Използваме "бисквитки" (cookies), за да персонализираме съдържанието и да анализираме трафика си. Повече подробности можете да прочететеТУК

Отговори
# 30
  • Мнения: 30
Радвам се, че сте погледнала на ситуацията с нови очи!

Понякога малки моменти на осъзнаване ни помагат да започнем да забелязваме неща, които са били пред нас, но не сме имали очи да ги видим преди. А това е голяма крачка напред. Вие сте много интелигентен човек, структурирате мислите си много ясно и ми давате много добър поглед над ситуацията.

От  написаното допускам, че и при двамата има не само една трамва и е вероятно и двамата да имате комбинация от травма на изоставане и травма на отхвърляне. Това се получава, когато връзката и с двамата родители е нарушена. Не рядко човек може да страда от повече от една нанесена травма в детството.

Бихте ли ми описали как изглеждате на външен вид? Както и Вашият мъж. Като казвам външен вид имам предвид - телосложение, слаби ли сте и двамата много, по-прегърбена стойка ли има той? Вие самата какво отношение имате с харната, инате ли склонност да не ядете изобщо, когато сте притеснена? Имате ли афинитет главно към сладки храни?

Опишете, ако искате -  стойка, лице, поглед, навици.
Имате ли някакви здравословни проблеми - например при Вас срещат ли се някакви проблеми с кожата от някакво естество или проблеми със стомаха?

 А той има ли някакви здравословни проблеми, от какво естество са? Някакви проблеми с бъбреци, дишане, арегии? Как се храни? Бавно ли?

Не говоря да се характеризирате като качества. Често по начина, по който изглежда и се държи човек, може да се разбере повече за травмите, от които страда и колко дълбоки са те.


Скрит текст:
Привет Alegriq2002,

Четейки Вашата изповед усещам болката, която се е настанила в сърцето Ви.
Няма нищо излишно в написаното, това как създаваме взаимоотношения в зряла възраст се оформя от взаимоотношенията, които сме имали с родителите ни в нашето детство.

Вие сама сте "напипала" основната болна тема, а именно травмата, която е била нанесена поначало от Вашите родители, а именно отхвърлянето и незачитането на чувствата, които сте изпитвала. Това, че не са Ви защитили, когато сте имала нужда. Не рядко родители, които отхвърлят чувствата на децата си по този начин, са страдали самите те също от травмата на отхвърляне.

От малка сте научена, че ако искате да Ви се обърне внимание трябва да положите усилие, за да кажете на околните "аз съществува, аз съм тук, аз имам чувства". Обикновено травмата на отхвърляне се създава от родителя от същия пол.

Като цяло ролята на родителя от същия пол е да ни научи да обичаме и да даваме любов, докато тази на родителя от противоположния е да ни научи да получаваме любов.

При травмата на отхвърляне се настанява едно чувство на недостатъчност и на силно подценяване на себе си. Вие сте доста критична към себе си, своите качества, успехи. Бързате сама да се осъдите, за да се предпазите от това да бъдете осъдена/отхвърлена от друг човек, та дори той да е напълно непознат за Вас.

Когато говорим за травма на отхвърлянето, става дума за сериозен и дълбок проблем, който е свързан с наранените чувства на човек и това, че правото му да съществува и да чувства е отхвърлено от родителите му.

Колкото по-дълбока е тази травма на отхвърлянето, толкова повече ще са ситуациите, в които той ще бъде отхвърлян в бъдеще. Започва да ги привлича, като може както да отхвърлят него, така и той да отхвърля околните.

В хода на времето, когато този човек е в зряла възраст привлича партньор, който също не зачита неговите чувства и правото му да бъде този, който е. Вие казвате, че чувствате, че трябва да сте различна и да се потискате, за да бъдете половинката, която Вашият мъж иска.

Но това не е така.

Иначе казано, колкото повече Вие отхвърляте чувствата си и това, което сте, толкова повече отхвърляне срещате около Вас. Вероятно Вие също отхвърляте хората и това, че се определяте като интроверт да е отчасти потвърждение.

В известна степен човек, който страда от тази травма вярва, че не заслужава да бъде обичан. Сама Вие казвате  "Ясно е, че никога няма да бъда обичана, никога няма да почувствам човешка близост с някой, как да свикна с това".

Друго характерно за тази травма е непрекъснат сковаващ страх, паника - страх от отхвърляне под всякакви форми. Описвате колко ви е страх да не бъдете отхвърлена от детето си, страх как ще живеете по този начин с половинката Ви.

Вие искате да обичате и да бъдете обичана, но същевременно вярвате, че не го заслужавате. Това противоречие във Вас саботира собственото Ви щастие.


Истината е, че да изпитваме обич означава, че приемаме другия, дори да не го разбираме напълно. Вие искате да се научите на "непукизма", който изразява мъжът Ви, защото искате да се съхраните занапред от отхвърлянето, което чувствате от него, но и да останете във връзка, която не Ви дава това, от което се нуждаете като жена.

Вие сте човек, който има много какво да каже, вулкан сте от емоции и чувства, но на повърхността се опитвате да се слеете било с обстановката, като се свиете и заемате по-малко пространство или с този отсреща, като се опитате да се нагодите към очакванията му, за да не Ви отхвърли, заради това, което сте. Описвайки, че се чувствате като част от мебелировката у дома, това е изражение на Вашето, чувство, че нямате право да съществувате у дома като пълноправен човек.

Вашата силна чувствителност, вероятно се изразява като много силно реагирате спрямо критика. Тъй като в главата си Вие непрекъснато се критикувате, когато чуете това и отвън чашата на търпението Ви прелива и Вие реагирате силно и се обиждате много.

Претърпяното разочарование от любовта у вас се превъща в другата крайност - омраза/избухване/гняв. Но това е само израз на голямото страдание, което изпитвате.

А някъде дълбоко у вас се е свило едно малко дете, което иска да обича и да бъде обичано. Но докато не се погрижите за него, докато не излекувате травмата му, ще попадате отново и отново в този порочен кръг на страдание и отхвърляне.

И това не важи само за взаимоотношения с половинката, а с хората като цяло.

Да изпитва човек истинска любов означава да бъде такъв, какъвто е и да обича половинката си такъв, какъвто е. Без страх, без нужда да се опитва да преглъща себе си и копнежите си, да захапва език и да внимава какво ще каже и как ще постъпи, за да не ядоса другия.

Убедена съм, че у Вас се крие човек, който е способен на много повече, отколкото си дава сметка. За интровертите е характерно това, че могат да обмислят, да откриват слабите места на даден план, да предусещат възможните проблеми и да се стараят да ги предотвратят. Те нямат нужда от околните, за да свършат това, което трябва, много са ефективни и се зареждат от времето прекрано сами със себе си.

По същество в известна степен дори самодостатъчни, но в по-различен смисъл от тази саможивост, за която говорите.

Интровертите са много чувствителни към емоциите на другите и дори да казват малко, усещат много и знаят много повече за това, което изпитва другия. Могат да създават дълбоки и трайни връзки и са желан събеседник, когато човек търси някой, пред когото да говори по по-дълбоки теми.

Не се самообвинявайте, не сте виновна за нищо. Като цяло динамиката във Вашите взаимоотношения у дома не са здравословни. Не се чувствате ценена, обичана, не усещате дълбока близост. Не споменавате от колко време сте в тази връзка, как се е развила във времето, как сте решили да имате дете. Подобни ли са били връзките Ви с други мъже. Не споменавате дали само детето е причина да сте заедно или сте принудена да живеете с него поради финансови или други причини.

Ето какво мога да кажа като обобщение:

Преди да успеете да се обърнете към себе си и да се научите да се грижите за Вашите собствени чувства и да излекувате раните, които носите, няма да Ви е лесно да намерите подход, чрез който да установите нов етап на взаимоотношенията у дома, защото отново ще се връщате в изходна позиция. Първо е важно да сложите добра основа вътре във Вас и след това нещата около Вас и ситуацията Ви ще започне да се променя в синхрон с подредбата, която се е установила в ума и душата Ви.

Ако искате да преодолеете това, през което преминавате, обърнете се за подкрепа. В случай, че изпитвате доверие към мен и искате да поговоим по време на лична консултация, пишете ми на лично съобщение.

Пожелавам Ви много сила!
Ина
Здравейте отново и благодаря за отговора Ви, който ме накара да погледна на нещата от позицията на това, което сте написала относно отхвърлянето, защото досега съвсем друга представа имах защо нещата ми се случват по определен начин.
Никога не съм се замислила, че е възможно аз също да отхвърлям околните, но като превъртя лентата назад и си давам сметка, че по някакъв начин съм го правила. Никога не съм създавала пълноценни и трайни отношения с другите и това винаги съзнателно съм го правила, но може и да се окаже, че всъщност е несъзнателно заради тази травма. Винаги ми е било по-удобно да не се задържам истински и за дълго в дадени отношения/приятелства, удобно, защото не желая другите да имат очаквания към мен. Опитът ми досега ми е показвал, че тези, които имат очаквания към мен, ме предават и изоставят в някакъв момент, един вид са ме използвали, всичко това ме натоварва и за да го избегна просто не се задържам дълго никъде.
Имала съм връзки и с други мъже. Всеки един от тях е виждал в мен това, което те искат да видят, а не това, което реално съм аз, но за мен това не е било проблем, защото не съм имала очаквания, че ще бъда с въпросния мъж за в бъдеще. Истината е, че никога не съм била с мъж, който истински да ме привлича и харесва (освен мъжът ми, може би), не съм била, защото ме е страх да не ме отхвърли. Имало е двама мъже, към които изпитвах чувства, никога не си дадох шанс с тях, защото ме беше страх, че ще ме отхвърлят/наранят. За мен те бяха
ненадеждни, защото имаха бохемско мислене и начин на живот. Аз самата дълбоко в себе си имам подобен тип бохемска душевност, но категорично не и давам израз, защото навикът да не давам воля на себе си е силно вкоренен в мен и ме е страх как бих живяла без този навик.
С мъжът ми сме заедно от 7-8 години. Влюбих се в него, връзката ни винаги е била на приливи и отливи, бяхме и разделени, в повечето случаи аз се съобразявах с емоционалните състояния на мъжа ми и вътрешните колебания, които и до
ден-днешен изпитва относно мен. Самият той си има собствените дефицити/травми. Много време отне, за да ме допусне поне малко до себе си. Неговото семейство е странно, няма семейна сплотеност. Баща му е затворен,
необщителен човек, живее в свой свят и не му пречи. Мъжът ми и баща му не си общуват, не са скарани, просто няма никаква връзка между тях. С майка си общуват изключително делово. Тя е жена, която е  обсебена  от своите емоционални нужди, но не умее да си поиска искрено, неискрено общува с околните, по-скоро е егоистична. С брат си мъжът ми също не общува, чуват се по телефона два пъти в годината, физически също се виждат два пъти годишно за половин час. Веднъж брат му му се е обадил по телефона, в деня, когато се иска прошка, бил е пиян и е споделил, че му е тежко, че са така далечни и отчуждени, мъжът ми се е държал горе долу по същия начин, по който с мен, когато разговорът започва да му създава емоционален дискомфорт. Казвал ми е, че чувства майка си като много близка роднина и нищо повече, защото били хора от различни планети едва ли не, казвал ми е същото и за брат си. Откакто имаме дете ми е подхвърлял приказки, че чрез детето ни ще се сближи с родителите си, в името на това сближаване е готов по някакъв друг начин да ме пренебрегва относно детето, което също ме тормози. Опитвам се да поддържам фалшиво равновесие, отчитайки особеностите на другите, в случая роднини, но това ме натоварва страшно много, имам чувството, че не мога да дишам свободно, чувствам, че нося на гърба си чуждите чувства и нужди, а не съм длъжна, още повече, че никой не се интересува как съм аз, за нормално общуване да не говорим.
С мъжът ми направихме съзнателен избор да имаме дете, преживяхме преоткриване в отношенията си, това беше период, в който наистина се обичахме (а може и да се заблуждавам) и не знам защо отново се случва всичко това. Струва ми се, че ако продължаваме така ще се превърнем в семейство като неговото, в което е живял като дете, но просто съм безсилна пред мъжа си. Обмисляла съм варианта да се разделя с него, но ме е страх какво би последвало след това.
Благодаря Ви за отговора още веднъж!
Може би ще Ви пиша на лични съобщения за консултация, иска ми се да се справя със себе си, да бъда здравословен пример за детето си, не искам да пропилявам живота си и ме е страх дали мога да се справя.

Последна редакция: ср, 13 окт 2021, 13:24 от Ина Иванова

# 31
  • Мнения: 30
Здравейте Облаче_111,

Благодаря за добрите думи, радвам се, че откривате полза от написаното в темата.
Не рядко, докато четем за проблемите на друг човек, може да намерим отчасти себе си в написаното и да осъзнаем, че не сме сами в това, което изживяваме.

От написаното от Вас усещам, че сте човек, който е сложил голяма тежест на раменете си и вярвате, че ако не натоварвате другите ще успеете да се справите с всичко.

Но ние сме социални същества и общуването е от огромна важност за нас. Имайте предвид, че споделянето на това, което Ви мъчи с доверени близки ще Ви помогне да освободите част от емоционалния товар.

Дори в момента на споделяне ще усетите, че част от проблемите, които имате буквално стават по-малки. Докато стаяваме чувство на тъга, то става по-голямо и по-голямо, защото мислейки за проблем само от нашата гледна точка го прави буквално нерешим.

Поддържането на приятелства и близки социални взаимотношения ни помагат да се предпазваме от депресивни състояния, правят ни по-мотивирани  и дори това укрепва имунната ни система.

Затова Ви приканвам да отоврите сърцето си и да споделяте повече. Вие работите много и си слагате висока летва, но ако се борите все сама силите Ви ще се изчерпат.

Ако започнете да споделяте повече, Вашите близки ще Ви дадат нова гледна точка и подкрепа. Не рядко, дори само като споделим един проблем, усещаме как неговата сила отслабва и че всъщнист нищо не е толкова лошо, колкото ни се е струвало, докато сами сме се опитвали да си блъскаме главата и да го решим.

Ще се радвам да напишете какво се случва с Вас!
Ина


Здравейте!

Четох с интерес въпросите и отговорите под Вашата тема.

Честно казано не знам как да започна. Имам известни грижи и неща, които много ме тревожат.
Като цяло съм много амбициозна и имам много неща "в кошницата".
Усещам, че времето не ми стига. Усещам как изтича мажду пръстите. На моменти изпитвам много силна тревожност, сякаш не искам да се боря повече. Гледам да не говоря много за чувствата си, като ми е зле просто си плача сама. Старая се да се раздавам и да правя каквото мога за близките ми и да не съм в тежест, но знам, че не е така.

В такива моменти си казвам, толкова е трудно всичко, ако ме няма и на тях ще им е по-леко. После се усещам, че тези мисли не са никак хубави и гледам да се разведрявам с нещо. Като цяло съм позитивен човек, не съм депресарка.

Гледам да се грижа, да съм полезна, но се чувствам много много зле. Затова седнах тук да пиша на Вас. Докато пиша отново си мисля колко съм глупава да се чувствам по този начин, вместо да работя по-здраво и да си оправя нещата.

Като в тъмен тунел съм и не виждам надежда. Живея ден за ден. Хем имам стремежи, но вече ми се стуват много далечни и сякаш нямам мотивация да ги гоня толкова устремено.

Чувствам, че нищо не заслужавам. Според Вас какво мога да направя, за да се почувствам по-добре?

Благодаря предварително за отделеното време да ми отговорите!

# 32
  • Мнения: 10
Благодаря за отговора!
Не се бях замисляла за това и сега осъзнавам, че съм си пречела сама да се почувствам по-добре.
Това осъзнаване ме накара доста да се разведря. След като прочетох отговора Ви, даже излязох на обяд с колежка и й разказах някакви дребни неща и се получи интересен разговор. не съм се разкривала много, но дори малкото, което направих като крачка в тази посока ми показа, че наистина е добра посока за мен.

Ще продължавам да работя по това, благодаря отново, дадохте ми нов смисъл!
Днес съм по-усмихната, благодарение на Вас!
Всичко най-добро Ви пожелавам!


Радвам се, че сте погледнала на ситуацията с нови очи!

Понякога малки моменти на осъзнаване ни помагат да започнем да забелязваме неща, които са били пред нас, но не сме имали очи да ги видим преди. А това е голяма крачка напред. Вие сте много интелигентен човек, структурирате мислите си много ясно и ми давате много добър поглед над ситуацията.

От  написаното допускам, че и при двамата има не само една трамва и е вероятно и двамата да имате комбинация от травма на изоставане и травма на отхвърляне. Това се получава, когато връзката и с двамата родители е нарушена. Не рядко човек може да страда от повече от една нанесена травма в детството.

Бихте ли ми описали как изглеждате на външен вид? Както и Вашият мъж. Като казвам външен вид имам предвид - телосложение, слаби ли сте и двамата много, по-прегърбена стойка ли има той? Вие самата какво отношение имате с харната, инате ли склонност да не ядете изобщо, когато сте притеснена? Имате ли афинитет главно към сладки храни?

Опишете, ако искате -  стойка, лице, поглед, навици.
Имате ли някакви здравословни проблеми - например при Вас срещат ли се някакви проблеми с кожата от някакво естество или проблеми със стомаха?

 А той има ли някакви здравословни проблеми, от какво естество са? Някакви проблеми с бъбреци, дишане, арегии? Как се храни? Бавно ли?

Не говоря да се характеризирате като качества. Често по начина, по който изглежда и се държи човек, може да се разбере повече за травмите, от които страда и колко дълбоки са те.


Скрит текст:
Привет Alegriq2002,

Четейки Вашата изповед усещам болката, която се е настанила в сърцето Ви.
Няма нищо излишно в написаното, това как създаваме взаимоотношения в зряла възраст се оформя от взаимоотношенията, които сме имали с родителите ни в нашето детство.

Вие сама сте "напипала" основната болна тема, а именно травмата, която е била нанесена поначало от Вашите родители, а именно отхвърлянето и незачитането на чувствата, които сте изпитвала. Това, че не са Ви защитили, когато сте имала нужда. Не рядко родители, които отхвърлят чувствата на децата си по този начин, са страдали самите те също от травмата на отхвърляне.

От малка сте научена, че ако искате да Ви се обърне внимание трябва да положите усилие, за да кажете на околните "аз съществува, аз съм тук, аз имам чувства". Обикновено травмата на отхвърляне се създава от родителя от същия пол.

Като цяло ролята на родителя от същия пол е да ни научи да обичаме и да даваме любов, докато тази на родителя от противоположния е да ни научи да получаваме любов.

При травмата на отхвърляне се настанява едно чувство на недостатъчност и на силно подценяване на себе си. Вие сте доста критична към себе си, своите качества, успехи. Бързате сама да се осъдите, за да се предпазите от това да бъдете осъдена/отхвърлена от друг човек, та дори той да е напълно непознат за Вас.

Когато говорим за травма на отхвърлянето, става дума за сериозен и дълбок проблем, който е свързан с наранените чувства на човек и това, че правото му да съществува и да чувства е отхвърлено от родителите му.

Колкото по-дълбока е тази травма на отхвърлянето, толкова повече ще са ситуациите, в които той ще бъде отхвърлян в бъдеще. Започва да ги привлича, като може както да отхвърлят него, така и той да отхвърля околните.

В хода на времето, когато този човек е в зряла възраст привлича партньор, който също не зачита неговите чувства и правото му да бъде този, който е. Вие казвате, че чувствате, че трябва да сте различна и да се потискате, за да бъдете половинката, която Вашият мъж иска.

Но това не е така.

Иначе казано, колкото повече Вие отхвърляте чувствата си и това, което сте, толкова повече отхвърляне срещате около Вас. Вероятно Вие също отхвърляте хората и това, че се определяте като интроверт да е отчасти потвърждение.

В известна степен човек, който страда от тази травма вярва, че не заслужава да бъде обичан. Сама Вие казвате  "Ясно е, че никога няма да бъда обичана, никога няма да почувствам човешка близост с някой, как да свикна с това".

Друго характерно за тази травма е непрекъснат сковаващ страх, паника - страх от отхвърляне под всякакви форми. Описвате колко ви е страх да не бъдете отхвърлена от детето си, страх как ще живеете по този начин с половинката Ви.

Вие искате да обичате и да бъдете обичана, но същевременно вярвате, че не го заслужавате. Това противоречие във Вас саботира собственото Ви щастие.


Истината е, че да изпитваме обич означава, че приемаме другия, дори да не го разбираме напълно. Вие искате да се научите на "непукизма", който изразява мъжът Ви, защото искате да се съхраните занапред от отхвърлянето, което чувствате от него, но и да останете във връзка, която не Ви дава това, от което се нуждаете като жена.

Вие сте човек, който има много какво да каже, вулкан сте от емоции и чувства, но на повърхността се опитвате да се слеете било с обстановката, като се свиете и заемате по-малко пространство или с този отсреща, като се опитате да се нагодите към очакванията му, за да не Ви отхвърли, заради това, което сте. Описвайки, че се чувствате като част от мебелировката у дома, това е изражение на Вашето, чувство, че нямате право да съществувате у дома като пълноправен човек.

Вашата силна чувствителност, вероятно се изразява като много силно реагирате спрямо критика. Тъй като в главата си Вие непрекъснато се критикувате, когато чуете това и отвън чашата на търпението Ви прелива и Вие реагирате силно и се обиждате много.

Претърпяното разочарование от любовта у вас се превъща в другата крайност - омраза/избухване/гняв. Но това е само израз на голямото страдание, което изпитвате.

А някъде дълбоко у вас се е свило едно малко дете, което иска да обича и да бъде обичано. Но докато не се погрижите за него, докато не излекувате травмата му, ще попадате отново и отново в този порочен кръг на страдание и отхвърляне.

И това не важи само за взаимоотношения с половинката, а с хората като цяло.

Да изпитва човек истинска любов означава да бъде такъв, какъвто е и да обича половинката си такъв, какъвто е. Без страх, без нужда да се опитва да преглъща себе си и копнежите си, да захапва език и да внимава какво ще каже и как ще постъпи, за да не ядоса другия.

Убедена съм, че у Вас се крие човек, който е способен на много повече, отколкото си дава сметка. За интровертите е характерно това, че могат да обмислят, да откриват слабите места на даден план, да предусещат възможните проблеми и да се стараят да ги предотвратят. Те нямат нужда от околните, за да свършат това, което трябва, много са ефективни и се зареждат от времето прекрано сами със себе си.

По същество в известна степен дори самодостатъчни, но в по-различен смисъл от тази саможивост, за която говорите.

Интровертите са много чувствителни към емоциите на другите и дори да казват малко, усещат много и знаят много повече за това, което изпитва другия. Могат да създават дълбоки и трайни връзки и са желан събеседник, когато човек търси някой, пред когото да говори по по-дълбоки теми.

Не се самообвинявайте, не сте виновна за нищо. Като цяло динамиката във Вашите взаимоотношения у дома не са здравословни. Не се чувствате ценена, обичана, не усещате дълбока близост. Не споменавате от колко време сте в тази връзка, как се е развила във времето, как сте решили да имате дете. Подобни ли са били връзките Ви с други мъже. Не споменавате дали само детето е причина да сте заедно или сте принудена да живеете с него поради финансови или други причини.

Ето какво мога да кажа като обобщение:

Преди да успеете да се обърнете към себе си и да се научите да се грижите за Вашите собствени чувства и да излекувате раните, които носите, няма да Ви е лесно да намерите подход, чрез който да установите нов етап на взаимоотношенията у дома, защото отново ще се връщате в изходна позиция. Първо е важно да сложите добра основа вътре във Вас и след това нещата около Вас и ситуацията Ви ще започне да се променя в синхрон с подредбата, която се е установила в ума и душата Ви.

Ако искате да преодолеете това, през което преминавате, обърнете се за подкрепа. В случай, че изпитвате доверие към мен и искате да поговоим по време на лична консултация, пишете ми на лично съобщение.

Пожелавам Ви много сила!
Ина
Здравейте отново и благодаря за отговора Ви, който ме накара да погледна на нещата от позицията на това, което сте написала относно отхвърлянето, защото досега съвсем друга представа имах защо нещата ми се случват по определен начин.
Никога не съм се замислила, че е възможно аз също да отхвърлям околните, но като превъртя лентата назад и си давам сметка, че по някакъв начин съм го правила. Никога не съм създавала пълноценни и трайни отношения с другите и това винаги съзнателно съм го правила, но може и да се окаже, че всъщност е несъзнателно заради тази травма. Винаги ми е било по-удобно да не се задържам истински и за дълго в дадени отношения/приятелства, удобно, защото не желая другите да имат очаквания към мен. Опитът ми досега ми е показвал, че тези, които имат очаквания към мен, ме предават и изоставят в някакъв момент, един вид са ме използвали, всичко това ме натоварва и за да го избегна просто не се задържам дълго никъде.
Имала съм връзки и с други мъже. Всеки един от тях е виждал в мен това, което те искат да видят, а не това, което реално съм аз, но за мен това не е било проблем, защото не съм имала очаквания, че ще бъда с въпросния мъж за в бъдеще. Истината е, че никога не съм била с мъж, който истински да ме привлича и харесва (освен мъжът ми, може би), не съм била, защото ме е страх да не ме отхвърли. Имало е двама мъже, към които изпитвах чувства, никога не си дадох шанс с тях, защото ме беше страх, че ще ме отхвърлят/наранят. За мен те бяха
ненадеждни, защото имаха бохемско мислене и начин на живот. Аз самата дълбоко в себе си имам подобен тип бохемска душевност, но категорично не и давам израз, защото навикът да не давам воля на себе си е силно вкоренен в мен и ме е страх как бих живяла без този навик.
С мъжът ми сме заедно от 7-8 години. Влюбих се в него, връзката ни винаги е била на приливи и отливи, бяхме и разделени, в повечето случаи аз се съобразявах с емоционалните състояния на мъжа ми и вътрешните колебания, които и до
ден-днешен изпитва относно мен. Самият той си има собствените дефицити/травми. Много време отне, за да ме допусне поне малко до себе си. Неговото семейство е странно, няма семейна сплотеност. Баща му е затворен,
необщителен човек, живее в свой свят и не му пречи. Мъжът ми и баща му не си общуват, не са скарани, просто няма никаква връзка между тях. С майка си общуват изключително делово. Тя е жена, която е  обсебена  от своите емоционални нужди, но не умее да си поиска искрено, неискрено общува с околните, по-скоро е егоистична. С брат си мъжът ми също не общува, чуват се по телефона два пъти в годината, физически също се виждат два пъти годишно за половин час. Веднъж брат му му се е обадил по телефона, в деня, когато се иска прошка, бил е пиян и е споделил, че му е тежко, че са така далечни и отчуждени, мъжът ми се е държал горе долу по същия начин, по който с мен, когато разговорът започва да му създава емоционален дискомфорт. Казвал ми е, че чувства майка си като много близка роднина и нищо повече, защото били хора от различни планети едва ли не, казвал ми е същото и за брат си. Откакто имаме дете ми е подхвърлял приказки, че чрез детето ни ще се сближи с родителите си, в името на това сближаване е готов по някакъв друг начин да ме пренебрегва относно детето, което също ме тормози. Опитвам се да поддържам фалшиво равновесие, отчитайки особеностите на другите, в случая роднини, но това ме натоварва страшно много, имам чувството, че не мога да дишам свободно, чувствам, че нося на гърба си чуждите чувства и нужди, а не съм длъжна, още повече, че никой не се интересува как съм аз, за нормално общуване да не говорим.
С мъжът ми направихме съзнателен избор да имаме дете, преживяхме преоткриване в отношенията си, това беше период, в който наистина се обичахме (а може и да се заблуждавам) и не знам защо отново се случва всичко това. Струва ми се, че ако продължаваме така ще се превърнем в семейство като неговото, в което е живял като дете, но просто съм безсилна пред мъжа си. Обмисляла съм варианта да се разделя с него, но ме е страх какво би последвало след това.
Благодаря Ви за отговора още веднъж!
Може би ще Ви пиша на лични съобщения за консултация, иска ми се да се справя със себе си, да бъда здравословен пример за детето си, не искам да пропилявам живота си и ме е страх дали мога да се справя.

# 33
  • Мнения: 5
Скрит текст:
Радвам се, че сте погледнала на ситуацията с нови очи!

Понякога малки моменти на осъзнаване ни помагат да започнем да забелязваме неща, които са били пред нас, но не сме имали очи да ги видим преди. А това е голяма крачка напред. Вие сте много интелигентен човек, структурирате мислите си много ясно и ми давате много добър поглед над ситуацията.

От  написаното допускам, че и при двамата има не само една трамва и е вероятно и двамата да имате комбинация от травма на изоставане и травма на отхвърляне. Това се получава, когато връзката и с двамата родители е нарушена. Не рядко човек може да страда от повече от една нанесена травма в детството.

Бихте ли ми описали как изглеждате на външен вид? Както и Вашият мъж. Като казвам външен вид имам предвид - телосложение, слаби ли сте и двамата много, по-прегърбена стойка ли има той? Вие самата какво отношение имате с харната, инате ли склонност да не ядете изобщо, когато сте притеснена? Имате ли афинитет главно към сладки храни?

Опишете, ако искате -  стойка, лице, поглед, навици.
Имате ли някакви здравословни проблеми - например при Вас срещат ли се някакви проблеми с кожата от някакво естество или проблеми със стомаха?

 А той има ли някакви здравословни проблеми, от какво естество са? Някакви проблеми с бъбреци, дишане, арегии? Как се храни? Бавно ли?

Не говоря да се характеризирате като качества. Често по начина, по който изглежда и се държи човек, може да се разбере повече за травмите, от които страда и колко дълбоки са те.
Здравейте!
Преди бях слаба, под 50 килограма, но откакто забременях и родих качих килограми, които почти не съм свалила, не съм дебела, по-скоро вече съм си в норма за височината, но не се харесвам, преди също не се харесвах. Аз имам леко прегърбена стойка, опитвам се да стоя с по изправени рамене, но не се усещам как отново заемам по прегърбена позиция. Относно храната и преди и сега изпитвам вина, когато хапна повече, храня се малко, дори предпочитам да гладувам, въобразявам си, че се чувствам по-лека и наистина имам повече настроение отколкото ако се храня, сигурно звучи нелепо, но е така. Когато се храня, започвам да мисля, че ставам по-тежка, представям си как ми се образуват паласки, целулит и се отказвам. Да, когато съм притеснена нямам никакъв апетит. Обичам сладко, понякога само това съм яла през деня. Имам проблеми с дишането, ходила съм на много лекари, всички стигат до заключението, че ми няма нищо, препращат ме на психиатър, в крайна сметка се оказа, че имам алергия, която отчасти ми създава дискомфорта с дишането. Като малка съм правила пристъпи на задушаване, но отново се оказва, че са на психическа основа. Ходя с широки дрехи, отчасти прикривам тялото си по този начин, но също така широкото ми дава усещане за простор и свобода и наистина се харесвам с по-широки дрехи.
Мъжът ми не бих казала, че е слаб, но не е и дебел, нормален. Това, което съм забелязала е, че сякаш тялото му не е типично мъжко, звучи налудничаво, но е така. При мъжката фигура е характерно по принцип широките рамене, по - тесния ханш. При мъжът ми сякаш ханшът е
по-широк от раменете, някак ми е по женско телосложението му. Склонен е да трупа/качва в областта на ханша и бедрата, а в раменете е някак слаб. Не ходи прегърбен, но като се вгледаш повече слабите рамене по някакъв начин създават усещане, че е малко прегърбен. Има странна походка, уж стъпва на цяло ходило, но все едно се носи на сантиметри от земята и раменете му стоят така все едно не му е удобно с тях.
Той имаше проблеми с кожата, акне преди време и проблеми с кръста, получи дискова херния. Яде доста бързо, ако сме си купили пица, докато аз съм по средата на първото парче, той вече е изял две парчета. Той прави и странни мимики, когато е притеснен, включително и се е изчервявал, но когато му кажа нещо в тази посока отрича да е така, твърди, че нищо не го притеснява, което не съм сигурна, че е така.

Последна редакция: ср, 13 окт 2021, 23:57 от AnMary

# 34
  • Мнения: 30
Чудесно начало!

Пишете отново след седмица-две и кажете дали тази стратегия продължава да Ви помага!

Всичко добро!


Благодаря за отговора!
Не се бях замисляла за това и сега осъзнавам, че съм си пречела сама да се почувствам по-добре.
Това осъзнаване ме накара доста да се разведря. След като прочетох отговора Ви, даже излязох на обяд с колежка и й разказах някакви дребни неща и се получи интересен разговор. не съм се разкривала много, но дори малкото, което направих като крачка в тази посока ми показа, че наистина е добра посока за мен.

Ще продължавам да работя по това, благодаря отново, дадохте ми нов смисъл!
Днес съм по-усмихната, благодарение на Вас!
Всичко най-добро Ви пожелавам!


Радвам се, че сте погледнала на ситуацията с нови очи!

Понякога малки моменти на осъзнаване ни помагат да започнем да забелязваме неща, които са били пред нас, но не сме имали очи да ги видим преди. А това е голяма крачка напред. Вие сте много интелигентен човек, структурирате мислите си много ясно и ми давате много добър поглед над ситуацията.

От  написаното допускам, че и при двамата има не само една трамва и е вероятно и двамата да имате комбинация от травма на изоставане и травма на отхвърляне. Това се получава, когато връзката и с двамата родители е нарушена. Не рядко човек може да страда от повече от една нанесена травма в детството.

Бихте ли ми описали как изглеждате на външен вид? Както и Вашият мъж. Като казвам външен вид имам предвид - телосложение, слаби ли сте и двамата много, по-прегърбена стойка ли има той? Вие самата какво отношение имате с харната, инате ли склонност да не ядете изобщо, когато сте притеснена? Имате ли афинитет главно към сладки храни?

Опишете, ако искате -  стойка, лице, поглед, навици.
Имате ли някакви здравословни проблеми - например при Вас срещат ли се някакви проблеми с кожата от някакво естество или проблеми със стомаха?

 А той има ли някакви здравословни проблеми, от какво естество са? Някакви проблеми с бъбреци, дишане, арегии? Как се храни? Бавно ли?

Не говоря да се характеризирате като качества. Често по начина, по който изглежда и се държи човек, може да се разбере повече за травмите, от които страда и колко дълбоки са те.


Скрит текст:
Привет Alegriq2002,

Четейки Вашата изповед усещам болката, която се е настанила в сърцето Ви.
Няма нищо излишно в написаното, това как създаваме взаимоотношения в зряла възраст се оформя от взаимоотношенията, които сме имали с родителите ни в нашето детство.

Вие сама сте "напипала" основната болна тема, а именно травмата, която е била нанесена поначало от Вашите родители, а именно отхвърлянето и незачитането на чувствата, които сте изпитвала. Това, че не са Ви защитили, когато сте имала нужда. Не рядко родители, които отхвърлят чувствата на децата си по този начин, са страдали самите те също от травмата на отхвърляне.

От малка сте научена, че ако искате да Ви се обърне внимание трябва да положите усилие, за да кажете на околните "аз съществува, аз съм тук, аз имам чувства". Обикновено травмата на отхвърляне се създава от родителя от същия пол.

Като цяло ролята на родителя от същия пол е да ни научи да обичаме и да даваме любов, докато тази на родителя от противоположния е да ни научи да получаваме любов.

При травмата на отхвърляне се настанява едно чувство на недостатъчност и на силно подценяване на себе си. Вие сте доста критична към себе си, своите качества, успехи. Бързате сама да се осъдите, за да се предпазите от това да бъдете осъдена/отхвърлена от друг човек, та дори той да е напълно непознат за Вас.

Когато говорим за травма на отхвърлянето, става дума за сериозен и дълбок проблем, който е свързан с наранените чувства на човек и това, че правото му да съществува и да чувства е отхвърлено от родителите му.

Колкото по-дълбока е тази травма на отхвърлянето, толкова повече ще са ситуациите, в които той ще бъде отхвърлян в бъдеще. Започва да ги привлича, като може както да отхвърлят него, така и той да отхвърля околните.

В хода на времето, когато този човек е в зряла възраст привлича партньор, който също не зачита неговите чувства и правото му да бъде този, който е. Вие казвате, че чувствате, че трябва да сте различна и да се потискате, за да бъдете половинката, която Вашият мъж иска.

Но това не е така.

Иначе казано, колкото повече Вие отхвърляте чувствата си и това, което сте, толкова повече отхвърляне срещате около Вас. Вероятно Вие също отхвърляте хората и това, че се определяте като интроверт да е отчасти потвърждение.

В известна степен човек, който страда от тази травма вярва, че не заслужава да бъде обичан. Сама Вие казвате  "Ясно е, че никога няма да бъда обичана, никога няма да почувствам човешка близост с някой, как да свикна с това".

Друго характерно за тази травма е непрекъснат сковаващ страх, паника - страх от отхвърляне под всякакви форми. Описвате колко ви е страх да не бъдете отхвърлена от детето си, страх как ще живеете по този начин с половинката Ви.

Вие искате да обичате и да бъдете обичана, но същевременно вярвате, че не го заслужавате. Това противоречие във Вас саботира собственото Ви щастие.


Истината е, че да изпитваме обич означава, че приемаме другия, дори да не го разбираме напълно. Вие искате да се научите на "непукизма", който изразява мъжът Ви, защото искате да се съхраните занапред от отхвърлянето, което чувствате от него, но и да останете във връзка, която не Ви дава това, от което се нуждаете като жена.

Вие сте човек, който има много какво да каже, вулкан сте от емоции и чувства, но на повърхността се опитвате да се слеете било с обстановката, като се свиете и заемате по-малко пространство или с този отсреща, като се опитате да се нагодите към очакванията му, за да не Ви отхвърли, заради това, което сте. Описвайки, че се чувствате като част от мебелировката у дома, това е изражение на Вашето, чувство, че нямате право да съществувате у дома като пълноправен човек.

Вашата силна чувствителност, вероятно се изразява като много силно реагирате спрямо критика. Тъй като в главата си Вие непрекъснато се критикувате, когато чуете това и отвън чашата на търпението Ви прелива и Вие реагирате силно и се обиждате много.

Претърпяното разочарование от любовта у вас се превъща в другата крайност - омраза/избухване/гняв. Но това е само израз на голямото страдание, което изпитвате.

А някъде дълбоко у вас се е свило едно малко дете, което иска да обича и да бъде обичано. Но докато не се погрижите за него, докато не излекувате травмата му, ще попадате отново и отново в този порочен кръг на страдание и отхвърляне.

И това не важи само за взаимоотношения с половинката, а с хората като цяло.

Да изпитва човек истинска любов означава да бъде такъв, какъвто е и да обича половинката си такъв, какъвто е. Без страх, без нужда да се опитва да преглъща себе си и копнежите си, да захапва език и да внимава какво ще каже и как ще постъпи, за да не ядоса другия.

Убедена съм, че у Вас се крие човек, който е способен на много повече, отколкото си дава сметка. За интровертите е характерно това, че могат да обмислят, да откриват слабите места на даден план, да предусещат възможните проблеми и да се стараят да ги предотвратят. Те нямат нужда от околните, за да свършат това, което трябва, много са ефективни и се зареждат от времето прекрано сами със себе си.

По същество в известна степен дори самодостатъчни, но в по-различен смисъл от тази саможивост, за която говорите.

Интровертите са много чувствителни към емоциите на другите и дори да казват малко, усещат много и знаят много повече за това, което изпитва другия. Могат да създават дълбоки и трайни връзки и са желан събеседник, когато човек търси някой, пред когото да говори по по-дълбоки теми.

Не се самообвинявайте, не сте виновна за нищо. Като цяло динамиката във Вашите взаимоотношения у дома не са здравословни. Не се чувствате ценена, обичана, не усещате дълбока близост. Не споменавате от колко време сте в тази връзка, как се е развила във времето, как сте решили да имате дете. Подобни ли са били връзките Ви с други мъже. Не споменавате дали само детето е причина да сте заедно или сте принудена да живеете с него поради финансови или други причини.

Ето какво мога да кажа като обобщение:

Преди да успеете да се обърнете към себе си и да се научите да се грижите за Вашите собствени чувства и да излекувате раните, които носите, няма да Ви е лесно да намерите подход, чрез който да установите нов етап на взаимоотношенията у дома, защото отново ще се връщате в изходна позиция. Първо е важно да сложите добра основа вътре във Вас и след това нещата около Вас и ситуацията Ви ще започне да се променя в синхрон с подредбата, която се е установила в ума и душата Ви.

Ако искате да преодолеете това, през което преминавате, обърнете се за подкрепа. В случай, че изпитвате доверие към мен и искате да поговоим по време на лична консултация, пишете ми на лично съобщение.

Пожелавам Ви много сила!
Ина
Здравейте отново и благодаря за отговора Ви, който ме накара да погледна на нещата от позицията на това, което сте написала относно отхвърлянето, защото досега съвсем друга представа имах защо нещата ми се случват по определен начин.
Никога не съм се замислила, че е възможно аз също да отхвърлям околните, но като превъртя лентата назад и си давам сметка, че по някакъв начин съм го правила. Никога не съм създавала пълноценни и трайни отношения с другите и това винаги съзнателно съм го правила, но може и да се окаже, че всъщност е несъзнателно заради тази травма. Винаги ми е било по-удобно да не се задържам истински и за дълго в дадени отношения/приятелства, удобно, защото не желая другите да имат очаквания към мен. Опитът ми досега ми е показвал, че тези, които имат очаквания към мен, ме предават и изоставят в някакъв момент, един вид са ме използвали, всичко това ме натоварва и за да го избегна просто не се задържам дълго никъде.
Имала съм връзки и с други мъже. Всеки един от тях е виждал в мен това, което те искат да видят, а не това, което реално съм аз, но за мен това не е било проблем, защото не съм имала очаквания, че ще бъда с въпросния мъж за в бъдеще. Истината е, че никога не съм била с мъж, който истински да ме привлича и харесва (освен мъжът ми, може би), не съм била, защото ме е страх да не ме отхвърли. Имало е двама мъже, към които изпитвах чувства, никога не си дадох шанс с тях, защото ме беше страх, че ще ме отхвърлят/наранят. За мен те бяха
ненадеждни, защото имаха бохемско мислене и начин на живот. Аз самата дълбоко в себе си имам подобен тип бохемска душевност, но категорично не и давам израз, защото навикът да не давам воля на себе си е силно вкоренен в мен и ме е страх как бих живяла без този навик.
С мъжът ми сме заедно от 7-8 години. Влюбих се в него, връзката ни винаги е била на приливи и отливи, бяхме и разделени, в повечето случаи аз се съобразявах с емоционалните състояния на мъжа ми и вътрешните колебания, които и до
ден-днешен изпитва относно мен. Самият той си има собствените дефицити/травми. Много време отне, за да ме допусне поне малко до себе си. Неговото семейство е странно, няма семейна сплотеност. Баща му е затворен,
необщителен човек, живее в свой свят и не му пречи. Мъжът ми и баща му не си общуват, не са скарани, просто няма никаква връзка между тях. С майка си общуват изключително делово. Тя е жена, която е  обсебена  от своите емоционални нужди, но не умее да си поиска искрено, неискрено общува с околните, по-скоро е егоистична. С брат си мъжът ми също не общува, чуват се по телефона два пъти в годината, физически също се виждат два пъти годишно за половин час. Веднъж брат му му се е обадил по телефона, в деня, когато се иска прошка, бил е пиян и е споделил, че му е тежко, че са така далечни и отчуждени, мъжът ми се е държал горе долу по същия начин, по който с мен, когато разговорът започва да му създава емоционален дискомфорт. Казвал ми е, че чувства майка си като много близка роднина и нищо повече, защото били хора от различни планети едва ли не, казвал ми е същото и за брат си. Откакто имаме дете ми е подхвърлял приказки, че чрез детето ни ще се сближи с родителите си, в името на това сближаване е готов по някакъв друг начин да ме пренебрегва относно детето, което също ме тормози. Опитвам се да поддържам фалшиво равновесие, отчитайки особеностите на другите, в случая роднини, но това ме натоварва страшно много, имам чувството, че не мога да дишам свободно, чувствам, че нося на гърба си чуждите чувства и нужди, а не съм длъжна, още повече, че никой не се интересува как съм аз, за нормално общуване да не говорим.
С мъжът ми направихме съзнателен избор да имаме дете, преживяхме преоткриване в отношенията си, това беше период, в който наистина се обичахме (а може и да се заблуждавам) и не знам защо отново се случва всичко това. Струва ми се, че ако продължаваме така ще се превърнем в семейство като неговото, в което е живял като дете, но просто съм безсилна пред мъжа си. Обмисляла съм варианта да се разделя с него, но ме е страх какво би последвало след това.
Благодаря Ви за отговора още веднъж!
Може би ще Ви пиша на лични съобщения за консултация, иска ми се да се справя със себе си, да бъда здравословен пример за детето си, не искам да пропилявам живота си и ме е страх дали мога да се справя.

# 35
  • Мнения: 30
Близо съм била в допусканията.
Нещата, които описвате и при двамата са изражения на това, за което писах по-рано.
Физически израз на психологическа травма. Има ред причини и обяснения за всяко едно.

Всеки от вас има нужда да излекува това, което го мъчи от ранно детство и да се приемете един друг като новото начало - нов модел на поведение, който да създадете и да е в името на общото Ви дете.

За да създадете здраво семейсвто, всеки един от вас трябва да поеме отговорност първо към самия себе си.
Просто да си кажете, да това съм аз, това са моите болки и тревоги, но не искам да ги замитам под килима, а искам да ги изкарам на светло, да говоря за тях. Да потърсите подкрепа по пътя.

След това ще можете да осъзнаете, че не сте се намерили случайно, а е за да видите у другия, това, което всеки от вас има като своя травма и рана в себе си. Вие малко или много си приличате. Затова и двамата толкова ви боли да виждате у другия своята тъмна страна и се сочите с пръст и сте в конфликт.

Поговорете си с него, опитайте да му покажете, че ако искате здраво семейство и да отгледате щастливо дете, на което не искате да прехвърляте собствените си травми или да му създавате нови, сега е момента за промяна.

Пожелавам Ви успех!


Скрит текст:
Радвам се, че сте погледнала на ситуацията с нови очи!

Понякога малки моменти на осъзнаване ни помагат да започнем да забелязваме неща, които са били пред нас, но не сме имали очи да ги видим преди. А това е голяма крачка напред. Вие сте много интелигентен човек, структурирате мислите си много ясно и ми давате много добър поглед над ситуацията.

От  написаното допускам, че и при двамата има не само една трамва и е вероятно и двамата да имате комбинация от травма на изоставане и травма на отхвърляне. Това се получава, когато връзката и с двамата родители е нарушена. Не рядко човек може да страда от повече от една нанесена травма в детството.

Бихте ли ми описали как изглеждате на външен вид? Както и Вашият мъж. Като казвам външен вид имам предвид - телосложение, слаби ли сте и двамата много, по-прегърбена стойка ли има той? Вие самата какво отношение имате с харната, инате ли склонност да не ядете изобщо, когато сте притеснена? Имате ли афинитет главно към сладки храни?

Опишете, ако искате -  стойка, лице, поглед, навици.
Имате ли някакви здравословни проблеми - например при Вас срещат ли се някакви проблеми с кожата от някакво естество или проблеми със стомаха?

 А той има ли някакви здравословни проблеми, от какво естество са? Някакви проблеми с бъбреци, дишане, арегии? Как се храни? Бавно ли?

Не говоря да се характеризирате като качества. Често по начина, по който изглежда и се държи човек, може да се разбере повече за травмите, от които страда и колко дълбоки са те.
Здравейте!
Преди бях слаба, под 50 килограма, но откакто забременях и родих качих килограми, които почти не съм свалила, не съм дебела, по-скоро вече съм си в норма за височината, но не се харесвам, преди също не се харесвах. Аз имам леко прегърбена стойка, опитвам се да стоя с по изправени рамене, но не се усещам как отново заемам по прегърбена позиция. Относно храната и преди и сега изпитвам вина, когато хапна повече, храня се малко, дори предпочитам да гладувам, въобразявам си, че се чувствам по-лека и наистина имам повече настроение отколкото ако се храня, сигурно звучи нелепо, но е така. Когато се храня, започвам да мисля, че ставам по-тежка, представям си как ми се образуват паласки, целулит и се отказвам. Да, когато съм притеснена нямам никакъв апетит. Обичам сладко, понякога само това съм яла през деня. Имам проблеми с дишането, ходила съм на много лекари, всички стигат до заключението, че ми няма нищо, препращат ме на психиатър, в крайна сметка се оказа, че имам алергия, която отчасти ми създава дискомфорта с дишането. Като малка съм правила пристъпи на задушаване, но отново се оказва, че са на психическа основа. Ходя с широки дрехи, отчасти прикривам тялото си по този начин, но също така широкото ми дава усещане за простор и свобода и наистина се харесвам с по-широки дрехи.
Мъжът ми не бих казала, че е слаб, но не е и дебел, нормален. Това, което съм забелязала е, че сякаш тялото му не е типично мъжко, звучи налудничаво, но е така. При мъжката фигура е характерно по принцип широките рамене, по - тесния ханш. При мъжът ми сякаш ханшът е
по-широк от раменете, някак ми е по женско телосложението му. Склонен е да трупа/качва в областта на ханша и бедрата, а в раменете е някак слаб. Не ходи прегърбен, но като се вгледаш повече слабите рамене по някакъв начин създават усещане, че е малко прегърбен. Има странна походка, уж стъпва на цяло ходило, но все едно се носи на сантиметри от земята и раменете му стоят така все едно не му е удобно с тях.
Той имаше проблеми с кожата, акне преди време и проблеми с кръста, получи дискова херния. Яде доста бързо, ако сме си купили пица, докато аз съм по средата на първото парче, той вече е изял две парчета. Той прави и странни мимики, когато е притеснен, включително и се е изчервявал, но когато му кажа нещо в тази посока отрича да е така, твърди, че нищо не го притеснява, което не съм сигурна, че е така.

# 36
  • Мнения: 5
Здравейте, пише ви Алегрия, писах Ви в темата, в която давате съвети на хора в нужда.
Извинявам се, че Ви пиша и че може да Ви досаждам, знам, че не сте длъжна нито да прочетете, нито да ми отговорите, не сте длъжна да се товарите с чуждите неволи. Работата Ви е да се товарите с чуждите неволи, а не просто така да изслушвате/четете заради което Ви се извинявам, че една непозната Ви досажда по някакъв начин.
Другият месец ще Ви пиша, за да започна консултации при Вас ако Вашият график Ви позволява да ме приемете, защото може да имате запълнен график и да не е възможно.
Искам да Ви споделя, че с мъжът ми ще се разделим. Още не мога да осъзная какво чувствам, родителите ми боледуват  в момента, предвид ковид ситуацията и това, че майка ми е без обоняние ме е страх да се прибера веднага в родния си дом с малко дете. Решихме с бащата на детето ми да останем с детето седмица поне докато родителите ми оздравеят и ще го напусна.
Опитах да говоря с него, за да оправим нещата между нас, но той ми каза, че не сме семейство. Не си говори с мен, тази сутрин му казах, че не можем така да продължаваме и го попитах какво иска и чувства. Той ми каза, че не ме обича, че не иска да споделя едно легло с мен, че не иска нищо от мен дори и секс вече не искал от мен. Попитах го защо толкова години ме ползва за патерица и защо не ми каза още преди да имаме дете какво иска. Той ми каза, че съм лепка от която няма отърване, казах му, че човек ако не иска да е с някой просто няма да бъде с него и няма да се оправдава с думите, че от мен няма отърване, все пак не съм го насилствено накарала да е с мен. Той се върна при мен след раздялата, не аз при него. Казах му, че съм вярвала, че ме обича щом се е решил да има дете от мен и иска да бъде с мен. Той ми каза, че това дете не е направено съзнателно, аз е трябвало да се пазя, а той просто си е правил кефа докато се любим. Каза ми, че много добре съм знаела, че не ме обича, което не е така, аз му повярвах, поведението му към мен беше съвсем различно, но сега се опитва да ми внуши, че аз самата не виждам правилно реалността и проблемът е само в мен, това възможно ли е, объркана съм. Каза ми, че не съм добър човек, че съм злобна нещастница, комплексирана, че не харесвал, че имам ниско самочувствие, че не харесвал стилът ми на обличане, че не съм била човек на предизвикателствата, че вечно съм била със заровена в пясъка глава. Попитах го смята ли за адекватна причина за раздяла това как съм се обличала и той ми каза, че да. Просто онямях. Извинявам се, че Ви досаждам по някакъв начин, но не знам точно какво правя в момента, не съм на себе си, от думите му ме заболя, но те сякаш не достигнаха толкова в мен, че да почувствам каквато и да е емоция. Разбирам от думите му, че вина за всичко имам само аз, но как след като съм толкова неприятна за него той стои с мен 8 години. Другото, което ми каза е, че ако искам да взимам детето при мен, а ако искам да го оставя при него,почувствах се зле, как мисли, че след цялото му отношение към мен, особено след това с кефа, който си правил мога просто така да оставя детето при него и аз да си живея живота, изобщо мисли ли, че аз не съм някакъв неодушевен предмет и имам чувства, за да ми предлага подобни неща. След като се прибера в родната си къща тогава ще усетя болката от всичко-изоставена, сама с малко дете при родителите си. Стигнах абсолютното дъно. Думите му бяха тежки, изкара ме все едно съм някакво ужасно същество. Не трябваше да го питам, просто трябваше да приема, че не ме обича и да търпя, промяната ме плаши и как ще пренаредя живота си от тук нататък. Аз съм виновна за всичко, щом имам кофти характер, явно от там произтичат проблемите, аз провалих всичко между нас, а той ми беше дал втори шанс.
Извинявам се, че Ви притеснявам, имах нужда да споделя с непознат. Прощавайте.

# 37
  • Мнения: 30
Здравейте Алегрия,

Когато става дума за консултиране винаги се старая да получа максимално повече информация преди да стигна до заключение и да го споделя. В случая с отношението от мъжа Ви разбирам нещо много ясно - той прилага над Вас "гаслайтинг". Терминът „gaslighting“ е познат от пиесата "Angel Street", която е екранизирана във филма му "Gas Light" от Хичкок. Разказва за контролиращ съпруг, който се опитва да вмени на жена си, че полудява. Това е много силно въздействаща форма на манипулация.

Целта е да накара жертвата да започне да се съмнява и да постави под въпрос своята здрав разум и възможност да мисли адекватно. В резултат до такава степен да започне да се съмнява кое е реалност и кое плод на въображението, че да започне да се съмнява дали няма психически отклонения (което разбира се не е вярно, а е плод на продължителната манипулация). Прочетете повече за това какво е гаслайтинг и Ви препоръчвам да изгледате този филм ("Gas Light").

Съжалявам, че в момента се чувствате така, но сега е момента да покажете сила и да направите първите стъпки в счупването на модела, в който живееете и да сложите ново начало.

Имате два варианта - да продължите по същия начин и да живеете в този кръговрат на нещастие или да си дадете шанс да започнете отначало.

Защото, ако искате да станете силна жена, която намира любовта, трябва да изчистите място в живота си, за да може това да дойде при Вас. Иначе няма как да получите нов дар от съдбата, ако ръцете Ви са пълни с емоциалнен багаж, който носите навсякъде със себе си.

Важно е да излекувате раните, които тази връзка Ви е нанесла и да се погрижите за себе си.

Освен, че го дължите на себе си, Вие дължите и на Вашето дете да отрасне в здравословна среда, като минимизрате това да бъде свидетел на токсичните отношения на своите родители и да развие травми, които да бележат живота му. Силата на неговата майка ще е пример за него и ще бъде до Вас, когато порасне и знае колко много сте направила, за да живее в любяща среда.

За да имате сили да се погрижите за детето, трябва първо да се погрижите за себе си. Ако живеете по начин, в който непрекъснато се люшкане напред назад емоционално, съобразявайки се с настроението на бащата на детето ви, то никога няма да постигнете стабилност в живота си и постепенно ще страда както психиката, така и физиката Ви.

А относно полседните Ви думи "Не трябваше да го питам, просто трябваше да приема, че не ме обича и да търпя, промяната ме плаши и как ще пренаредя живота си от тук нататък. Аз съм виновна за всичко, щом имам кофти характер, явно от там произтичат проблемите, аз провалих всичко между нас, а той ми беше дал втори шанс.":

Не се опитвайте да отстъпвате назад и да не поемате отговорност за съдбата си. Не се плашете от промяната, плашете се, че нищо от начина Ви на живот няма да се промени.

Прочетете повече за това какво е токсична връзка в тези две статии, които съм написала в сайта на Наука за хората:

https://[code]https://naukazahorata.com/%D1%82%D0%BE%D0%BA%D1%81 … 0%B7%D0%BA%D0%B0/

https://naukazahorata.com/%D1%82%D0%BE%D0%BA%D1%81%D0%B8%D1%87%D … 0%BD%D0%B8%D1%8F/

Разгледайте блога, има още теми, който биха Ви били полезни.


Относно желанието за консултация, ще Ви очаквам да ми пишете!

До скоро,
Ина

Здравейте, пише ви Алегрия, писах Ви в темата, в която давате съвети на хора в нужда.
Извинява ом се, че Ви пиша и че може да Ви досаждам, знам, че не сте длъжна нито да прочетете, нито да ми отговорите, не сте длъжна да се товарите с чуждите неволи. Работата Ви е да се товарите с чуждите неволи, а не просто така да изслушвате/четете заради което Ви се извинявам, че една непозната Ви досажда по някакъв начин.
Другият месец ще Ви пиша, за да започна консултации при Вас ако Вашият график Ви позволява да ме приемете, защото може да имате запълнен график и да не е възможно.
Искам да Ви споделя, че с мъжът ми ще се разделим. Още не мога да осъзная какво чувствам, родителите ми боледуват  в момента, предвид ковид ситуацията и това, че майка ми е без обоняние ме е страх да се прибера веднага в родния си дом с малко дете. Решихме с бащата на детето ми да останем с детето седмица поне докато родителите ми оздравеят и ще го напусна.
Опитах да говоря с него, за да оправим нещата между нас, но той ми каза, че не сме семейство. Не си говори с мен, тази сутрин му казах, че не можем така да продължаваме и го попитах какво иска и чувства. Той ми каза, че не ме обича, че не иска да споделя едно легло с мен, че не иска нищо от мен дори и секс вече не искал от мен. Попитах го защо толкова години ме ползва за патерица и защо не ми каза още преди да имаме дете какво иска. Той ми каза, че съм лепка от която няма отърване, казах му, че човек ако не иска да е с някой просто няма да бъде с него и няма да се оправдава с думите, че от мен няма отърване, все пак не съм го насилствено накарала да е с мен. Той се върна при мен след раздялата, не аз при него. Казах му, че съм вярвала, че ме обича щом се е решил да има дете от мен и иска да бъде с мен. Той ми каза, че това дете не е направено съзнателно, аз е трябвало да се пазя, а той просто си е правил кефа докато се любим. Каза ми, че много добре съм знаела, че не ме обича, което не е така, аз му повярвах, поведението му към мен беше съвсем различно, но сега се опитва да ми внуши, че аз самата не виждам правилно реалността и проблемът е само в мен, това възможно ли е, объркана съм. Каза ми, че не съм добър човек, че съм злобна нещастница, комплексирана, че не харесвал, че имам ниско самочувствие, че не харесвал стилът ми на обличане, че не съм била човек на предизвикателствата, че вечно съм била със заровена в пясъка глава. Попитах го смята ли за адекватна причина за раздяла това как съм се обличала и той ми каза, че да. Просто онямях. Извинявам се, че Ви досаждам по някакъв начин, но не знам точно какво правя в момента, не съм на себе си, от думите му ме заболя, но те сякаш не достигнаха толкова в мен, че да почувствам каквато и да е емоция. Разбирам от думите му, че вина за всичко имам само аз, но как след като съм толкова неприятна за него той стои с мен 8 години. Другото, което ми каза е, че ако искам да взимам детето при мен, а ако искам да го оставя при него,почувствах се зле, как мисли, че след цялото му отношение към мен, особено след това с кефа, който си правил мога просто така да оставя детето при него и аз да си живея живота, изобщо мисли ли, че аз не съм някакъв неодушевен предмет и имам чувства, за да ми предлага подобни неща. След като се прибера в родната си къща тогава ще усетя болката от всичко-изоставена, сама с малко дете при родителите си. Стигнах абсолютното дъно. Думите му бяха тежки, изкара ме все едно съм някакво ужасно същество. Не трябваше да го питам, просто трябваше да приема, че не ме обича и да търпя, промяната ме плаши и как ще пренаредя живота си от тук нататък. Аз съм виновна за всичко, щом имам кофти характер, явно от там произтичат проблемите, аз провалих всичко между нас, а той ми беше дал втори шанс.
Извинявам се, че Ви притеснявам, имах нужда да споделя с непознат. Прощавайте.
[/code]

Последна редакция: нд, 17 окт 2021, 14:23 от Ина Иванова

# 38
  • Мнения: 10
Здравейте. От одавна имам проблеми и изпадам в дупки от време на време, но все по трудно излизам от тях. Аз съм осиновена от бебе и когато навърших 5 години решиха да ми го съобщят. Въпреки, че не са ми родни майка и баща винаги са се грижили за мен, но аз постоянно имах страхове, че ще им писне да се грижат за мен и ще оставят, не споделях с родителите ми проблеми за да не ги натоварвам и да не им писне от мен. Затворен човек съм. Като малка децата ме тормозеха, после и в гимназията имах проблем защотото не пиех, не пушех, не ходех по заведения. Ако не си като другите те се държат лошо. Тогава майка ми ме заведе на лекар и ми изписаха ататакс, защото всеки ден ме болеше глава и повръщах. След гимназията нещата се успокоиха, но уви попаднах във връзка с човек, който беше лош с мен. Няколко години след това попаднах на настоящият ми приятел, но понеже е доста по-голям родителите ми неискат да го виждат и да се запознаят с него.Той не е бил женен, родителите му и близките му ме приемат добре като съм при него. Баща му също ме покани да живея там. Родителите ми Постоянно ме наричат боклук и курва и сипят обиди а аз съм имала само двама мъже в живота ми до сега. Може би ме обиждат така защотото не съм родно дете или какво? 6 години вече така кавги и обиди. Родителите ми са на по 75 години и живеем заедно. Помагам за много неща тъй като са възрастни, но не го оценяват. На скоро майка ми получи тежка кардиологична криза и неискаха да я приемат в болница но един добър лекар помогна и я приеха. Много се депресирах. Това се случи преди около месец. Тя вече се стабилизира, но аз не съм.
Грижа се и помагам въпреки нейното държание и неразбиране към мен. Имам проблем със съня от малка, но след изписването на майка ми имаше период да не спя 5 нощи. Ходих на невролог. Даде ми мелатонин, ремотив. Аз имах от майка ми диазепам и ксанакс. Взимала съм и преди за по няколко вечери,но рядко. Проблемът е, че и те не ми действат и не ме успокояват. Чувствам се в безизходица, изморена психически, разкъсана между моя живот и този на болните ми родители.. В крайна сметка няма да се откажа от своя живот и от човека който ме прави щастлива заради кефа на родителите ми. Нямам самочувствие, нямам желание за нищо, иска ми се имам поне един спокоен ден без проблеми. Спокоен човек съм. Събирам несправедливости и обиди и след време избухва в агресия, когато чашата прелее. Удрям стената или хвърлям нещо и след 5 минути ми минава. Това сякаш е единственият ми протест и израз на недоволство които проявявам. Напоследък и тази ми черта изчезна и всичко насъбрано си остава в мен. Дори мямам енергия да се ядосам и да изкарам емоцията навън.
Как да постъпя и какво да направя за да може малко от малко всички да сме доволни

# 39
  • Мнения: 30
Здравейте, Ilieva!

Имам няколко въпроса:
Как се държаха с Вас родителите Ви, докато бяхте малка?
Проблемите във взаимоотношенията започнаха след като се запознахте с приятелят Ви ли?
Колко време продължи първата проблемна връзка? Как се разделихте?
Разкажете малко повече за сегашния Ви приятел - колко време сте заедно, какви са отношенията Ви?
В момента работите/учите ли? Имате ли ангажименти или сте си все у дома с родителите?
Имате ли приятели?
Как се чувствате спрямо биологичните Ви родители?

Ще очаквам да разкажете малко по-подробно за ситуацията около Вас!
Ина

Здравейте. От одавна имам проблеми и изпадам в дупки от време на време, но все по трудно излизам от тях. Аз съм осиновена от бебе и когато навърших 5 години решиха да ми го съобщят. Въпреки, че не са ми родни майка и баща винаги са се грижили за мен, но аз постоянно имах страхове, че ще им писне да се грижат за мен и ще оставят, не споделях с родителите ми проблеми за да не ги натоварвам и да не им писне от мен. Затворен човек съм. Като малка децата ме тормозеха, после и в гимназията имах проблем защотото не пиех, не пушех, не ходех по заведения. Ако не си като другите те се държат лошо. Тогава майка ми ме заведе на лекар и ми изписаха ататакс, защото всеки ден ме болеше глава и повръщах. След гимназията нещата се успокоиха, но уви попаднах във връзка с човек, който беше лош с мен. Няколко години след това попаднах на настоящият ми приятел, но понеже е доста по-голям родителите ми неискат да го виждат и да се запознаят с него.Той не е бил женен, родителите му и близките му ме приемат добре като съм при него. Баща му също ме покани да живея там. Родителите ми Постоянно ме наричат боклук и курва и сипят обиди а аз съм имала само двама мъже в живота ми до сега. Може би ме обиждат така защотото не съм родно дете или какво? 6 години вече така кавги и обиди. Родителите ми са на по 75 години и живеем заедно. Помагам за много неща тъй като са възрастни, но не го оценяват. На скоро майка ми получи тежка кардиологична криза и неискаха да я приемат в болница но един добър лекар помогна и я приеха. Много се депресирах. Това се случи преди около месец. Тя вече се стабилизира, но аз не съм.
Грижа се и помагам въпреки нейното държание и неразбиране към мен. Имам проблем със съня от малка, но след изписването на майка ми имаше период да не спя 5 нощи. Ходих на невролог. Даде ми мелатонин, ремотив. Аз имах от майка ми диазепам и ксанакс. Взимала съм и преди за по няколко вечери,но рядко. Проблемът е, че и те не ми действат и не ме успокояват. Чувствам се в безизходица, изморена психически, разкъсана между моя живот и този на болните ми родители.. В крайна сметка няма да се откажа от своя живот и от човека който ме прави щастлива заради кефа на родителите ми. Нямам самочувствие, нямам желание за нищо, иска ми се имам поне един спокоен ден без проблеми. Спокоен човек съм. Събирам несправедливости и обиди и след време избухва в агресия, когато чашата прелее. Удрям стената или хвърлям нещо и след 5 минути ми минава. Това сякаш е единственият ми протест и израз на недоволство които проявявам. Напоследък и тази ми черта изчезна и всичко насъбрано си остава в мен. Дори мямам енергия да се ядосам и да изкарам емоцията навън.
Как да постъпя и какво да направя за да може малко от малко всички да сме доволни

# 40
  • Мнения: 10
Родителите ми винаги са се държали добре с мен когато бях малка. Нищо не ми е липсвало. На 5 години ми съобщиха за осиновяването. Но чувството, пе си роден нежелан не е приятно. Родителите ми са хора са остаряло виждане за живота. Не приемат мъж и жена  да съжителстват без брак. Имах приятелки но
Се разбягаха тъй като родителите ми не приемат неженени двойки вкъщи.
Бившия и първи мой приятел ме подлъга през нета когато бях на 17. Но реално първият полов контакт беше когато навърших 19.имах труден период в училище и ме подлъга с мили думи. Но беше комплексар. Постоянно обиждаше жените, сваляше се и с други. Виждахме се веднъж в годината. Опитах се да го променя, да го накарам да ме обикне но без полза. Искаше от мен всичко без да ми дава нищо. Мислех че в бъдеще ще заживеем заедно но не се получи. Загубих 7 години в опити и чакане. Накрая 2 години не се бяхме виждали. Запознах се в нета със сегашния ми приятел и му написах пе всичко е приключило и така свърши първата ми връзка.
Сегашният ми приятел сме от 6 години заедно. С него имам усешане че се познаваме от гидини. Имаме еднакви интереси и виждания за живота, еднакви проблеми. Имаме общи хобита. Той не е бил женен и няма деца. извади ме от зловредната връзка и фалшива любов. Бързо се видяхме на живо. След две седмици телефони и писане се видяхме и прекарахме чудесни 3 дни заедно. Той е мил, грижовен и искрен и с добро сърце. Също стилен и привлекателен. Сега стана на 60 а аз на 31. Висок и слаб и изглежда доста по-млад. Навън винаги ме държи за ръка, дава ми дрехата му ако ми е студено. Винаги вижда ако нещо ме тревожи, знае какви храни харесвам, какви дрехи и като цяло какво ми харесва. И без да казвам нищо ме разбира. Грижи се за комфорта ми. Прегръща ме много, прави ми масажи, суши ми косата след баня или ми приготвя любимата храна Прави ми малки изненади и подаръци, както и аз на него.. Изненада да отидем на мач или на театър. Даде ми неговите приятели, неговите близки. Тъй като когато отида при него в Гърция оставам в дома му. В съседство са родителите му и племенниците му и се разбиране чудесно. Сутрин ми оставя ключа от апартамента и има пълната свобода да изляза с близките му или сама. Винаги гледане и да излезем някъде и да не се затваряне вкъщи. Когато сме компания винаги следи ако ми е комфортно. За 6.години не сме имали проблеми. Дори и домакинските работи са приятни или ги вършим заедно или се редуваме. С него се чувствам значима а не секс играчка като с бившия. В легото нямаме проблеми. Родителите ми не искат да се запознаят с него заради годините. Той искаше да идва вкъши и да помага с каквто може но уви. За това аз ходя през няколко месеца ори него в Гърция. Той ако дойде ходим на хотел. Последно останах за месец и нещо при него. На тръгване и баща му се разплака да истана рам и че може да намерим работа там. С ориятеля ми и двамата сме бедни. Имаме пари колкото да преживяваме. Аз работя като библиотекар тук в България. Мислех да се преместя вече там но се слупиха проблемите със здравето на родителите ми.  Всеки път когато пътъвам ме наричат боклук и курва и правят драми.. С приятеля ми се чувствам обичана и свободна, намам притеснение за нищо с него.
В България приятели нямам. Познати и колеги. Не излизам тук. Работа-вкъщи е ежедневието ми без приятеля ми. Имах приятелки преди години но ме излъгаха и предадоха. Не допускам лесно хора до себе си. Към биологичните родители не чувствам нищо. Зашо да се интересувам от хора които са ме изоставили.
Много е лошо да трябва да избирам между родителите ми и личния ми живот. Има ли начин те да приемат връзката ми. За сега са непреклонни. Няма да оставя любимия човек повек заради капризите на старците. Винаги знам че мога да разчитам на него, както и той на мен. Дори първата любов не беше толкова силна като тази сега. Ако не са родителите ми щях да бъда щастлива напълно. Ако го приемат и не се държат зле с мен нищо друго не искам. Не ми трябват материални неща.. Само спокойствие и щастие искам.
Мъчи ме притеснение и безсъние. Иска ми се родителите ми да ме приемат такава каквато съм и да уважават изборите ми и личния ми живот. Обичам ги и тях и съм притеснена че са стари и болни. Майка ми е на 78. Още не съм готова да ги изгубя. Знам че е нормално да си отидат един ден, че всички умираме рано или късно. Хората с млади родители поне живеят спокойно живота си.
Прикачам снимка на мен и приятеля ми

Последна редакция: вт, 19 окт 2021, 07:35 от Ilieva. A

# 41
  • Мнения: 12
Здравейте не знам от къде до започна пише едва самотна и страдаща майка.
Преди два месеца се разделих с бащата на детето ми. През цялото си съжителство с него бях многократно нараняването бяха обиди псувни не беше същия човек в когато се влюбих цялостната му промяна дойде от първата ми бременост която приключи със сполонтанен аборт болката от моя страна беше голяма а аз в такъв момент имах нужда от него и негова подкрепа но уви не я получих и от тогава започна лошото му отношение към мен.Все нещо не му харесваше не беше доволен от това какво правя за него обиждаше с много грозни думи  псуваше ме а аз след такива моменти винаги бях разлаквана и всичко си го изживявах сама. По зле беше когото родителите му се прибираха за празниците от чужбина тогава беше още по голям ад той тогава ставаше съвсем друг човек бутаха му фитилите и той слушаше тях дразнях се от факта ,че когато те си бяха тук за него само те съществуваха а аз бях в пространство. Реших да споделя с него тези неща който виждам но той все отричаше, че не е така Но вътре в мен живеше това съмнение то си личеше ,че те не харесват и кагато дойдеше момента да си отиват нещата се успокояваха. Но след няколко месеца въпреки болката която преживях със загубено си дете правихме опити и забременях отново страха беше огромен но слава бого  всичко беше наред.Но той и тогава не спря със лошото си отношение към мен разплакваше ме пак ме обиждаше мечтаех си като всяка една нормална жена да си изкарам една нормална и щастлива бременост но не беше така. Тормозех себе си и дето което беше в отровата ми.Просто не знам как  изтърпя  това дете напрежението и това която приживявах единствено се молих да бъде всичко наред и да се роди живо и здраво.Кагото решеха да си дойдат през лято родителите му и като разбрах че ще си идват всичко ми се приобърна и си казах сама на себе си пак се почва не че беше по различно през другото време но още по зле ставаше като и те са си в България. Един ден той се прибра от работа и ми каза трябва да ти кажа нещо на мен веднага ми се покосиха краката като си мислех че ще е нещо което но мен няма ми хареса и тогава се обърна и каза поканени сме на брат ми на рождения ден но в него период бях в 8 месец от бременноста си и не се чувствах добре последните месеци ги изкарах много тежко.И аз му каза ,че не се чувствам добре как да отида на рождение ден след като карах тежка бременост той много добре знаеше и виждаше как се мъча. Живехме с моите родители защото нямахме собствено жилище а но те по нйкъв начин не се месеха в нашите отношение въпреки отношението му към мен и виждаха как ме тормози въпреки всички тези неща те го уважаваха и и нищо не съм му казвали защото знаеха и си мълчаха заради мен.Дойде деня на рождения ден и уж нямаше да ходи но телефона му не спря да звъни дойде при мен да ме пита дали ще ходим със сълзи на очите  му казах че не мога да отида защото не ми е добре нищо не каза и излезе от стоята.Мина се време дойде и ми каза и колкото и да упрекваш аз отивам облечеие и замина. Излезе с извинете че ако не отиде брат му и баща му ще идват на вдигат панаири и дари можело да се стигне до бой кажете ми един мъж на 30 години който вече има семейство и чака дете може ли някой да го накара ва сило да отиде на място където може и да не иска. Но явно на него му се е ходила доста както и да е.На следващия ден се върна по обяд все една не е станало нищо тогава просто под влияние на нерви и от това че ме вижда че не съм добре а аз такива моменти имах най много нужда от него а той предпочете да отиде и да се забавлява а мен кучето ме яли.И му казах че искам да се разделим той вика сигурна ли си аз казах да събра си нещата с лекота и замина без да се замисли. Беше ми много тежко.Мина се една седмица постоянно ми пишеше и въпреки всичко пак се събрахме с надежда ,че през тази седмица си е разбрал грешките и няма да прави повече така но беше си същия човек.Родих след месец бях много щастлива но той беше същия човек с надежда, че като се роди детето той може да се промени но пак празни надежди. За празниците мой родни дойдоха да празнуваме заедно но той не ги харесваше но те бяха единствените родни който ми бяха това бяха баба ми и леля ми.Вместо да празнуваме бъдни вечер заедно той стоеше затворен в стоята без да седне на масата съответно аз стоях при него и отвреме на време ходих при тях за малко и се връщам. На Коледа сутринта станахме честитехме си всичко беше наред но той продължи да стой затворен в стоята но много ужаднях и му казах отивам да си взема чаша вода а детето беше се разплаколо тогава и му казах взе ми го сега се връщам и той почна да ме обижда копеле мръсно долно това му бяха думите на мен ми стана много кофти излязох от стоята и не можах да сдържа сълзите си и се разревах и ме видяха нашите и баща ми вече тогава не се сърпя и отиде при него ми му каза защо я обиждаш така ако имаш намерение да живееш с нея живей ако ли не си отивай и той каза добре и си отиде пак без да се замисли че вече и дете има. Отиде пак при родителите си първата Коледа на дето си не празнува с него.Мина се почни дойда да говорим постави ми условия да живеем отделно имаха къща на 3 етажа на на неговия етаж подлежи на ремонт Дакота се направи ремонт щях ме да живем с моите родители и след това отделно.Съгласих се защото не исках детето ми да живее без баща си ако не бях се съгласила той нямаше да се върне при нас.Пак се събрахме но той почна да прави по лошо и преди освен обиди и псувните почна и да ме блъска из стените в къщи търпят всичко това заради детето Дакота един ден не приля чашата и всичко това която потисках в себе се изби скарахме се много жестоко виках крящах той бе блъскаша обиждаше и само се обърна и каза радвай се че майка ти е тук иначе до сега щях да те простра и до там събра си нещата пас и си отиде.И така вече два месеца сме разделени отвреме на време се обажда детето не е много заинтересован зо малкия.Преди 3 дни имаше Рожден ден малкия дойде да го видя до тогава не беше идвал тръгна да ме прегръща на 3 пъте държи се така все още сме заедно така както се държи не се държал никога мило без да се стряска без да вика майка ми каза че може да съжалява вече но на мен не ми се вярна да е така.Написал този дългия пост за ми дадете съвет както да се справя с тази голяма болка която живее в мен като погледна детето си ми се къса сърцето още е малък но все един ден ще порасне може би ще ми пита неща свърза ни с баща си а аз какво да му отговаря  много ми е гадно че ще израсна без баща никое дете не го заслужава баща му той самия е израснал без родители и дето му ще мине по същите стъпки.Болно ми е самотно ми .Дайте ми съвет как до се справя с тази болка и да живия по пълноценен живот. Благодаря ви предварително.

# 42
  • Мнения: 10
Nature Star2Nature Star2Nature Star2Здравейте!

Пиша отново, за да Ви споделя, че лека-полека моето положение започва да се подобрява.
Тези дни си наложих да споделям малко повече с моите близки.
Даже използвах някои от въпросите (36 въпроса), които споделихте в началото на темата, за да ми идват идеи да разприказвам моите родители. Много ме изненада колко интересно ни се получаваше и даже имах няколко пъти, в които се разплаквам пред майка ми, а това не го допусках. Просто емоцията от общуването така ме разтърси, че всички стаени емоции сякаш излизат от мен. Определено усещам, че това е сериозен процес. Но имам все още проблем да се отпускам с други хора, все някак се дръпвам и изпадам в капан на собствените си мисли как да продължа разговор, какво да кажа и т.н.Разгледах сайта Ви и попаднах на обучението по социални умения, което провеждате и ми хрумна, че може би това е добра крачка, за да си помогна занапред.Но в същото време разгледах и това по презентационни умнеия и си казах, че и това също е нещо, върху което трябва да разботя и ще ми е особено полезно да се науча на тънкостите и да ми помага в работен план. Според Вас, кое от двете е добре да запиша първо?

От това, което ми написахте в мен се отвори сякаш нов поглед и наистина искам да се запозная с Вас и да дйда на Ваше обучение. Изгледах Ваши интервюта, изгледах и TEDtalk-а Ви... Изчестох много статии от сайта Ви.
В мен се изгражда силна увереност, че Вие ще сте човек, от който мога да науча много.
Искам да Ви благодаря, защото наистина много ми помогнахте! Nature Star2



Чудесно начало!

Пишете отново след седмица-две и кажете дали тази стратегия продължава да Ви помага!

Всичко добро!


Благодаря за отговора!
Не се бях замисляла за това и сега осъзнавам, че съм си пречела сама да се почувствам по-добре.
Това осъзнаване ме накара доста да се разведря. След като прочетох отговора Ви, даже излязох на обяд с колежка и й разказах някакви дребни неща и се получи интересен разговор. не съм се разкривала много, но дори малкото, което направих като крачка в тази посока ми показа, че наистина е добра посока за мен.

Ще продължавам да работя по това, благодаря отново, дадохте ми нов смисъл!
Днес съм по-усмихната, благодарение на Вас!
Всичко най-добро Ви пожелавам!


Радвам се, че сте погледнала на ситуацията с нови очи!

Понякога малки моменти на осъзнаване ни помагат да започнем да забелязваме неща, които са били пред нас, но не сме имали очи да ги видим преди. А това е голяма крачка напред. Вие сте много интелигентен човек, структурирате мислите си много ясно и ми давате много добър поглед над ситуацията.

От  написаното допускам, че и при двамата има не само една трамва и е вероятно и двамата да имате комбинация от травма на изоставане и травма на отхвърляне. Това се получава, когато връзката и с двамата родители е нарушена. Не рядко човек може да страда от повече от една нанесена травма в детството.

Бихте ли ми описали как изглеждате на външен вид? Както и Вашият мъж. Като казвам външен вид имам предвид - телосложение, слаби ли сте и двамата много, по-прегърбена стойка ли има той? Вие самата какво отношение имате с харната, инате ли склонност да не ядете изобщо, когато сте притеснена? Имате ли афинитет главно към сладки храни?

Опишете, ако искате -  стойка, лице, поглед, навици.
Имате ли някакви здравословни проблеми - например при Вас срещат ли се някакви проблеми с кожата от някакво естество или проблеми със стомаха?

 А той има ли някакви здравословни проблеми, от какво естество са? Някакви проблеми с бъбреци, дишане, арегии? Как се храни? Бавно ли?

Не говоря да се характеризирате като качества. Често по начина, по който изглежда и се държи човек, може да се разбере повече за травмите, от които страда и колко дълбоки са те.


Скрит текст:
Привет Alegriq2002,

Четейки Вашата изповед усещам болката, която се е настанила в сърцето Ви.
Няма нищо излишно в написаното, това как създаваме взаимоотношения в зряла възраст се оформя от взаимоотношенията, които сме имали с родителите ни в нашето детство.

Вие сама сте "напипала" основната болна тема, а именно травмата, която е била нанесена поначало от Вашите родители, а именно отхвърлянето и незачитането на чувствата, които сте изпитвала. Това, че не са Ви защитили, когато сте имала нужда. Не рядко родители, които отхвърлят чувствата на децата си по този начин, са страдали самите те също от травмата на отхвърляне.

От малка сте научена, че ако искате да Ви се обърне внимание трябва да положите усилие, за да кажете на околните "аз съществува, аз съм тук, аз имам чувства". Обикновено травмата на отхвърляне се създава от родителя от същия пол.

Като цяло ролята на родителя от същия пол е да ни научи да обичаме и да даваме любов, докато тази на родителя от противоположния е да ни научи да получаваме любов.

При травмата на отхвърляне се настанява едно чувство на недостатъчност и на силно подценяване на себе си. Вие сте доста критична към себе си, своите качества, успехи. Бързате сама да се осъдите, за да се предпазите от това да бъдете осъдена/отхвърлена от друг човек, та дори той да е напълно непознат за Вас.

Когато говорим за травма на отхвърлянето, става дума за сериозен и дълбок проблем, който е свързан с наранените чувства на човек и това, че правото му да съществува и да чувства е отхвърлено от родителите му.

Колкото по-дълбока е тази травма на отхвърлянето, толкова повече ще са ситуациите, в които той ще бъде отхвърлян в бъдеще. Започва да ги привлича, като може както да отхвърлят него, така и той да отхвърля околните.

В хода на времето, когато този човек е в зряла възраст привлича партньор, който също не зачита неговите чувства и правото му да бъде този, който е. Вие казвате, че чувствате, че трябва да сте различна и да се потискате, за да бъдете половинката, която Вашият мъж иска.

Но това не е така.

Иначе казано, колкото повече Вие отхвърляте чувствата си и това, което сте, толкова повече отхвърляне срещате около Вас. Вероятно Вие също отхвърляте хората и това, че се определяте като интроверт да е отчасти потвърждение.

В известна степен човек, който страда от тази травма вярва, че не заслужава да бъде обичан. Сама Вие казвате  "Ясно е, че никога няма да бъда обичана, никога няма да почувствам човешка близост с някой, как да свикна с това".

Друго характерно за тази травма е непрекъснат сковаващ страх, паника - страх от отхвърляне под всякакви форми. Описвате колко ви е страх да не бъдете отхвърлена от детето си, страх как ще живеете по този начин с половинката Ви.

Вие искате да обичате и да бъдете обичана, но същевременно вярвате, че не го заслужавате. Това противоречие във Вас саботира собственото Ви щастие.


Истината е, че да изпитваме обич означава, че приемаме другия, дори да не го разбираме напълно. Вие искате да се научите на "непукизма", който изразява мъжът Ви, защото искате да се съхраните занапред от отхвърлянето, което чувствате от него, но и да останете във връзка, която не Ви дава това, от което се нуждаете като жена.

Вие сте човек, който има много какво да каже, вулкан сте от емоции и чувства, но на повърхността се опитвате да се слеете било с обстановката, като се свиете и заемате по-малко пространство или с този отсреща, като се опитате да се нагодите към очакванията му, за да не Ви отхвърли, заради това, което сте. Описвайки, че се чувствате като част от мебелировката у дома, това е изражение на Вашето, чувство, че нямате право да съществувате у дома като пълноправен човек.

Вашата силна чувствителност, вероятно се изразява като много силно реагирате спрямо критика. Тъй като в главата си Вие непрекъснато се критикувате, когато чуете това и отвън чашата на търпението Ви прелива и Вие реагирате силно и се обиждате много.

Претърпяното разочарование от любовта у вас се превъща в другата крайност - омраза/избухване/гняв. Но това е само израз на голямото страдание, което изпитвате.

А някъде дълбоко у вас се е свило едно малко дете, което иска да обича и да бъде обичано. Но докато не се погрижите за него, докато не излекувате травмата му, ще попадате отново и отново в този порочен кръг на страдание и отхвърляне.

И това не важи само за взаимоотношения с половинката, а с хората като цяло.

Да изпитва човек истинска любов означава да бъде такъв, какъвто е и да обича половинката си такъв, какъвто е. Без страх, без нужда да се опитва да преглъща себе си и копнежите си, да захапва език и да внимава какво ще каже и как ще постъпи, за да не ядоса другия.

Убедена съм, че у Вас се крие човек, който е способен на много повече, отколкото си дава сметка. За интровертите е характерно това, че могат да обмислят, да откриват слабите места на даден план, да предусещат възможните проблеми и да се стараят да ги предотвратят. Те нямат нужда от околните, за да свършат това, което трябва, много са ефективни и се зареждат от времето прекрано сами със себе си.

По същество в известна степен дори самодостатъчни, но в по-различен смисъл от тази саможивост, за която говорите.

Интровертите са много чувствителни към емоциите на другите и дори да казват малко, усещат много и знаят много повече за това, което изпитва другия. Могат да създават дълбоки и трайни връзки и са желан събеседник, когато човек търси някой, пред когото да говори по по-дълбоки теми.

Не се самообвинявайте, не сте виновна за нищо. Като цяло динамиката във Вашите взаимоотношения у дома не са здравословни. Не се чувствате ценена, обичана, не усещате дълбока близост. Не споменавате от колко време сте в тази връзка, как се е развила във времето, как сте решили да имате дете. Подобни ли са били връзките Ви с други мъже. Не споменавате дали само детето е причина да сте заедно или сте принудена да живеете с него поради финансови или други причини.

Ето какво мога да кажа като обобщение:

Преди да успеете да се обърнете към себе си и да се научите да се грижите за Вашите собствени чувства и да излекувате раните, които носите, няма да Ви е лесно да намерите подход, чрез който да установите нов етап на взаимоотношенията у дома, защото отново ще се връщате в изходна позиция. Първо е важно да сложите добра основа вътре във Вас и след това нещата около Вас и ситуацията Ви ще започне да се променя в синхрон с подредбата, която се е установила в ума и душата Ви.

Ако искате да преодолеете това, през което преминавате, обърнете се за подкрепа. В случай, че изпитвате доверие към мен и искате да поговоим по време на лична консултация, пишете ми на лично съобщение.

Пожелавам Ви много сила!
Ина
Здравейте отново и благодаря за отговора Ви, който ме накара да погледна на нещата от позицията на това, което сте написала относно отхвърлянето, защото досега съвсем друга представа имах защо нещата ми се случват по определен начин.
Никога не съм се замислила, че е възможно аз също да отхвърлям околните, но като превъртя лентата назад и си давам сметка, че по някакъв начин съм го правила. Никога не съм създавала пълноценни и трайни отношения с другите и това винаги съзнателно съм го правила, но може и да се окаже, че всъщност е несъзнателно заради тази травма. Винаги ми е било по-удобно да не се задържам истински и за дълго в дадени отношения/приятелства, удобно, защото не желая другите да имат очаквания към мен. Опитът ми досега ми е показвал, че тези, които имат очаквания към мен, ме предават и изоставят в някакъв момент, един вид са ме използвали, всичко това ме натоварва и за да го избегна просто не се задържам дълго никъде.
Имала съм връзки и с други мъже. Всеки един от тях е виждал в мен това, което те искат да видят, а не това, което реално съм аз, но за мен това не е било проблем, защото не съм имала очаквания, че ще бъда с въпросния мъж за в бъдеще. Истината е, че никога не съм била с мъж, който истински да ме привлича и харесва (освен мъжът ми, може би), не съм била, защото ме е страх да не ме отхвърли. Имало е двама мъже, към които изпитвах чувства, никога не си дадох шанс с тях, защото ме беше страх, че ще ме отхвърлят/наранят. За мен те бяха
ненадеждни, защото имаха бохемско мислене и начин на живот. Аз самата дълбоко в себе си имам подобен тип бохемска душевност, но категорично не и давам израз, защото навикът да не давам воля на себе си е силно вкоренен в мен и ме е страх как бих живяла без този навик.
С мъжът ми сме заедно от 7-8 години. Влюбих се в него, връзката ни винаги е била на приливи и отливи, бяхме и разделени, в повечето случаи аз се съобразявах с емоционалните състояния на мъжа ми и вътрешните колебания, които и до
ден-днешен изпитва относно мен. Самият той си има собствените дефицити/травми. Много време отне, за да ме допусне поне малко до себе си. Неговото семейство е странно, няма семейна сплотеност. Баща му е затворен,
необщителен човек, живее в свой свят и не му пречи. Мъжът ми и баща му не си общуват, не са скарани, просто няма никаква връзка между тях. С майка си общуват изключително делово. Тя е жена, която е  обсебена  от своите емоционални нужди, но не умее да си поиска искрено, неискрено общува с околните, по-скоро е егоистична. С брат си мъжът ми също не общува, чуват се по телефона два пъти в годината, физически също се виждат два пъти годишно за половин час. Веднъж брат му му се е обадил по телефона, в деня, когато се иска прошка, бил е пиян и е споделил, че му е тежко, че са така далечни и отчуждени, мъжът ми се е държал горе долу по същия начин, по който с мен, когато разговорът започва да му създава емоционален дискомфорт. Казвал ми е, че чувства майка си като много близка роднина и нищо повече, защото били хора от различни планети едва ли не, казвал ми е същото и за брат си. Откакто имаме дете ми е подхвърлял приказки, че чрез детето ни ще се сближи с родителите си, в името на това сближаване е готов по някакъв друг начин да ме пренебрегва относно детето, което също ме тормози. Опитвам се да поддържам фалшиво равновесие, отчитайки особеностите на другите, в случая роднини, но това ме натоварва страшно много, имам чувството, че не мога да дишам свободно, чувствам, че нося на гърба си чуждите чувства и нужди, а не съм длъжна, още повече, че никой не се интересува как съм аз, за нормално общуване да не говорим.
С мъжът ми направихме съзнателен избор да имаме дете, преживяхме преоткриване в отношенията си, това беше период, в който наистина се обичахме (а може и да се заблуждавам) и не знам защо отново се случва всичко това. Струва ми се, че ако продължаваме така ще се превърнем в семейство като неговото, в което е живял като дете, но просто съм безсилна пред мъжа си. Обмисляла съм варианта да се разделя с него, но ме е страх какво би последвало след това.
Благодаря Ви за отговора още веднъж!
Може би ще Ви пиша на лични съобщения за консултация, иска ми се да се справя със себе си, да бъда здравословен пример за детето си, не искам да пропилявам живота си и ме е страх дали мога да се справя.

# 43
  • Мнения: 5
Здравейте! Искам да споделя с Вас нещо положително, което ми се случи като  вид осъзнаване и просветление, което за себе си отчитам като малък прогрес.
След като ме насочихте към сайта Наука за хората и статиите за токсични отношения, които ми казахте да прочета, започнах да чета материали по темата, което много ми помогна, за да анализирам своето и на мъжа ми поведение по начин, който досега не съм правила.
Тази вечер мъжът ми се държа мило с мен. Благодарение на полезната информация, която вече имам приех рационално и неемоциално неговото поведение, защото да се държи така с мен като преди това ме е наранявал не му е за първи път, но сякаш едва сега си дадох сметка, че това е повторящо се от негова страна поведение. Сетих се за думите Ви, че емоционално се клатушкам заради неговите настроения и осъзнах, че за първи път не се клатушнах, а другото е, че  може би се заблуждавам доколко съм прекалено емоционална, защото тази вечер определено не бях. Ако нямах тези минимални знания, които тези дни си набавих с четене на полезни материали със сигурност щях да бъда много радостна, че мъжът ми е започнал да прави опити за сдобряване и щях да помисля колко го обичам и съм влюбена в него. Днес осъзнах, че май не съм чак толкова влюбена в него, а по-скоро бъркам любовта със зависимост, имам предвид, че аз съм зависима от неговите емоционални състояния и настроения и това как се държи с мен и всичко това определя и съответно как аз ще се чувствам в следващите дни до моментът, в който той отново от мил ще се превърне в отчужден човек. Почувствах се много добре след като осъзнах това. Надявам се, че в тези мои разсъждения има някаква логика и съм на прав път.
Споделям това и в случай, че може да бъде полезно на някой друг, който е в подобни отношения с половинката си.
Благодаря още веднъж!

# 44
  • Мнения: X
Здравейте!

Имам малко необичаен въпрос, но се надявам да може да ми помогнете. Понякога ми се случва да изпадна в ситуация, в която се чувствам неработоспособна, но не поради физическо заболяване. В момента се чувствам така. Часът е 2:34, а аз не мога да заспя. Може би се дължи на това, че предния ден също не се наспах и след това наваксах с късна следобедна дрямка, но не е и само това. Имам чувството, че работата ми ме убива. Стоенето пред компютър вкъщи ми се отразява пагубно. В момента усещам болка в цялото си тяло, въпреки че преди лягане си направих разходка, но явно това движение не ми е достатъчно. Чувствам се много депресирана, отчаяна, не харесвам живота си. Мисълта, че трябва да стана след няколко часа и да работя интензивно, отново обездвижена и пред компютър, ме съсипва. Чудех се, имам ли изобщо изход… ако съм физически болна, ще отида на лекар и ще взема болничен. Но моят проблем е психологически и нямам право да отсъствам от работа без болничен. Не мога да им кажа, “хора, не издържам, зле ми е, не мога да стана рано и да съм работоспособна. Чувствам се сякаш тлея и гасна”. Няма кой да ми даде болничен за такова нещо. Не знам какво да правя… страх ме е да изляза по това време да се разходя. Чувствам се в безизходица.
Страхувам се за физическото си здраве. Чувствам се сякаш не мога да се справя с всички задачи, които имам. Допуснах къщата ми да заприлича на кочина, защото нямам мотивация да чистя и да върша още работа.
Нямам мотивация да пътувам или да се събирам с приятели, защото и това ми се струва като работа. Нямам мотивация дори да си купя нови дрехи, защото меренето им ме натоварва.
Мисълта, че нямам право на мрънкам, а трябва да се мобилизирам, още повече ме демотивира.

Последна редакция: ср, 20 окт 2021, 07:19 от Анонимен

Общи условия

Активация на акаунт