е ненормална майка ни. Смяташе дори че я лъжа и това вече ми дойде в повече.
Искам да работя с терапевт и лятото след поредната ми операция разбрах, че този път няма въобще да мога да се справя сама и рухнах тотално. Потърсих терапевт, но цените не са ми по джоба в момента. Въпреки това попаднах на една много симпатична дама. Тя предлагаше в ОЛХ една безплатна консултация и аз съм безкрайно очарована от нея. Дори и ме проверява поне веднъж в месеца и ми напомня че не съм сама, но аз съм на дъното в момента и само дълбая. Знам че трябва да си помогна сама за да изплувам. Чакам да събера сили.
Не знам дали звучи странно, но нямам никой покрай мен. Нямам приятели, които да ми показват, че ме уважават и че държат на мен. Имах 2 съученички с които се търсим от време на време, но тази година дори те не ми се обадиха за рождения ден, който беше миналия месец. Една се сети след седмица (имаме 10 дни разлика, та е обяснимо), а другата въобще не се сети.
Имах приятелка която чувствах като сестра и човек на който мога да разчитам, но тя се омъжи повторно и рязко ми обърна гръб. Мисля че това вече ме съсипа тотално психически, защото аз никога не съм имала подкрепа от никого освен от нея и като си тръгна и ми обърна гръб сякаш някой ми дръпна килима изпод краката и от тогава вече горе долу 6 години съм като сираче. Майка ми освен да ме обижда друго не прави. Като бях в болницата това лято дори не си правеше труда да ми носи каквото съм й поръчала. Казвам й донси ми няколко бутилки от 0.5 литра, защото не мога да вдигам нищо, нали съм оперирана. Носи ми една от литър и половина. Казвам й имам нужда от тоалетна хартия, мокри кърпи, сухи кърпи на пакетче, сапун, малко парфюмче (имам вкъщи такива), вода. И от всичко ми носи само 1 голяма вода. Нямала съм нужда от другите работи според нея. Жените в моята стая ме съжаляваха и ми подаряваха пакети с кърпички и тоалетна хартия. До такъв срам съм стигнала, но има добри хора на тази земя все още, за което сърдечно съм им благодарна.
Искам да се изнеса от вкъщи. Терапевтката също мисли така. Но как да плащам наем в момента не мога. Искам да жовея сама. Имам нужда да съм сама. Не искам да деля наем с някого и да се съобразявам отново както се съобразявам с майка ми. Не искам твърдо. Живях една година под наем с една хазайка от ада буквално. След нея майка ми ми се стори като точка в сравнения с онази злобна манипулаторка, която също се чудеше как да ме излъже или като се къпех ми гасеше лампата в банята, защото съм се била задържала дълго в банята и съм пуснала силна струя вода.
Аз също мисля ако мога така да започна с нещо обикновенно като работа и ако успея да заделя пари да се изнеса и да мисля за нещо по-добро като работа. Но всичко е един порочен кръг и едното е резултат от другото. А как да се започне не знам. Яд ме е да се изнеса от вкъщи и да отида на някое мизерно място като знам че майка ми ще ползва всичко което съм купила и създала като уют вкъщи. Тя не заслужава. Вечно е безработна и се чуди на кой гръб да се настани за да я гледа. Но най-виновна е баба ми, защото 15 години ме лъже че ще ми препише нейната част от апартамента, а така и не го направи. А аз стоя тук, търпя майка ми и плащам сметките. За тези 15 години откакто работя вече щях да съм преполовила ипотеката на мое собствено жилище. А сега болна и физически и психически мисля че няма да мпга никога да постигна това. Мойте роднини, хората които трябваше да са ми опора ме съботираха най-безогледно и аз им се доверих наивно.

Майко мила, колко тъжно.
Тук във форума няма ли някоя тема, в която да намериш подкрепа? На мен форумът ми помага много.

Но на първо време, трябва да си пъхнеш в главата мисълта, че искаш да се измъкнеш от дупката сама, на всяка цена. Иначе няма да стане.

И ти трябват пари. Обади се на сестра си, с молба за помощ.
И последно, намери си работа, за да имаш доходи. Ква да е, стига да се чувстваш добре.
И дори да бъдеш толкова чувствителна. Не виждаш ли, че само си вредиш? Тегли им по една.

Сестра ти къде живее? Нещо ми се изгуби тази информация.

Не е за тук темата, но не разчитай баба ти да ти предписва каквото и да е било, дори да го направи, тя има други наследници, които ще оспорват и накрая ще останеш без нищо, изтощена и още по-нещастна. Проучи какво става след предписване и такива имотни истории. Не е лесно, в никакъв случай, търси работа и пести, усъвършенствай се, при възможност карай курс по нещо, за да може сама да се оправяш, разчитай само на себе си, не чакай другите да ходят след теб и да те съжаляват и да ти помагат. Винаги като срещаш някой, като ходиш на интервюта и други подобни, обличай се прилично и се усмихвай, дори да не ти е до това, хората се впечатляват. Така е в реалния живот, тези, които ще държат на теб ще се появят с времето.

Сега се върнах назад и видях, че си работила в счетоводна къща, което е още по-добре, въобще не се отказвай, сега търсят счетоводители, има много обяви, това, че на онова място не е станало е значи, че на другите ще е така. Може да не е счетоводна къща, може в някоя фирма или нещо подобно. Това е прилична професия с много напрежение и главоболия, но ако се усъвършенстваш ще имаш стабилност и няма да се чудиш как да си вадиш хляба. Успех!

Здравейте!
И аз и сестра ми си живеем в София. Тук сме родени.
Търся си работа, но с моето CV, не вярвам някой да ме вземе на сериозно ако искам да работя нещо друго и различно от ТРЗ.
За 5 години смених 4 работни места и остината е че съм сърашно чивствителна и прекален префекционист. Държа работата ми да е на ниво и изисквам много от себе си и се вжовявам, а това ми вреди. И наистина евентуално най-добре ще е да потърся малка фирма за да съм там ТРЗ или ако имам късмет нещо друго, но поне да ми харесва. Курсове имам бол. Цял живот каквото съм изкарала съм вложила в образованието ми. Заради това нямам нито, кола, нито нищо скъпо. Последният път вложих на 5000 за курсове по немски в Гьоте институт и да си кажа честно се съм особено доволна. Магистратурата ми по финансибв УНСС, също ми струваше 5000 лева. Въобще всичко съм вложила в себе си. Пари изкарани от мен с труд. Никой никога не мине дал и 1 стотинка. Майка ми само се включваше колкото да ми каже тя какво иска аз да уча и ми даваше да се разбере, че няма да уча друго, дори и да искам. И така цял живот смачкана, и уча каквото ми кажат, работя каквото ми кажат (майка ми умираше да съм счетоводител, като леля ми, ама тя си мисли че сега е като едно време)
През цялото време от 18 годишна работя и уча. Работя и уча. Не съм преставала за последните 15 години, докато здравето ми не отиде на кино и ме започнаха операция след операция и скапана фирма след скапана фирма и работа.
Всеки има тридни моменти в живота, но аз вече не издържам да се боря сама. Майка ми не ми е никаква подкрепя. Тя не си говори с мен. Никога не ме пита как съм. Само ме обижда, или вдига скандали или ме кълне. И днеска набира сили за скандал. Усещам я как е нервна по това как се движи из апартамента. Чака ме нов скандал за каквото и да е. Тя така си измисля неща от въздуха.
Търся си работа, но няма обяви. Едно време в джобса имаше по 10 000 активни обяви, а сега едва 900. Страшно е положението. Болни много и ни така, ни така. Горчиво съжалявам, че не намерих сили в себе си докато бях млада да си купя жилище. Вложих много в това в което живеем сега. Плащала съм ремонти с хиляди левове, купила съм техника за хиляди левове също и на края майка ми минвика : "Ти тука си никоя" Че майка ми е луда е луда, но кажете ми как с толкова много болести и разклатенп здраве да се изправя и да започна всичко от кота нула, че и да си вярвам че ще успея. Всичко е загубено за мен. Явно един ден ще съм тотално бездомна и само ще ми остава да си сложа бесилото и да се избавя от този ужасен живот.

Говори със сестра си да отидеш да живееш при нея временно, докато си намериш работа, ако в момента си без работа. Ако имаш работа - търсиш нещо под наем. За работата - в момента не си особено в позиция "искам нещо различно от ТРЗ", защото първото най-важно нещо е да живееш самостоятелно  като си наемеш нещо, каквото и да е. Не може и двете - хем по-готина работа, хем самостоятелна. Избираш едното, което е самостоятелността, т.е. да се махнеш от жилището на майка си, щом казваш, че те тормози. 

Сестра ми не се интересува от мен. Хиляди пъти съм я молила за помощ, включително и сега. Отказва.
Тя не иска въобще да се напъва заради мен. Живее си спокоен и щастлив живот и аз с мейте драми съм й ненужна.
Не е като да сме израстнали заедно. Вече написах в по-преден пост че не сме. Личните ни срещи се броят на пръсти, а все по малко поддържаме и он-лайн контакт. Тя седи на страна. Това е. Не иска да си нарушава спокойствието заради мен.

Вложила си толкова за образование, а не се бориш за работно място? На всичкото отгоре си перфекционист? Спри да мислиш от кого получаваш подкрепа от кого не, както ти писах мисли само за себе си. И не си стара, че да пишеш колко си закъсняла, не си на 50. Така, че търси и упорствай, докато стоиш и се чудиш защо никой не те подкрепя, ще минат годините. А ти гарантирам, че 33 ще ти се сторят песен, ще си скапана отвсякъде. Познавам и по-възрастни, които тепърва почват да учат и да се развиват, на тях какво ли им е, че и дали някой ще ги вземе бързо на работа? Не е задължително да е счетоводство има и други професии. Засега може да намериш нещо обикновено, да не стоиш без пари, но същевременно търси. Виждам, че основен проблем ти е, че няма никой до теб, (споменах по-рано, че може да срещнеш подходящите хора след време) не е зле да наблегнеш на нещо любимо - книга, филм, спорт?

Много подозрително ми звучи човек, който се оплаква от всички и от всичко, но чака друг да му помогне.
Не вярвам на такива хора.

По темата.
Избягвайте всякакви лични взаимоотношения на работното място, не споделяйте нищо, което не искате да се разнася.
Най-добре се дръжте учтиво и си вършете работата.
За ФБ и ограничаване на видимостта, подкрепям.

Директно - ролята на вечната неразбрана жертва няма да те отведе никъде. Всъщност, точно тази роля те е докарала до тук.
И в други теми съм го писала - никой, ама никой не ти е длъжен. Приеми го. Виждаш, често и родителите не се чувстват отговорни към потомството им.
Първо за работата - в колектив е шарено. Имала съм колеги, разсъждаващи като теб. Ами, не се получава. Може да е клише, но или се пречупваш или те изплюват. Помисли си как изглежда в биографията ти тази смяна на работни места. На едно интервю всеки опитен, пък и не толкова опитен интервюиращ ще те претегли и ще прецени, че ядове не му трябват.
За квалификацията - хубаво е, че си вложила в себе си. Но много хора са направили същото. И не се оплакват.
В момента имаш нужда от раздвижване, хвани се някъде, където и да е. Това, че си решила да мреш гладна, си е само твое решение и избор.
За случката в болницата - като я знаеш каква е родителката ти, защо разчиташ на нея? Ако е планова операция се зареждаш с всичко необходимо. Ако е било спешно, щом са допускани посетители, молиш някой посетител да ти купи необходимите дреболии. Аз лично съм го правила няколко пъти за болни хора без близки. Правено е и за мои близки, така че не виждам проблем.
Всъщност здравето е единственото, за което трябва да се грижиш, а не за това на кой му пука за теб.
За жилището - щом ти пречи обстановката изнеси се при възможност. Стига си се връщала назад, ужасно е, гадно е, но е безсмислено. Пари, ремонти - да, важни са, но аз съм си по-важна.
Сестра ти е направила своите избори, не я обвинявай, че е щастлива.
Задължително вложи, при първа възможност, в психолог. Осъзнай колко си свободна всъщност. Нямаш деца, мъж... щото можеше да си в същата ситуация с две деца и тогава стоенето вкъщи не е опция.
Обърни внимание на цивилния живот, попътувай когато обстановката позволява и се стабилизираш финансово. Вземи си домашен любимец и разни такива.
Но докато не осъзнаеш, че всеки си има болките и дилемите, а ти си млада и свободна, трудно ще ти е.

Благодаря Ви!
Много сте мили. Гледам обявите и търся работа. За сега никой не ми се обажда, но ще продължа.
Много добре знам как изглежда тази смяна на работни места в CV-то ми. Знам също и че способните HR не ме харесват и има защо. Работя върху здравето си диетата, която трябва да поддържам. Всеки ден е борба. Прави сте за свободата. Освен че ме е стам, че съм сама и без деца, явно има и друга гледна точка за която не се бях сетила. Затова винаги е полезно и друго мнение.
Ще продължа да работя с психолог веднага щом мога да си позволя таксата. Знаете че не е малка.
Още веднъж благодаря!

Не т трябва психолог, а да се изнесе. Щом майка т е главният дразнител, плащаш сметки и т.н., значи можеш и да започнеш да търсиш някакво жилище. Каквото ще да е, но да е отделно. Тези пари, които за месец ще дадеш за психолог ще са тш половината наем вероятно, а може и целият наем да покрият. Другото мнение тш го прочете тук, че и безплатно сума хора тш дадохме друго мнение. Само трябва да се размърдаш повечко. Няма кой друг. Психологът е за хора, които могат да си платят.

Никога, ама никога не позволявай да те кълват защото нямаш мъж, деца или разни такива. Или да се засилиш да се жениш и да раждаш защото така трябвало.
На такива доброжелатели много поздрави. Животът си е твой, каквото сабя покаже. И с десет деца, и с десет мъже, когато не си в мир със себе си - все тая...

При такъв немски език, защо не опиташ работа в Германия?

Каква Германия? Тя на 33 не може да си вземе живота в ръцете и да се изнесе на съседната улица от мамето. Дреме в къщи и се самосъжалява, дудне против всички. Ако вместо толкова крокодилски сълзи се хване да търси работа  и тук ще е добре. Ама ТРЗ, че то сега кой само с това се занимава по счет. къщи. Всичко трябва да знае и прави на практика. То теориите и магистратурите без практига са нищо.

От една страна предполагам, че в чужбина ще успее да събере нелоша сума пари (според нашите стандарти, де) и евентуално да си купи някое малко жилище, но от друга там най-вероятно човек би бил по-самотен, особено ако се хвърляш в неизвестното и не познаваш никой там. Но пък винаги има вероятност и да срещне някого или пък да си намери своята си среда. Никой не може да знае как ще се обърнат нещата.

Четох някъде една мисъл, че неможеш да се излекуваш в средата, в която си се рязболял.
И аз мисля така. Нова среда, нови хора, нов живот. Само незнам здравословните проблеми дали го позволяват.

Аз лично в чужбина се чувствам по-добре,но не съм свръх чувствителна, а и съм с мъжа и детето ни. Гигантският плюс е че ми се наложи да изляза толкова много от зоната си на комфорт,че значително заздравих психиката си. Съжалявам за живота,който си имала,но на много хора им се случват тежки неща. Погледни го от друга страна, живееш в държава без войни и бомбардировки, не се страхуваш дали ще можеш да нахраниш детето си. Брат ми учи в международно училище и сирийските му съученици получават паник атаки при преминаване на самолет... Представи си какъв неописуем ужас е това. Коствало им е абсолютно всичко,което имат да го продадат и да тръгнат към неизвестното. Докато нямаш дете е по-лесно да пътуваш и да опитваш. Ние заминахме с бебе на 5 месеца, бунгала, боксониери, че даже и в къща с 15 непознати живяхме. Това само за няма и 2 години. Въпреки болката и огорчението си намери позитивите в живота си и се фокусирай върху тях.

Имам доста познати, и жени, и мъже, които според тях са свръх чувствителни, деликатни, интелигентни, много образовани, и винаги неразбрани от околните. Ами за мен проблемът си е в тях. Не може без компромиси в живота. Няма как вината да е все в другите. Как пък все в лоши колективи попадат, все тях обвиняват..... Докато човек не се вгледа в себе си, никой не може да му помогне.

Така написано ... не звучи много добре... Способните са и разбиращи. И ако един разбиращ професионалист НЕ Ви харесва, а и "има защо", то значи, че наистина трябва да си смените попрището.
На Вас не Ви харесва как околните се отнасят с Вас, но не се замисляте дали пък не сте дразнител за тях. Пробвайте да си намерите работа без колектив - търговски представител, нещо хоум офис или огромен колектив, в който просто ще сте никоя и никой няма да Ви забелязва.

Авторке, когато бях на 23 и аз реагирах като теб - топиха ме за какво ли не, изтрита информация от главен компютър и т.н, заплашваха ме, крещяха и ме наричаха как ли не. Аз се затварях в тоалетната и ревях по минимум половин час. Така исках да се сработя с всички, не разбирах къде бъркам. В един момент разбрах - грешката ми беше, че ми пукаше. Затова почнах да се държа безцеремонно с всички агресори. Вече съм на 33, миналата година една колежка каза, че били поръчали хладилник за стаята и щели да изхвърлят моето бюро, че пречело на хладилника, даже беше ми определила къде да седна. Ами така се развиках и им предложих на всички аз да хвърля бюрата, че в крайна сметка хладилникът сега стои в предверието, а когато аз вляза в стаята всички се умълчават. Ако не се научиш да отстояваш своето, особено ако си тиха и усмихната, ще ти се качат на главата.

Това е добра идея, да. Малък, сплотен колектив от 5-10-15 дърти кукумявки е крайно неподходящ за нея.

Аз това го осъзнах някъде в десети клас. До тогава всички ме мачкаха. Като малка ме гледаше баба ми, и възпитанието ми беше свързано с НЕ. Не прави това, не говори така, не ходи там. И резултатът беше насадени комплекси. Обаче се осъзнах навреме. Вече съм на 52.

Като си отстояваш правата, пък те нарочват за конфликтна личност. А мен от такива не ме е страх, страх ме е от подличките лицемерни подмазвачи и интриганти, защото не винаги успявам да ги позная. Имах една колежка, беше много експанзивна и всички казваха: "Ама ти как се разбираш с нея, тя е много устата?!" Такава беше, обаче винаги знаех, че казва каквото мисли и дори и да се развика, след пет минути ще е забравила. Обаче да ти се прави на приятел, а да говори зад гърба ти, ей това най го мразя.

Знаеш ли колко ми дреме, че някой ще ме нарочи за конфликна личност! Това е най-елементарна манипулация - някой ни лази по нервите като не иска да се съгласява с нас, особено ако си следи какви са му правата, не ни ходи по гайдата, значи го обявяваме тържествено за конфликтна личност. И кво? Аз да си отстоявам правата, пък да ме смятат колкото искат за конфликтна!

Ако колеги се държат така, както описа някой назад, нещо беше за триене, объркване на отчети или нещо такова, това е саботаж на работния процес и без да ми мигне окото ще обърна внимание на началството. Най-лошо е човек да си мълчи, защото така съвсем го правят на будала и го тормозят.

Лошото е когато началството не е обективно, а се влияе от интригите на подмазвачите. Имах такъв случай, ужасно е, че и осем години изкарах в тази фирма.

Веднъж като млада работих на гадно място. И началникът, и колегите, гадни. Изгониха ме нагласено, за да не ми платят последната заплата. То и договор нямах, де. Но бях млада , гледах ведро на живота, и след месец ги забравих. Не се бях срещала с години, че ей чак до сега преди 2 минути.

По-горе дръж главата. Младичка си. Опитай да си подредиш живота. Може би се скарай с майка ти, щом тя те товари. И да не ти пука. Тя крещи, ти двойно. Тя обижда, то двойно. Трябва ти тренинг за справяне с гадове...

Началството щом не е обективно, значи може съвсем спокойно да ме вкара в по-голяма беля, която да донесе много неприятности. Затова единственият начин е напускане.  Когато няма доверие, няма нищо. Да си ги държи, щом са му толкова важни.
Значи, когато става въпрос за семейно насилие казваме на хората да не търпят. Саботажът и тормозът са насилие на работното място и също не трябва да се търпят. Тези хора правят гадости, защото смятат, че няма да има ответна реакция.

Колко пъти си се сблусквала с подобни неща? Делата по подобни казуси са дълги и много сложни. Не всеки може да си позволи просто да напусне, защото има сметки, храна, ипотека и т.н.

Майка ми все ме съветваше: ”Не обръщай внимание, мълчи си, не си създавай врагове.” Ами, не действа. Някои хора са ти врагове от първата секунда, в която те зърнат, просто защото ти си всичко, което те никога няма да бъдат. Като човек си трае, се превръща в любимия им гръмоотвод. Днес някоя се скарала с мъжа си, друга й дошло... Та си казах: ”И без това ме мразят, какво ще загубя, ако почна из да се държа брутално с тях?”