КГБ = Клуб на Готините Баби - 226

Живееха двама съседи: Стоян и Иван. Стоян имаше магаре, а Иван нямаше.

„Хубаво нещо е да си имаш магаре“ — мислеше си Иван, като гледаше магарето на съседа си.

Загнезди се тая мисъл в главата на Иван, впи се като пиявица в мозъка му и започна да го измъчва непрестанно. Но сиромах човек беше той и не можеше да си купи магаре.

Стоян беше грънчар. Имаше си малка грънчарница и правеше от глина чудесни грънци и стомни, които шареше с жълта и зелена боя, а после ги товареше на магарето си и ги носеше за продан в близкия град.

Иван пък беше калпакчия и умееше да шие хубави калпаци. Но не се радваше той на майсторлъка си. Замислено беше лицето му и някак тъжно гледаха очите му. Оживяло му беше на сърцето магарето на неговия съсед. Винаги когато Стоян минеше с магарето си покрай дюкяна на Иван, калпакчията оставяше работата си, залепваше се на прозореца и дълго гледаше щастливия си съсед, който крачеше гордо подир дългоухото сиво животно.

— Ех, да можех и аз да си имам такова едно добиче! — въздишаше Иван и стоеше като прехласнат, докато грънчарят и магарето му се загубеха от погледа.

А пък то, пустото му магаре, да приличаше поне на вол, на крава или на кон — хайде, както и да е. Но то беше като всички други магарета и дори по-грозно от тях: старо, дръгливо, с увиснала опашка и с клепнали уши — тъй да се каже, на магарешка вещица приличаше.

Но когато човек се захласне в нещо, очите му виждат и грозното хубаво. Минаваше ден след ден, а Иван не преставаше да мисли и да въздиша за магарето на Стоян. И лека-полека у него се събуди завист към съседа му.

Тъкмо тогава се случи това, което ще разкажем по-долу.

Една привечер, както Иван си седеше и отупваше с пръчка един нов калпак, вратата на дюкяна му се отвори и вътре влезе непозната жена, забулена с черна забрадка. Приближи се тая жена до калпакчията и му рече:

— Добър вечер, Иване!

Погледна Иван жената и като продължаваше да тупа калпака, отвърна й:

— Добър вечер!

А гостенката седна на едно трикрако столче и каза:

— Виж какво, Иване, дошла съм да ти помогна. Аз съм Съдбата. Светът е нареден така, че на човек все нещо не достига. Кажи ми едно твое желание, което ще те направи щастлив, и аз ще го изпълня веднага!

Като разбра кой е дошъл при него, калпакчията изпусна пръчката и калпака и скочи от одъра.

— Значи, ти си Съдбата? — извика зарадван той. — Благодаря ти, че си се сетила за мене и си дошла да ми помогнеш!

— Кажи ми едно твое желание, което ще те направи щастлив, и аз ще го изпълня веднага! — повтори гостенката.

В това време Иван съгледа през прозореца своя съсед, който се връщаше с магарето си от града.

— Виждаш ли тоя човек? — рече калпакчията. — Моля ти се, убий магарето му!

И още преди да изрече тия думи, магарето на грънчаря се залюля и падна на земята, изпъна нозе, изблещи очи и издъхна, поразено сякаш от мълния.

— На̀ ти сега магаре! — извика усмихнат Иван. — И аз нямам магаре, но и ти не ще имаш!

И в същия миг през главата на калпакчията мина като светкавица мисълта, че и той можеше да има магаре, стига да бе пожелал това. Какво беше спечелил от туй, че магарето на съседа му бе умряло?

— Сбърках! — рече Иван. — Моля ти се, съживи магарето на Стоян, пък и на мене дай едно като неговото!

Но в дюкяна нямаше вече никого. Чудната жена бе потънала сякаш вдън земя.

За мен завистта е болестна патология, както и злобата и най-голямо нещастие е за този който ги притежава. Нужно е лечение - психотерапия, а не поезия /Мое мнение/
Седемте смъртни греха на християнската църква са: алчност, гордост, завист, гняв, лакомия, похот и леност.